Клайв Къслър
Съкровище (3)

2

Това е едно от най-неприветливите места на земята, което туристите никога не посещават, нито имат желание да опознаят. През последните стотина години само шепа изследователи и учени са бродили из мрачната пустош. Като се изключат няколко седмици, през по-голямата част от годината морето край скалистите брегове е замръзнало, а температурите в ранна есен се колебаят около 58 градуса под нулата. През дългите зимни месеци студеното небе тъне в мрак, като дори през лятото, за по-малко от час, ослепителното слънце може да бъде скрито от непрогледна снежна виелица.

И все пак, потънала в сенките на прорязани от ледници планини и брулена от вечен вятър, тази величествена пустош, разположена във високите части на фиорда Арденкапл, който се намира по североизточното крайбрежие на Гренландия, е била населена преди близо две хиляди години от малобройна група ловци. Радиовъглеродното датиране на останките, разкрити при разкопки, беше показало, че на това място е кипял живот от втори до четвърти век от Новата ера, един кратък отрязък от време според археологическия часовник. След себе си обаче те бяха оставили двадесетина жилища, които се бяха запазили отлично в този студен климат.

Хеликоптер беше пренесъл по въздуха конструкция от стандартни алуминиеви части, която учени от университета в Колорадо бяха сглобили върху древното селище. Акумулиращата отоплителна система и изолацията от пеностъкло водеха неравна битка със студа, но поне не допускаха вътре вечния вятър, който виеше зловещо около външните стени. Освен това заслонът осигуряваше възможност на археологическите екипи да работят тук и в първите седмици на зимата.

Лили Шарп, професор по антропология в Колорадския университет, беше забравила за студа, който проникваше в покритото селище. Тя беше коленичила на пода на еднофамилно жилище и внимателно изстъргваше замръзналата пръст с малка ръчна лопатка. Беше сама и съсредоточено се опитваше да проникне в далечното минало, принадлежало някога на праисторическите хора.

Очевидно са били ловци на морски бозайници, които преживявали суровите арктически зими в частично вкопани в земята жилища с ниски каменни стени и покриви от чим, често подпрени с кости от китове. Греели се на маслени лампи и през дългата няколко месеца полярна нощ прекарвали времето си в дялкане на малки фигурки от плавей, моржови бивни и еленови рога.

Бяха се заселили в тази част на Гренландия в първите столетия на Новата ера. А после, съвсем необяснимо, когато културата им бе достигнала своя разцвет, се бяха изселили и изчезнали, оставяйки след себе си цяла съкровищница от останки, които разказваха за тях.

Упорството на Лили даде резултат. Докато тримата мъже от археологическия екип почиваха след обяда в бараката, която им служеше за жилище, тя се беше върнала в покритото селище и беше продължила работата си по разкопките, като успя да открие парче от еленов рог, по повърхността на което бяха изрязани двадесет подобни на мечки фигурки, украсен с изящна резба женски гребен и една каменна тенджера.

Изведнъж лопатката на Лили удари по нещо, което издрънча. Тя повтори движението, като внимателно се ослушваше. Притаила дъх, тя отново почука. Това не беше познатият звук от удар на ръба на лопатката по камък. Въпреки че беше приглушен, той определено биеше на метал.

Лили се изправи и разкърши гръб. Изпод дебелата вълнена шапка се подаваха кичури от дългата й, гъста коса с цвят на тъмен махагон, която блестеше на ярката светлина на колмановия фенер. В синьо-зелените й очи, вперени в дребния предмет, който се подаваше от черната като въглен пръст, се четеше скептично любопитство.

Тук са живели праисторически хора, размишляваше тя. Те не са познавали нито бронза, нито желязото.

Лили се опита да запази спокойствие, но постепенно я завладя чувство на удивление. Замени го вълнение, последвано от нетърпение. Тя забрави онази характерна за археолозите предпазливост, към която те така строго се придържаха.

Лили трескаво започна да стърже и разкопава втвърдената почва. На всеки няколко минути спираше и старателно отстраняваше изстърганата пръст с малка четчица за рисуване.

Най-сетне предметът напълно се показа. Тя се наведе, за да го разгледа отблизо. Пред изпълнените й с благоговение очи той хвърляше жълти отблясъци на ярката бяла светлина на колмановия фенер.

Лили беше изкопала златна монета.

Много стара, ако се съдеше по вида на изтритите й ръбове. От едната страна имаше малка дупчица и парче прогнил кожен ремък, което предполагаше, че някога е била използвана като медальон или личен амулет.

Тя се отдръпна назад и пое дълбоко дъх, сякаш се боеше да протегне ръка и да я докосне.

Пет минути по-късно Лили все още стоеше коленичила на същото място, а умът й се опитваше да намери някакво обяснение, когато вратата на заслона рязко се отвори и придружен от облак снежинки, вътре влезе един мъж с огромен корем, черни бакенбарди и добродушно лице. При всеки дъх от устата му излизаха облаци пара. На места по веждите и брадата му се беше образувал лед, който го правеше да изглежда като някакво замръзнало чудовище от научнофантастичен филм, докато лицето му не се озари от усмивка, която разкри едрите му зъби.

Това беше доктор Хайрам Гронквист, главният археолог на четиричленната експедиция.

— Извинявай, че те прекъсвам, Лили — заяви той с мекия си плътен глас, — но ти прекаляваш. Почини си. Върни се в бараката, стопли се и ми позволи да ти налея чаша хубав, силен коняк.

— Хайрам — каза Лили, като с всички сили се мъчеше да надвие вълнението в гласа си, — искам да видиш нещо.

Гронквист се приближи и коленичи до нея.

— Какво си открила?

— Виж сам.

Гронквист затършува из парката си, извади очилата си за четене и ги сложи на зачервения си нос. Наведе се над монетата, докато лицето му беше само на сантиметри от нея и започна внимателно да я оглежда отвсякъде. След няколко минути погледна към Лили. В очите му блестяха весели пламъчета.

— Да ме преметнете ли се опитвате, млада госпожице?

Лили го изгледа строго, след това се отпусна и се разсмя.

— О, господи, ти си мислиш, че нарочно съм я подхвърлила?

— Трябва да признаеш, че това е все едно да откриеш девственица в публичен дом.

— Много умно.

Той приятелски я потупа по коляното.

— Поздравявам те, това е рядка находка.

— Как, според теб, е попаднала тук?

— На хиляди километри околовръст няма разработено златно находище, а монетата определено не е била изсечена от първите заселници. Тяхното ниво на развитие е било само една степен над Каменната ера. Очевидно е дошла от друг източник, в по-късен период.

— Как ще обясниш факта, че я открихме заедно с предмети, произходът на които датирахме между втори и четвърти век от Новата ера?

Гронквист сви рамене.

— Не мога.

— А кое, според теб, е най-вероятното предположение? — попита Лили.

— Първото, което ми идва на ум, е, че монетата е била разменена или изгубена от някой викинг.

— Няма сведения викингите да са стигали с корабите си толкова далеч на север, покрай източния бряг — каза Лили.

— Добре де, може би ескимоси от някоя по-късна епоха са търгували с поселищата на викингите на юг и са използвали това място за лагеруване по време на лов.

— Много добре знаеш, че това не е така, Хайрам. Не разполагаме с нито едно доказателство, че мястото е било населено след четвърти век от Новата ера.

Гронквист изгледа Лили укорително.

— Ти никога не отстъпваш, а? Та на монетата няма дори дата.

— Майк Греъм е експерт по древни монети. Една от неговите специалности е да определя възрастта на обекти край Средиземно море. Може би той ще успее да ни каже нещо повече за нея.

— Нищо няма да ни струва, ако го помолим за преценка — съгласи се Гронквист. — Ела. Майк ще я разгледа, докато пийнем коняка.

Лили надяна дебелите си, подплатени с кожа ръкавици, оправи качулката на парката и загаси фенера. Гронквист включи джобно фенерче, отвори вратата и й направи път да мине. Тя излезе навън, във вкочаняващия студ. Вятърът стенеше като призрак в гробище. Студеният въздух щипеше бузите й и тя потръпна — реакция, която винаги като че ли я сварваше неподготвена, при все че трябваше отдавна да е свикнала.

Хвана здраво въжето, което водеше към жилищното помещение и тръгна пипнешком зад масивната фигура на Гронквист, която й пазеше завет. Погледна нагоре. Небето беше безоблачно и звездите сякаш се сливаха в огромен килим от блещукащи диаманти, които осветяваха голите планински склонове на запад и леденото поле, което се спускаше по фиорда към морето на изток. Човек трудно би могъл да остане безразличен към странната красота на Арктика, реши Лили. Тя разбираше защо мъжете не можеха да устоят на нейната магия.

След тридесетметров преход в тъмнината те влязоха в изолиращия коридор на тяхната барака, изминаха още три метра и отвориха втората врата, която водеше в жилищното помещение. След отвратителния студ навън, на Лили й се стори, че влиза в пещ. Ароматът на кафе погали ноздрите й като парфюм. Тя веднага свали парката и ръкавиците си и си наля една чаша.

Сам Хоскинс, с дълга до раменете руса коса и също така руси и огромни, извити нагоре мустаци, се беше надвесил над чертожната дъска. Архитект от Ню Йорк, който беше влюбен в археологията, Хоскинс посвещаваше всяка година по два месеца от натоварената си програма на изпълнения с несгоди живот в археологически експедиции из целия свят. Той оказваше неоценима помощ, като изготвяше подробни чертежи и рисунки, които показваха как вероятно са изглеждали праисторическите селища преди хиляда и седемстотин години.

Другият член на екипа, светлокож мъж с оредяваща жълтеникавочервена коса, се беше изтегнал на походното легло и четеше някакъв роман джобен формат, с изръфани и подгънати по краищата страници. Лили не помнеше да е виждала Майк Греъм без приключенска книга в ръката, или подаваща се от джоба на сакото му. Един от водещите археолози практици в страната, Греъм беше изключително спокоен и приятен човек.

— Хей, Майк! — прогърмя гласът на Гронквист. — Я виж какво е изкопала Лили.

Той подхвърли монетата през стаята. Лили ахна от изненада, но Греъм сръчно я улови във въздуха и се вгледа в лицевата й страна.

След минута погледна към тях. В присвитите му очи се четеше съмнение.

— Опитвате се да ме преметнете.

Гронквист се разсмя от сърце.

— Същото казах и аз, когато я видях. Няма измама. Изкопала я от осми парцел.

Греъм измъкна изпод леглото си едно куфарче и извади от него лупа. Той нагласи монетата под оптичното стъкло и започна да я оглежда отвсякъде.

— Е, какво ще кажеш? — нетърпеливо попита Лили.

— Невероятно — промърмори очарован Греъм. — Златна милиаренсия. Около тринадесет грама и половина. Никога до сега не съм виждал такава. Срещат се много рядко. Някой колекционер вероятно би платил между шест и осем хиляди долара за нея.

— Чий е образът върху лицевата страна?

— Фигура в цял ръст на Теодосий Велики, император на Римската и Византийска империи. Това изображение се среща доста често по лицевите страни на монетите от онази епоха. Ако се вгледаш по-внимателно, ще различиш в краката му пленници, а в ръцете му глобус и лабарий.

— Лабарий?

— Да, флаг, на който са изписани гръцките букви ХР. Те образуват нещо като монограм, който означава „В името на Христа“. Използван за пръв път от император Константин след покръстването му. Наследниците му го възприели от него.

— Можеш ли да разчетеш надписа на гърба й? — попита Гронквист.

Очите на Греъм изглеждаха неестествено уголемени през лупата, докато изучаваше монетата.

— Има три думи. Първата прилича на TRIVMFATOR. Останалите две не мога да разчета. Те са почти напълно изтрити. В каталозите за колекционери сигурно е дадено описание и превод на латински. Ще трябва да почакам, докато се завърнем в цивилизацията, за да видя какво пише за тях.

— Можеш ли да определиш възрастта й?

Греъм се загледа замислено в тавана.

— Сечена е по време на царуването на Теодосий, което ако правилно си спомням, е било от 379 до 395 година от Новата ера.

Лили погледна към Гронквист.

— Попадна точно в десетката.

Той поклати глава.

— Немислимо е да се предполага, че ескимоси, живели през четвърти век, са поддържали контакти с Римската империя.

— Не можем напълно да изключим тази вероятност — продължи да упорства Лили.

— Разчуе ли се това, медиите ще вдигнат голяма шумотевица и ще започнат да правят какви ли не догадки — заяви Хоскинс, който за пръв път разглеждаше монетата.

Гронквист отпи глътка коняк.

— Антични монети са били откривани къде ли не. Но датата и източникът им рядко са били определяни с точност, която би задоволила археологическото братство.

— Може би — бавно каза Греъм. — Но аз бих дал моя „Мерцедес“ кабриолет, за да разбера как се е озовала тук.

В продължение на няколко минути всички гледаха безмълвно монетата, всеки потънал в собствените си мисли.

Най-сетне Гронквист наруши мълчанието.

— Изглежда единственото нещо, което със сигурност знаем, е, че сме изправени пред истинска загадка.