Клайв Къслър
Съкровище (50)

49

Хала се събуди със сковано от студ тяло. Утрото бе вече превалило, но вътре все още цареше полумрак. Издигнатата фасада на мнимите товарни контейнери, допълнена от покрития с ледена пелена пластмасов воал, под който бе скрит корабът, пропускаха съвсем малко светлина. Това, което все пак влизаше в апартаментите на важните личности, бе достатъчно, за да разкрие фигурите на президентите Хасан и Де Лоренцо на съседното до нея легло. Те се бяха сгушили един до друг под едно малко, достойно за съжаление одеяло. Дъхът им излизаше на пара, издигаше се и увисваше над главите им като мъгла, преди да кондензира и замръзне по стените.

Сам по себе си, макар и трудно студът можеше да бъде изтърпян, но високата влажност правеше минусовите температури непоносими. Положението им се влошаваше допълнително и от това, че те не бяха слагали нищо в устата си, след като бяха напуснали Пунта дел Есте. Похитителите не си бяха направили труда да осигурят храна за пътниците и екипажа. Нечовешката коравосърдечност на Амар взимаше своите жертви, тъй като студът изсмукваше силите им, а страхът от неизвестността замъгляваше съзнанието им.

През първата част от пътуването затворниците бяха живели само на вода, която точеха от крановете на душовете и мивките в баните. Но тръбите замръзнаха и освен болката от глада започна да ги мъчи и жажда.

„Лейди Фламбъро“ бе преоборудван да плава из тропически морета и носеше само минимален запас от одеяла. Всички пътници, които се бяха качили в Пуерто Рико или Пунта дел Есте, бяха взели със себе си облекло, подходящо за умерен климат и бяха оставили всичките си зимни дрехи в гардеробите си вкъщи. Затворниците се гушеха колкото се може по-плътно един в друг, като се бяха навлекли с по няколко леки ризи, панталони и чорапи. Те увиваха главите си с хавлиени кърпи, за да запазят телесната си топлина. Но от зимната екипировка най-много им липсваха ръкавиците.

От нийде не идваше и най-малката топлина. Амар бе отказал на всички молби да пусне отоплението на кораба. Той не можеше да си позволи този лукс. Вътрешната топлина щеше да стопи слоя лед по пластмасовото покритие и щеше да разкрие измамата.

Хала не бе единственият пътник, който бе буден. Повечето пътници не можеха да се отпуснат и да потънат в дълбок сън. Те лежаха неподвижно като в хипнотичен унес, съзнавайки какво става около тях, но неспособни да направят и най-малкото физическо усилие. Всякаква мисъл за съпротива бе сломена от тежките изпитания. Вместо да се опълчат срещу похитителите, капитан Колинс и екипажът му бяха принудени да се борят срещу вцепеняващия студ, за да останат живи.

Хала се надигна на лакти, когато сенаторът Пит влезе в стаята.

Външният му вид бе необикновен — под сивия си официален костюм той носеше пижама на сини райета. Той се усмихна окуражително на Хала, но това бе просто едно мъчително усилие. Умората от последните пет дни бе заличила младежкия му вид и той сега изглеждане по-близо до истинската си възраст.

— Държите ли се? — попита той.

— Бих дала дясната си ръка за чаша чай — каза тя дръзко.

— Що се отнася до мен, бих дал дори повече от това.

Президентът Де Лоренцо се изправи и спусна краката си върху пода.

— Да не би някой да спомена за горещ чай?

— Само ни се привижда, господин президент — отвърна сенаторът.

— Никога не съм предполагал, че ще умра от глад и студ на луксозен туристически кораб.

— Нито пък аз — каза Хала.

Президентът Хасан леко изохка, като сменяше позата си и вдигна глава.

— Боли ли ви гърба? — попита президентът Де Лоренцо със загрижено лице.

— Толкова ми е студено, че не чувствам вече болка — каза Хасан с измъчена усмивка.

— Да ви помогна да се изправите?

— Не, благодаря ви. Смятам да си остана в леглото и да запазя малкото сили, които са ми останали. — Хасан погледна към Де Лоренцо и се усмихна леко. — Иска ми се да се бяхме срещнали и опознали при по-приятни обстоятелства.

— Чувал съм американците да казват, че политиката може да направи идейни съмишленици хора, които до вчера са били напълно непознати един на друг. Ние сме типично потвърждение на това.

— Когато се измъкнем от тук, трябва да ми дойдете на гости в Египет.

Де Лоренцо кимна:

— Съгласен, същото се отнася и за вас. Вие също трябва да посетите Мексико.

Двамата президенти тържествено се ръкуваха — те вече не бяха държавни глави, на които всички гледаха да угодят, а двама мъже, които споделяха една и съща участ, върху която нямаха власт, мъже, които бяха решили да посрещнат края с достойнство.

— Двигателите спряха — каза внезапно Хала.

Сенаторът Пит кимна:

— Току-що хвърлиха котва. Акостирали сме, затова похитителите са изключили двигателите.

— Трябва да сме близо до суша.

— Не можем да разберем, тъй като прозорците на левия борд са закрити.

— Много лошо, като слепи сме — каза Хасан.

— Ако един от вас пази до вратата, аз ще се опитам да понатисна прозореца — каза Пит. — Веднъж да пробия стъклото, без пазачите ни да разберат, ще издялам отвор в дървената плоча. С малко повече късмет може би ще видим къде се намираме.

— Аз ще слушам до вратата — предложи услугите си Хала.

— Тук е достатъчно студено и без да вкарвате още студ отвън — каза обезсърчено Де Лоренцо.

— Температурата навън е същата като вътре — отвърна рязко сенаторът.

Той нямаше намерение да си губи времето в спорове, а веднага отиде до панорамния прозорец във всекидневната. Той бе два метра висок и един метър широк. От външната му страна нямаше палуба за разходка. Входните врати на кабините и апартаментите водеха към вътрешността на кораба. Прозорците в стената бяха наравно с външната страна на корпуса.

Единствените открити участъци, където патрулираха похитителите, бяха палубите около басейна и общия салон, както и площадките за наблюдение на носа и кърмата.

Сенаторът почука стъклото с кокалчетата на ръката си. Ответният звук бе приглушен и басов. Стъклото бе дебело. То бе предназначено да издържа на разрушителния удар на огромните вълни и на ветрове с ураганна сила.

— Някой да носи диамантен пръстен? — попита той.

Хала извади ръце от джобовете на лекия си шлифер, протегна ги и размърда пръстите си, като показа два малки пръстена с инкрустирани опали и тюркоази.

— Мюсюлманските ухажори нямат навика да глезят жените си с щедри дарове.

— Трябва ми по-масивен камък.

Президентът Хасан измъкна един голям пръстен от един от розовите си пръсти.

— Този е с тегло три карата.

Сенаторът разгледа камъка на сумрачната светлина.

— Този ще свърши добра работа. Благодаря ви.

Той работеше бързо, но внимателно, без да вдига много шум, като изрязваше отвор с големина колкото да си промуши пръста. Той често спираше, за да стопли с дъха ръцете си. Когато пръстите му започнаха да се вкочанясват, той ги пъхна и държа под мишниците си, докато те не се раздвижиха отново.

Той не искаше да мисли за това какво щяха да направят с него похитителите, ако го заловяха. Пред очите му за миг се мярна видението как надупченият му от куршуми труп се носи надолу по течението.

Той начерта една линия в кръг около малкото отворче в средата и започна да я повтаря, като с всеки изминат път острието потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Трудната част се състоеше в това да не се позволи на парчето стъкло да падне навън и да се удари в стоманения корпус на кораба, при което щеше да се чуе дрънчене.

Той промуши пръста си през дупката, сви го и го дръпна навътре. Стъкленият кръг поддаде. Той бавно го издърпа назад и го сложи върху килима. Добра работа. Сега пред себе си той имаше достатъчно голям отвор, за да може да си покаже навън главата.

Дървените плоскости, които създаваха илюзията за товарни контейнери, бяха на половин ръка разстояние от прозореца и вървяха по цялото протежение на надстройката на мидела.

Сенаторът предпазливо провря глава през отвора, като внимаваше да не си разреже ушите върху острите като бръснач ръбове. Той се озърна на двете страни, но видя само тесния процеп между мнимите контейнери и стоманената страна на кораба. Той се взря нагоре в тънкия сноп светлина, идваща от небето, но тя бе мъждива, сякаш погълната от мъгла. Под себе си очакваше да види тънка ивица от плискаща се вода, но вместо това пред очите му се изпречи един огромен покров от пластмаса, който бе прикрепен със скоби към ватерлинията на кораба. Той го зяпна в почуда, като нямаше и най-малката представа за неговото предназначение.

Сенаторът придоби увереност. Щом не можеше да види похитителите, които охраняваха палубите, значи и те не можеха да сторят същото. Той се върна в спалнята и затършува из куфара си.

— Какво ти трябва? — попита Хала.

Той вдигна нагоре едно джобно армейско ножче.

— Винаги нося едно от тях в бръснарските си принадлежности — ухили се той. — Тирбушонът е много удобен при импровизирани партита.

Сенаторът Пит не бързаше и си сгря добре ръцете, преди да се върне обратно на работа. Той хвана червената дръжка, промуши ръка през отвора в стъклото и започна да дълбае, като използваше малкото острие като свредло, а след това голямото острие, за да одялка страните и да увеличи обиколката.

Работата вървеше мъчително бавно. Той не смееше да покаже острието на повече от един милиметър навън от външната повърхност на дървената плоскост. Глождеше го страхът, че някой по-внимателен пазач може да се надвеси над борда и да види отблясъка от движещото се метално острие. Той дълбаеше много внимателно, като сваляше изцяло поредния слой, преди да започне следващия.

Ръката му стана напълно безчувствена, но той не я сгря. Юмрукът му бе замръзнал и вкочанил около дървената дръжка. Той чувстваше малкото ножче като продължение на ръката си.

Накрая сенаторът изстърга достатъчно дървени стърготини, за да се получи отвор за наблюдение, през който можеше да се види голяма част от морето. Той провря главата си през стъклото и притисна буза към студената повърхност на дървената плоча.

Нещо му препречваше погледа. Той промуши пръст в отверстието и усети, че докосва пластмасовото фолио. Той бе объркан донемайкъде, като разбра, че то покриваше празните контейнери, както също и долната част на корпуса.

Той изруга под носа си. Не е трябвало толкова да се страхува да не пробие изведнъж дървото. Във всеки случай никой нямаше да забележи острието на ножа му под пластмасовото покривало. Той отхвърли всякаква предпазливост и бързо проряза един отвор в непрозрачния материал. След това отново погледна.

Не видя открито море, нито пред погледа му се изправи някакъв бряг.

Това, което видя, бе една висока скала от лед, която се простираше отвъд ограничения му периметър на наблюдение. Проблясващата стена бе толкова близко, че той можеше да я докосне с разпънат чадър.

Както гледаше, той чу един приглушен басов шум. Той напомни на сенатора на тътен при леко земетресение.

Той се дръпна рязко назад, като мисълта за това, което бе открил, го накара да се залюлее.

Хала видя как той изтръпна.

— Какво има? — попита тревожно тя. — Какво видя?

Той се обърна и я погледна безизразно, след което с голямо усилие на волята си отрони няколко думи.

— Закотвили са ни до огромен ледник — каза той накрая. — Ледената стена може да се откъсне всеки момент и да смачка кораба като кибритена кутийка.