Клайв Къслър
Съкровище (46)

45

Потоци информация за това, което стана известно като аферата „Фламбъро“, се изливаха от телетипа и компютъра във Военния команден център на Пентагона, Оперативния център на седмия етаж на Държавния департамент и в залата за военни игри в старото здание на Изпълнителния офис.

Във всеки един от тези стратегически пунктове данните се събираха и анализираха с почти светкавична скорост. След това сбитата версия, допълнена с препоръки, се подаваше бързо към залата за кризисни ситуации, разположена в подземието на Белия дом, за окончателна оценка.

Президентът, облечен небрежно в широки панталони и вълнено поло, влезе в залата и седна в единия край на дългата заседателна маса. Обикновено, след като биваше информиран за последния развой на дадени събития, той питаше съветниците си за възможни алтернативни действия. Въпреки че окончателните решения бяха взимани единствено и лично от него, той имаше до себе си мощно подкрепление от ветерани, участвали в разрешаването на най-различни кризи, които полагаха всички усилия в търсенето на политически консенсус и бяха готови да го изпълнят веднага щом той го одобреше, въпреки разнопосочните мнения.

Почти всички доклади на разузнавателните служби от Египет съдържаха лоши новини. Страната бе изпаднала в пълна анархия, положението се влошаваше с всеки изминат час. Полицията и въоръжените сили бяха останали в казармите си, докато хиляди привърженици на Ахмад Язид вдигаха стачки и организираха бойкоти из цялата страна. Единствената добра новина бе, че демонстрациите не бяха белязани от насилие.

Държавният секретар Дъглас Оутс прегледа набързо един доклад, поставен пред него от един от помощниците му.

— Само това ни липсваше — промърмори той.

Президентът го погледна очаквателно в мълчание.

— Мюсюлманските въстаници са щурмували и завзели току-що най-голямата телевизионна станция на Кайро.

— Язид появил ли се е?

— Все още не. — Броган, шефът на ЦРУ, се отдели от компютърните монитори и се приближи към останалите в залата. — В последния разузнавателен доклад се казва, че той все още се крие във вилата си в покрайнините на Александрия и чака да бъде образувано ново правителство с всеобщото одобрение на народа.

— Няма да чака много — въздъхна уморено президентът. — Каква е позицията на израелското правителство?

Оутс отговори, като в същото време трупаше и подреждаше някакви документи:

— Засега само изчакват да видят какво ще стане. Те не си представят Язид като непосредствена заплаха.

— Ще запеят друга песен, когато той анулира мирното споразумение от Кемп Дейвид. — Президентът се обърна и се взря студено в очите на Броган. — Можем ли да го отстраним?

— Да — отговорът на Броган бе категоричен и недвусмислен.

— Как?

— Тъй като вашата администрация може да бъде атакувана с този въпрос, господин президент, аз почтително ви предлагам да не знаете това.

Президентът леко кимна с глава, съгласявайки се.

— Вероятно сте прав. Въпреки това вие не можете да предприемете тази стъпка, ако не дам заповед.

— Настоятелно ви моля да не прибягвате до убийство — каза Оутс.

— Дъг Оутс е прав — каза Джулиъс Шилър. — Това може да има обратен ефект. Ако се разчуе, всички терористични лидери от Близкия изток ще ви вземат под прицел.

— Да не говорим какъв вой ще нададат от Конгреса — добави Дейл Никълс, който седеше в средата на масата. — А пресата направо ще ви разкъса.

Президентът замислено претегляше последствията. Накрая кимна.

— Добре, дотогава, докато Язид ненавижда съветския премиер Антонов толкова, колкото и мен, ще оставим въпроса с неговото отстраняване на заден план. Но запомнете това, господа, няма да търпя и половината от глупостите на този луд, ако те са като тези, които Хомейни сервира на моите предшественици.

Броган се намръщи, но Оутс и Шилър размениха погледи на облекчение. Никълс просто пускаше доволно дим от лулата си.

Действащите лица в тази драма бяха силни мъже с категорични и често противоречащи възгледи. Когато постигнеха победа, те безрезервно й се радваха, но при поражение горчивият спомен за това дълго тлееше в тях.

Президентът премина на следващата точка от дневния ред:

— Нещо ново за Мексико?

— Положението е толкова спокойно, че буди тревога — отговори Броган. — Без демонстрации, без вълнения. Топилцин изглежда е приел същата тактика на изчакване като брат си.

Президентът вдигна очи, озадачен.

— Правилно ли ви чух? Казахте „брат“?

Броган наклони глава към Никълс.

— Предположението на Дейл се оказа вярно. Язид и Топилцин са братя, които по рождение не са нито египтяни, нито мексиканци.

— Вие с положителност сте доказали наличието на родствена връзка? — прекъсна го Шилър, смаян. — Имате доказателства?

— Наши оперативни агенти се сдобиха с техните генетични кодове и ги сравниха.

— За пръв път чувам това — каза слисано президентът. — Трябваше да ме информирате по-навреме.

— Последната документация е все още в процес на изследване и ще бъде изпратена в Лангли в най-близко време. Съжалявам, господин президент. Може да прозвучи прекалено предпазливо от моя страна, но аз не исках да съобщавам подобно шокиращо разкритие, докато не сме събрали солидни доказателства.

— Как, по дяволите, успяхте да вземете генетичните им кодове? — попита Никълс.

— И двамата страдат от прекомерно славолюбие — обясни Броган. — Нашият отдел за фалшификации изпрати един Коран на Язид и една снимка на Топилцин, на която последният бе показан с всичките си ацтекски емблеми и символи. Молбата бе те да напишат кратка молитва върху двата предмета и да ги върнат. Всъщност, работата бе малко по-сложна, тъй като молбите трябваше да бъдат написани с почерка на известни техни възторжени последователи — влиятелни последователи с финансова и политическа власт, бих добавил. И двамата се хванаха. Най-сложно бе да пресечем пътя на обратната поща, преди тя да е стигнала до истинските адреси. Следващият проблем бе да се пресеят няколкото комплекта отпечатъци, които бяха върху всеки един от двата предмета. Помощници, секретарки и тем подобни. Един отпечатък от палец върху Корана съвпадаше с комплект отпечатъци на Язид, които бяха регистрирани в египетската полиция, когато той е бил арестуван преди няколко години. След това от мазнините на отпечатъка му ние проследихме неговата ДНК.

— При Топилцин не бе толкова лесно. Той нямаше досие в Мексико, но в лабораторията сравниха неговия код, извлечен от отпечатъците по снимката, с този на брат му. След това една случайна находка, направена в международните криминални архиви в главната квартира на Интерпол в Париж, ни разкри цялата истина. Всичко отиде на мястото си. Това, на което бяхме попаднали, бе една семейна организация, престъпна династия, която е възникнала след Втората световна война. Империя за милиарди долари, управлявана от майката, бащата, трима братя и сестра, които оглавяват операциите, и поддържана от мрежа от чичовци, лели, братовчеди или който и да е друг, свързан с тях по кръвна или брачна линия. По този начин те са създали една напълно затворена система, поради което е било почти невъзможно на международните следствени органи да проникнат вътре в нея.

Около масата се възцари слисано мълчание, нарушавано единствено от тракането на телетипната машина и приглушеното шепнене на помощниците. Броган изгледа последователно Никълс, Шилър, Оутс и накрая президента.

— Името им? — попита тихо президентът.

— Капестер — отвърна Броган. — Роланд и Жозефин Капестер са майката и бащата. Най-големият им син е Робърт или Топилцин, както го знаем ние. Следващият брат по семейната линия е Пол.

— Той е Язид?

— Да.

— Мисля, че ще бъде интересно да чуем всичко, което знаете — каза президентът.

— Както заявих — каза Броган, — нямам всички необходими факти под ръка, като например местонахождението на Карл и Мари, най-малкия брат и сестрата, или имената на свързаните с тях роднини. Засега човъркаме само по повърхността. Доколкото си спомням, Капестер представляват фамилия закоравели престъпници, които са започнали да действат преди близо осемдесет години, когато дядото е емигрирал от Франция и се е установил на Карибските острови, където започнал да се занимава с контрабанда, като внасял крадени стоки и алкохол в САЩ по време на сухия режим. Отначало действал от Порт ъв Спейн, Тринидад, но след като се замогнал, купил едно малко близко островче и установил бизнеса си там. Роланд поел управлението, когато старецът починал и заедно със съпругата си, Жозефин — някои твърдят, че тя е движещата сила зад кулисите — веднага се заели да разширяват бизнеса си, като включили в него и търговията с наркотици. Първата им стъпка била да изградят на острова една законна бананова плантация, от която получавали добра и честна печалба. След това те станали по-изобретателни и направили голям удар, като успели да получат две реколти. Втората реколта, марихуана, била отгледана под банановите дървета, за да не може да бъде забелязана. Те също така построили на острова и лаборатория за нейното рафиниране. Успях ли да начертая една ясна картина?

— Да… — каза бавно президентът. — Всички я виждаме ясно. Благодаря ти, Мартин.

— Добре са го измислили — промърмори Шилър. — Фамилията Капестер са съчетали в една доходоносна операция отглеждането, производството и пренасянето на наркотиците.

— И тяхното пласиране — продължи Броган. — Но интересно защо не в САЩ. Те продавали наркотици само в Европа и Далечния изток.

— Все още ли се занимават с това? — попита Никълс.

— Не — поклати глава Броган. — Чрез свои внедрени хора те получили сведение, че частният им остров ще бъде претърсен от обединените сили за сигурност на Антилските острови. Фамилията изгорила реколтата от марихуана, но запазила банановата плантация. След това започнали да изкупуват контролния пакет акции на финансово нестабилни корпорации. Те завъртели изключително успешен бизнес и отбелязали изумителни печалби. Това, разбира се, може да се дължи на техния необичаен метод на управление.

Никълс налапа въдицата:

— Каква е била системата им?

Броган се ухили.

— Капестер са разчитали на изнудване, грабеж и убийства. Във всеки един момент, когато на пътя им се изпречвала някоя конкурентна компания, изпълнителните директори на последните предлагали преговори за сливане на техните капитали с тези на Капестер, като естествено губели своята част от колективните си права над тях. Инженери, които спъвали проекти, непримирими адвокати, завели съдебни дела, недружелюбни политици, всички те опознали фамилията Капестер и ги заобичали, или ако не, някой прекрасен ден жените и децата им претърпявали злополуки, къщите им изгаряли до основи или самите те изчезвали незнайно къде.

— Все едно мафията да управлява „Дженеръл Мотърс“ или „Гълф енд Уестърн“ — каза язвително президентът.

— Подходящо сравнение — кимна почтително Броган и продължи: — Сега фамилията управлява един огромен конгломерат от финансови и промишлени предприятия по целия свят със стойност, оценена на дванадесет милиарда долара.

— Милиарда ли каза? — невярващо измърмори Оутс. — Май никога повече няма да ходя на църква.

Шилър сви рамене в почуда:

— Кой каза, че човек не трябвало да става престъпник?

— Нищо чудно, че те дърпат конците в Египет и Мексико — каза Оутс. — Те трябва да са проникнали посредством подкупи, изнудване или по-твърди методи във всички департаменти на правителството и армията.

— Започвам да разбирам как всички детайли от техния план идват на мястото си — каза президентът. — Но това, което не разбирам, е, как синовете успяват да се представят за истински египтяни или мексиканци. Никой не може да измами милиони хора, без някой да загрее номера.

— Майка им произхожда от черните роби, което обяснява тъмната им кожа — каза Броган, като обясняваше с търпелив тон. — Можем само да гадаем за тяхното минало. Роланд и Жозефин трябва да са поставили основите преди четиридесет или повече години. След като децата им се родили, те започнали една амбициозна програма за превръщането на момчетата в чужденци. Пол без съмнение е бил обучаван да говори арабски преди още да е проходил, докато Робърт се научил да говори на езика на древните ацтеки. Когато момчетата пораснали, те вероятно са посещавали частни училища в Мексико и Египет под друго име.

— Грандиозен план — промърмори Оутс с възхищение. — Не се занимават с прозаични неща като внедряване на агенти доносници, а проникват в най-висшия ешелон и то в образа на месия, дошъл да носи добрини.

— Звучи ми доста сатанински — каза Никълс.

— Съгласен съм с Дъг — каза президентът, като кимна на Оутс. — Грандиозен план. Обучаване на деца още от рождение, използване на несметни богатства и власт за организиране на държавен преврат. Това, което имаме насреща, е едно изумително свидетелство за непреклонна твърдост и търпение.

— Трябва да им се отдаде дължимото на копелетата — призна Шилър. — Те са се придържали към сценария си, докато събитията не се обърнаха в тяхна полза. Сега те са на сантиметри от господството си над две от водещите държави в Третия свят.

— Не можем да допуснем да стане това — каза рязко президентът. — Ако братът в Мексико стане държавен глава и изпълни заканата си да накара два милиона от сънародниците си да нахлуят у нас през границата, аз не виждам друг избор, освен да изпратя там въоръжените ни сили.

— Трябва да се въздържаме от агресивни действия — каза Оутс, като говореше от позицията си на държавен секретар. — Недалечната история показва, че на нашествениците не им върви. Убийството на Язид и Топилцин, или както и да се казват тия двамата, и предприемането на нападение срещу Мексико няма да разреши този така сложен проблем.

— Може би няма — изсумтя президентът, — но ще ни даде време да успокоим положението, дявол да го вземе.

— Може би има друго решение — каза Никълс. — Да използваме Капестер един срещу друг.

— Уморих се — каза президентът, бръчките около очите издаваха напрежението му. — Моля да престанете с гатанките.

Никълс погледна към Броган за подкрепа.

— Тези хора са били трафиканти на наркотици. Те трябва да са престъпници, търсени от закона. Така ли е?

— Да на първото, не на второто — отговори Броган. — Те не са дребни улични мошеници. Цялата фамилия е била следена дълги години. Няма арестувани. Няма осъдени. Те имат екип от корпоративни и криминални адвокати, които биха направили за смях и най-голямата адвокатска кантора във Вашингтон. Те имат приятели и връзки, които водят до върха на десет правителства на големи държави. И вие искате да хванем тази банда и да ги дадем под съд? По-лесно би било да разрушим пирамидите с шило за лед.

— Тогава ги разобличете пред света, като разкриете какви отрепки представляват те — упорстваше Никълс.

— Няма да стане — каза президентът. — Всеки такъв опит със сигурност ще доведе до обратна реакция и ще ни обвинят в лъжа и пропагандни трикове.

— Никълс може би напипа вярната посока — каза тихо Шилър. Той бе от онзи тип хора, които повече слушаха, отколкото приказваха. — Всичко, от което се нуждаем, е някаква основа, която не може да се пропука или разруши.

Президентът погледна замислено Шилър.

— Накъде биеш, Джулиъс?

— „Лейди Фламбъро“ — отвърна Шилър с предпазливо и замислено лице. — Излезте с неопровержимо доказателство, че зад отвличането на кораба стои Язид и ние ще можем да пропукаме защитата на Капестер.

Броган кимна силно.

— Скандалът, който ще последва, ще бъде стъпка напред в разсейването на мистичността около Язид и Топилцин и ще отвори вратата към безбройните престъпни деяния на фамилията.

— Не забравяйте световните информационни медии. Те ще се нахвърлят с настървеността на освирепели от глад акули, стига веднъж да вкусят от кървавото минало на Капестер. — Никълс със закъснение трепна от неволно получилата се метафора.

— Всички вие пропускате един важен факт — каза Шилър с дълбока въздишка. — До този момент, ако има някаква връзка между изчезването на кораба и фамилията Капестер, то тя е само косвена.

Никълс се намръщи.

— Кой друг има мотив да се отърве от президентите Де Лоренцо и Хасан и от Хала Камил?

— Никой! — разпалено каза Броган.

— Почакайте — каза търпеливо президентът. — В забележката на Джулиъс има логика. Похитителите не действат като типични терористи от Близкия изток. Те още не са разкрили самоличността си. Не са предявили никакви искания или заплахи. Нито пък са използвали екипажа и пасажерите като заложници с цел изнудване на международната общественост. Не се стеснявам да си призная, че намирам това мълчание за кошмарно.

— Този път сме изправени срещу съвсем друга пасмина — призна Броган. — Фамилията Капестер са предприели тактика на изчакване, надявайки се правителствата на Де Лоренцо и Хасан да паднат в тяхно отсъствие.

— Някакви новини за туристическия кораб, след като синът на Джордж Пит откри размяната? — попита Оутс, като хладнокръвно насочи дискусията в друга посока, за да избегне възникването на евентуален спор.

— Някъде край източното крайбрежие на Огнена земя — отвърна Шилър. — Носят се с пълна пара на юг. Търсим ги с помощта на спътник и утре по това време трябва вече да сме ги хванали натясно.

Президентът не изглеждаше доволен.

— Похитителите биха могли да убият всички на борда дотогава.

— Ако не са го сторили вече — каза Броган.

— Какви сили имаме в района?

— Буквално никакви, господин президент — отговори Никълс. — Нямаме нужда да поддържаме присъствие толкова далеч на юг. С изключение на няколко транспортни самолета на военновъздушните сили, които снабдяват с провизии полярните научноизследователски станции, единственият американски съд в близост до „Лейди Фламбъро“ е „Саундър“, кораб за дълбоководни изследвания на НЮМА.

— Този, на който е Дърк Пит?

— Да, сър.

— Ами хората от Специалните сили?

— Говорих с генерал Кийт от Пентагона преди двадесет минути — отговори Шилър, макар че въпросът не бе отправен към него. — Един елитен отряд заедно със снаряжението си се е качил на няколко товарни реактивни самолета С-140 и е излетял преди около час. Били са придружени от ескадрила изтребители „Оспри“.

Президентът се облегна назад в стола си и скръсти ръце.

— Къде ще разположат командния си пункт?

Броган извика една карта, изобразяваща крайната част на Южна Америка, на един огромен монитор в стената. Той придвижи една мигаща стрелка по екрана, за да посочи едно определено място.

— В случай, че не получим нова информация, която да промени първоначалния план — обясни той, — те ще се приземят на едно летище в близост до малкото чилийско пристанище Пунта Аренас на полуострова Брънсуик и ще го използват като оперативна база.

— Дълъг полет — каза тихо президентът. — Кога ще пристигнат?

— До петнадесет часа.

Президентът погледна към Оутс.

— Дъг, оставям на теб да поемеш всички въпроси по суверенитета, касаещи чилийското и аржентинското правителство.

— Ще се погрижа за това.

— Преди Специалните сили да могат да направят опит за неговото спасяване, „Лейди Фламбъро“ трябва да бъде първо намерен — каза Шилър с безпощадна логика.

— Тук сме доста затруднени. — В гласа на Броган имаше странно примирение. — Най-близката флота от самолетоносачи се намира на почти пет хиляди мили от района. Няма никаква възможност за провеждане на широкомащабно претърсване по море и въздух.

Шилър се загледа замислено в масата.

— Всякакъв опит за спасителни операции би могъл да се проточи със седмици, ако похитителите скрият кораба някъде из пустите заливи и заливчета по бреговата линия на Антарктика. Също така мъглата и ниската облачност не биха спомогнали за бързото разрешаване на нещата.

— Единственото ни средство е спътниковото наблюдение — каза Никълс. — Лошото е обаче, че не разполагаме с шпионски спътници, които да следят и снимат тази част на света.

— Дейл е прав — съгласи се Шилър. — Най-южните морета не са начело в списъка за стратегическо наблюдение. Ако говорехме за северното полукълбо, ние там можем да съсредоточим цял куп подслушващи устройства и видеокамери и така да ги настроим и фокусираме, че да чуем разговорите на борда на кораба и да прочетем вестник на палубата.

— С какво разполагаме? — попита президентът.

— Ландсат — отговори Броган. — Това са няколко метеорологични спътника на Министерството на отбраната, както и Сийсат, използван от НЮМА за движението на ледовете и морските течения. Но най-големият ни шанс е Каспър СР-90.

— Имаме ли разузнавателен самолет СР-90 в Латинска Америка?

— Най-близкото място, което имаме, е една свръхсекретна самолетна писта в Тексас.

— За колко време той ще отиде долу и ще се върне?

— Каспър е способен да достигне пет, или малко под пет хиляди километра в час. Човек може да отиде до брега на Антарктика, да направи серия от снимки и да върне филма за пет часа.

Отчаян, президентът бавно поклати глава:

— Ще ми каже ли някой защо нас, правителството на Съединените щати, винаги ни хващат по бели гащи? Кълна се в бога, че никой не може да се оплеска така както ние. Изграждаме най-съвършените системи за наблюдение, които светът някога е виждал, но когато ни потрябват, изведнъж се оказва, че те са струпани в неподходящо време на неподходящо място.

Никой не продума, никой не помръдна. Хората около президента избягваха очите му, като гледаха неловко в масата, документите, стената и всичко друго, но не и в лицето му. Накрая Никълс проговори с тих, уверен глас:

— Ще намерим кораба, господин президент. Ако някой може да ги извади живи оттам, то това са Специалните сили.

— Да — тихо и провлечено каза президентът. — Те са преминали специална подготовка и са готови за такава мисия. Единственият въпрос, който се върти в главата ми, е дали екипажът и пасажерите ще бъдат там, за да бъдат спасени. Или Специалните сили ще намерят един безмълвен кораб, пълен с трупове?