Клайв Къслър
Съкровище (29)

28

Кордът се носеше величествено по шосето, а лъчите на утринното слънце проблясваха по лъскавия хром и новата боя. Скиорите, които се бяха запътили към лифтовете, махаха с ръка на елегантния шестдесетгодишен класически автомобил, който ги подминаваше. Джордино дремеше на задната седалка в закритото купе, а Лили беше седнала отпред, на открито, до Пит.

Пит се беше събудил сутринта, решен да упорства. Той не виждаше причина да се пързаля с наети ски, когато неговите собствени „Олин-921“, американско производство, се намираха в един килер само на три мили по пътя от хотела. Освен това, прецени той, можеше да отиде с колата до семейната вила, да се екипира и да седне в седалковия лифт за половината от времето, необходимо да чака ред, за да наеме екип от някой магазин.

Пит отхвърли с пренебрежение немотивираното предупреждение на баща си да не припарва до вилата. Той си мислеше, че това е поредното преиграване на бюрокрацията. Сенаторът би произвел същото впечатление и върху Хълк Хоган^[1], ако кажеше на бореца да подложи и другата си страна на съперник, който го е сритал в слабините.

— Кой изстрелва фойерверки толкова рано сутринта? — зачуди се на глас Лили.

— Не са фойерверки — каза Пит, заслушан в острия пукот от стрелба на автоматично оръжие и силния гръм от експлозии на гранати, който отекваше из планинските склонове, обграждащи долината. — Звучи като престрелка на пехотинци.

— Идва отгоре, някъде в гората — посочи с ръка Лили, — в дясно от пътя.

Пръчиците около засмените очи на Пит се изпънаха. Той увеличи скоростта на „Корда“ и почука по преградния прозорец. Джордино се събуди и свали стъклото, което го отделяше от тях.

— Събуди ме точно когато оргията започваше — каза той между две прозевки.

— Я слушай — нареди му Пит.

Джордино примигна от студения въздух, нахлул в купето за пътници. Той сложи ръце зад ушите си, за да чува по-добре. По лицето му бавно се изписа недоумение.

— Да не би руснаците да са извършили десант?

— Вижте! — възбудено възкликна Лили. — Горски пожар.

Джордино погледна бързо към черния пушек, който внезапно се изви на талази над върховете на дърветата, тласкан от огнени кълба.

— Обхванал е твърде малка площ — заяви той. — Бих казал, че гори някаква постройка, вероятно къща или малък жилищен блок.

Пит знаеше, че Джордино е прав. Той изруга и удари с ръка по волана. Цялото му същество беше обхванато от болезнено предчувствие, че точно тяхната семейна вила подклажда разрастващата се гъба от пламъци и дим.

— Няма смисъл да спираме и сами да се навираме между шамарите — каза той. — На минаване оттам ще хвърлим поглед да видим какво става. Ал, ела отпред. Лили, седни отзад и дръж главата си наведена. Не искам да пострадаш.

— Ами аз? — възнегодува, макар и примирено Джордино. — Не заслужавам ли малко загриженост? Посочи ми поне една основателна причина, поради която трябва да седна до теб, изложен на куршумите.

— Да пазиш своя шофьор, на който можеш винаги да разчиташ, от опасности, злини и престъпни типове.

— Това не е достатъчно основателна причина.

Пит опита да подходи по друг начин.

— Разбира се, и заради онези петдесет долара, които взех на заем от теб в Панама и все още не съм ти върнал.

— Плюс лихвите.

— Плюс лихвите — повтори Пит.

— Какво ли не бих направил, за да запазя скромните си авоари. — Изпълненото с досада огорчение на Джордино прозвуча почти искрено, докато той се промушваше през спуснатото стъкло на преградния прозорец, за да смени мястото си с Лили.

Малко по-нататък по шосето, на около половин километър преди отклонението към вилата, бяха започнали да спират коли. Хората слизаха и се привеждаха зад тях, загледани във виещия се към небето пушек и заслушани в пукотевицата от автоматично оръжие. Странно, помисли си Пит, че пълномощниците на шерифа все още не се бяха появили. В този момент той видя надупчената от куршуми патрулна кола, която препречваше пътя към вилата.

Той беше вперил поглед надясно към огнената стихия, когато с крайчеца на окото си зърна някаква фигура, която тичаше по пътя и щеше неминуемо да се блъсне в „Корда“.

Пит натисна рязко спирачката и силно завъртя волана на дясно. Кордът зави на деветдесет градуса и занесе в широка дъга. Високите тесни гуми изскърцаха от триенето на грайферите по пътната настилка. Автомобилът спря напреко на пътя и препречи двете платна на шосето, само на метър от закованата на място жена.

Сърцето на Пит биеше силно. Той въздъхна дълбоко и погледна към жената, която насмалко щеше да премаже като някоя буболечка. Видя как изразът на уплаха и изненада в очите й бавно отстъпи място на смайване.

— Вие! — ахна тя. — Това вие ли сте наистина?

Пит впери в нея поглед, изпълнен с недоумение.

— Мис Камил?

— Вярвам в предчувствията — промърмори Джордино. — Вярвам, наистина вярвам!

— О, слава богу! — промълви тя. — Моля ви, помогнете ми. Всички са мъртви. Те ме преследват, искат да ме убият.

Пит се измъкна иззад волана в момента, в който Лили изскочи от купето за пътници. Те помогнаха на Хала да влезе вътре и я настаниха на задната седалка.

— Кои са „те“? — попита Пит.

— Наемните убийци на Язид. Те убиха хората от секретните служби, които ме охраняваха. Трябва бързо да се махнем от тук. Ще се появят всеки момент.

— Не се тревожете — опита се да я успокои Лили, която едва сега забеляза почернялата й от дима кожа и опърлена коса. — Ще ви отведем в болница.

— Няма време — простена Хала. — Побързайте, моля ви, иначе ще убият и вас.

Пит се обърна точно навреме, за да види двете лимузини „Мерцедес“, които изхвръкнаха от гората и поеха по шосето. Той ги гледа внимателно не повече от секунда, преди да скочи на шофьорската седалка. Включи на първа скорост и натисна педала на газта до пода. После завъртя волана и кордът пое в единствената останала свободна посока — обратно към центъра на Брекънридж.

Той погледна за миг в огледалото, монтирано до окачената встрани резервна гума и прецени, че разстоянието между „Корда“ и колите на терористите е не повече от триста метра. Времето, което имаше на разположение, едва му стигна за този кратък поглед. В следващия момент един куршум улучи огледалото и строши отразителното стъкло.

— Лягайте на пода! — извика той на двете жени отзад.

Кордът нямаше задвижващ вал и за жените беше лесно да се свият и притиснат към пода. Хала втренчи поглед в лицето на Лили и се разтрепери неудържимо. Лили я прегърна и се опита храбро да се усмихне.

— Не се бойте — окуражително каза тя. — Доберем ли се до града, ще бъдем в безопасност.

— Не — промълви Хала, обхваната от паника. — Никъде няма да бъдем в безопасност.

На предната седалка Джордино се приведе, за да се прикрие, доколкото може, от летящите куршуми и мразовития вятър, който свиреше край стъклото.

— Каква е най-голямата скорост, която може да развие това нещо? — нехайно попита той.

— Най-голямата скорост, постигана някога от L-29, а била седемдесет и седем — отвърна Пит.

— Мили или километри?

— Мили^[2].

— Боя се, че това е твърде малко. — Джордино трябваше да вика в ухото на Пит, за да бъде чут гласът му през воя на втората скорост на „Корда“.

— С какво мерим сили?

Джордино се извърна, надвеси се над вратата и предпазливо погледна назад.

— Трудно е да се определи модела на един „Мерцедес“ по предницата, но бих казал, че хрътките карат 300-SDL.

— Дизелови?

— Турбодизелови, ако трябва да бъдем точни. Могат да вдигат двеста и двадесет километра в час.

— Настигат ли ни?

— Като тигри, преследващи трипръст ленивец — мрачно отвърна Джордино. — Ще ни видят сметката доста преди да успеем да стигнем до любимото кафене на местния шериф.

Пит рязко натисна педала на съединителя до пода, сграбчи дръжката на лоста за превключване на скоростите, който стърчеше от арматурното табло и превключи на трета скорост.

— По-добре да спасим някой и друг човешки живот, като не влизаме в града. Тези кръвожадни копелета са в състояние да убият стотици невинни хора, без окото им да трепне, само и само да се доберат до Камил.

Джордино отново погледна назад.

— Струва ми се, че виждам бялото на очите им.

 

 

Исмаил изруга силно няколко пъти, когато автоматът му засече. Обзет от ярост, той го изхвърли на шосето и грабна друг от ръцете на един от своите хора, който седеше на задната седалка. От дулото изхвръкнаха само пет куршума и пълнителят свърши. Той отново изруга, докато тършуваше из джоба си за друг пълнител, измъкна го и го вкара в затвора.

— Не се вълнувай — спокойно каза шофьорът. — Ще ги настигнем, преди да са изминали и километър. Аз ще ги заобиколя отляво, а Омар и неговите хора с другата кола — отдясно. Ще ги подложим на кръстосан огън от близко разстояние.

— Искам да убия тази отрепка, която се изпречи на пътя ни — изръмжа Исмаил.

— Ще имаш възможност. Търпение.

Досущ като нацупено малко дете, което не е получило любимата си играчка, Исмаил се тръшна на седалката и впери през стъклото изпълнен с жажда за мъст поглед към колата отпред, която се опитваше да избяга.

Исмаил беше от най-отвратителния тип убийци. Той изобщо не беше способен да изпитва угризения. Би празнувал и след вдигането във въздуха на родилно отделение. Първокласните наемни убийци водеха бележки за акциите си и се опитваха да намерят начини, за да усъвършенстват майсторството си. Той никога не си правеше труда да направи разбор или да преброи труповете след себе си. Плановете му бяха зле замислени и в два от случаите беше премахнал не онзи, когото трябваше. Всичко това правеше фанатик като Исмаил още по-опасен. Непредсказуем като акула, той безразборно и безмилостно поразяваше всяка невинна жертва, която бе имала нещастието да се изпречи на пътя му. Исмаил оправдаваше кървавите си деяния, като използваше факта, че убива в името на религиозна кауза, но в някое друго време, на друго място, той щеше да бъде сериен убиец, оставящ след себе си диря от трупове заради самото удоволствие да убива. Той би събудил отвращение дори у Джон Дилинджър и Бони и Клайд.

Исмаил седеше и поглаждаше с пръсти автомата си, като че ли оръжието беше някакъв предмет, който го възбужда и чакаше с нетърпение да надупчи със смъртоносния му заряд тънките стени на стария автомобил и плътта, която само временно беше измъкнала плячката изпод носа му.

— Сигурно пестят боеприпасите си — с облекчение заяви Джордино.

— Само докато ни притиснат. Тогава няма начин да пропуснат — отвърна Пит. Очите му оглеждаха пътя, но умът му отчаяно прехвърляше различни варианти как да се измъкнат.

— Заменям кралство за гранатомет.

— Нещо ме подсеща. Когато се качих в колата тази сутрин, случайно ритнах нещо под седалката.

Джордино се наведе и опипа пода под Пит. Ръката му докосна студен, твърд предмет. Той го измъкна.

— Само един глух гаечен ключ — съобщи унило той. — Същата работа би могъл да свърши и кокал от бут.

— Точно пред нас има черен път, който води до горната част на ски пистите. Понякога джиповете за поддръжка карат по него припаси и оборудване до върха. Би могъл да ни осигури някаква, макар и малка възможност да ги изгубим из горите или в някое дере. Ако продължим да се движим по шосето, няма никаква надежда да се измъкнем живи.

— Къде се намира?

— Зад следващия завой на пътя.

— Ще успеем ли?

— Ти ми кажи.

Джордино погледна назад за трети път.

— Седемдесет и пет метра и продължават да скъсяват разстоянието.

— Близо, твърде близо — каза Пит. — Трябва да ги забавим.

— Мога да покажа грозното си лице и да правя неприлични жестове — сухо заяви Джордино.

— Това ще ги вбеси още повече. Преминаваме към план номер едно.

— Пропуснах инструктажа — саркастично подметна Джордино.

— Как си с хвърлянето?

Джордино кимна с разбиране.

— Карай тази стара бричка по права линия и Джордино Кометата ще направи на пух и прах противниковия отбор.

Откритият автомобил представляваше идеална площадка. Джордино коленичи върху седалката обърнат назад и главата и раменете му се показаха над покрива. Той се прицели, замахна с ръка и запрати гаечния ключ във висока дъга към първия „Мерцедес“.

Сърцето му за момент спря да бие. Помисли си, че не е замахнал достатъчно силно, когато видя как гаечният ключ започна да се снишава и падна върху капака на колата. След това обаче отскочи и разби предното й стъкло.

Шофьорът арабин беше забелязал Джордино, когато замахваше да хвърли ключа. Той реагира своевременно, но не достатъчно бързо. Натисна спирачките и завъртя волана, за да избегне удара в момента, в който стъклото се разхвърча на парчета и се посипа по лицето му. Ключът се удари във волана, отскочи и падна в скута на Исмаил.

Шофьорът на втория „Мерцедес“ караше съвсем близо до задната броня на първия и не видя летящия във въздуха гаечен ключ. Внезапното светване на стоповете на колата пред него го завари съвсем неподготвен. Пред ужасените му очи автомобилът му връхлетя върху „Мерцедеса“, който от удара се завъртя неудържимо и рязко спря обърнат назад.

— Това ли имаше предвид? — развеселен попита Джордино.

— Точно това. Дръж се, наближаваме завоя.

Пит намали скоростта и зави по тесния, покрит със сняг път, който след няколко серпентини водеше право в планината.

Редовият осемцилиндров двигател с мощност сто и петнадесет конски сили се опитваше отчаяно да придвижи напред тежката кола по неравната хлъзгава повърхност. Твърдите ресори на шасито подхвърляха хората в „Корда“ като топки за тенис в перална машина при всяко подскачане на леката задница нагоре-надолу. Пит компенсираше друсането с леко натискане на газта и ловко завъртане на волана, като използваше теглителната сила на предното предаване, за да държи дългата предница насочена в средата на пътя, който по-скоро приличаше на туристическа пътека.

Лили и Хала се бяха надигнали от пода и седяха на седалката, опрели здраво крака в разделителната преграда, вкопчени отчаяно в ремъците над вратите.

Шест минути по-късно дърветата останаха зад тях и те започнаха да се изкачват нагоре. Сега пътят се виеше между стръмни склонове, осеяни с големи скали и покрити с дълбок сняг. Първоначалната идея на Пит беше да изоставят „Корда“ и да опитат да се измъкнат, като използват прикритието на горите и скалистата местност, но дълбочината на прочутия пухкав колорадски сняг рязко нарастваше с увеличаването на надморската височина и правеше почти невъзможно вървенето пеш. Не му оставаше друг избор, освен да се добере до върха с такава преднина, че да успеят да се качат на седалковия лифт и да се спуснат в града, където щяха да се изгубят в тълпите от хора.

— Водата е прегряла — отбеляза Джордино.

Нямаше нужда Пит да поглежда към парата, която беше започнала да избива около капачката на радиатора; той внимателно следеше как стрелката на температурния датчик пълзи все по-нагоре, докато накрая се закова на „горещо“.

— Двигателят е бил възстановен с параметри, много близки до първоначалните — обясни Пит. — А ние започнахме да го пришпорваме, преди да е разработен както трябва.

— Какво ще правим, когато пътят свърши? — попита Джордино.

— План номер две — отвърна Пит. — Спокойно ще се спуснем със седалковия лифт до най-близката кръчма.

— Това ми харесва, но войната все още не е свършила. — Джордино кимна през рамо. — Нашите приятели отново се появиха.

Пит беше твърде зает, за да държи преследвачите под око. Те се бяха съвзели от сблъскването и бяха поели по планинския път след „Корда“. Преди да успее да погледне назад, задното стъкло беше разбито от куршуми, които прелетяха между главите на Лили и Хала, преминаха през колата, без да засегнат никого и излязоха през предното стъкло, оставяйки след себе си три назъбени дупчици. Нямаше нужда да се казва на жените отново да легнат на пода. Този път те се опитаха да се слеят с него.

— Мисля, че са бесни заради ключа — каза Джордино.

— Аз съм дваж по-бесен от тях. Виж как съсипват колата ми.

Пит прекара автомобила през стръмна серпентина и когато излезе на права отсечка се обърна и хвърли бърз поглед към преследващите ги коли. Гледката отзад беше страховита.

Двата мерцедеса се носеха бясно по покрития със сняг път. Тяхната по-голяма скорост се компенсираше отчасти от предното предаване на „Корда“. Той се откъсваше на острите завои, но арабите скъсяваха разстоянието на правите участъци.

Пит успя да зърне шофьора на първия мерцедес, който, пренебрегвайки всякаква предпазливост, въртеше волана като побеснял. Задните движещи колела шеметно се въртяха. Всеки остър завой криеше опасност колата да полети в дълбокия сняг и да заседне безнадеждно.

Пит беше учуден, че гумите на мерцедесите не бяха предназначени за каране в зимни условия. Той не можеше да знае, че арабите бяха преминали с колите си през границата с Мексико, за да заличат следите си. Регистрирани на името на несъществуваща текстилна компания в Матаморос, те трябваше да бъдат изоставени на летището в Брекънридж след убийството на Хала.

Това, което видя, не се хареса на Пит. Мерцедесите неумолимо скъсяваха разстоянието, което ги делеше. Те се намираха само на петдесет метра зад тях. Не му хареса и гледката на мъжа, промушил автомат през счупеното предно стъкло.

— Пощата идва! — извика той, като се приведе зад волана така, че само очите му се подаваха над арматурното табло. — Всички долу!

Едва беше успял да изрече това, когато кордът бе обсипан с куршуми. Един откос отнесе резервната гума, монтирана над десния калник. Следващият премина през тавана, разкъса на парчета кожената облицовка и надупчи металния покрив под нея.

Пит изтръпна и се опита да се наведе още по-ниско, когато дясната страна на колата зейна, сякаш подложена на атака от цяла армия отварачки за консерви. Пантите на задната врата се откъртиха, тя се отвори, повися нелепо известно време и отхвръкна встрани, когато кордът закачи леко едно дърво. Наоколо се разхвърча дъжд от парчета стъкло. Една от жените, не можа да разбере коя точно, изпищя. Видя върху арматурното табло пръски от кръв. Куршум беше одраскал ухото на Джордино, но упоритият дребен италианец не издаде нито звук.

Джордино опипа с безразличие раната, като че ли някой друг, а не той беше ранен. После наклони глава и се усмихна криво на Пит.

— Боя се, че снощното вино изтича.

— Лоша ли е раната? — попита Пит.

— Нещо, което един пластичен хирург може да отстрани срещу две хиляди долара. Какво става с жените?

— Лили, добре ли сте с Хала? — извика Пит, без да се обръща.

— Няколко драскотини от стъкълца — бойко отвърна Лили. — Нямаме други рани. — Тя беше изплашена, но в никакъв случай не беше изпаднала в паника.

Парата от радиатора на „Корда“ вече излизаше като струя с високо налягане. Пит усещаше как двигателят губи обороти и започва бавно да глъхне. Като жокей, яхнал уморена стара кранта, която отдавна би трябвало да кръстосва единствено пасището, той пришпори автомобила, като внимаваше да не го задави.

Пит действаше хладнокръвно, като се стараеше да вземе с „Корда“ последната серпентина преди върха. Беше рискувал и загубил в надпреварата с наемните убийци. Те го следваха неотлъчно, като залепени за задната броня.

Лагерите на двигателя започнаха да тракат в знак на протест срещу прекомерната топлина и напрежение. Върху задния ляв калник се посипа залп от куршуми, който пукна гумата. Пит държеше здраво волана, като се опитваше да удържи задницата, за да не изскочи от пътя и да повлече автомобила по шестдесетградусовия наклон, осеян с назъбени канари.

Кордът издъхваше. През отворите за вентилация върху капака на двигателя се процеждаше синкав пушек. Под двигателя от една пукнатина в масления картер, пробита от скала, която Пит не беше успял да избегне, се стичаше масло. Стрелката на манометъра за масло бързо падна на нула. С всеки ход на буталните прътове възможността да стигнат до върха, където поне за известно време щяха да бъдат в безопасност, ставаше все по-малка.

Първият мерцедес навлезе в серпентината и лудешки занесе. Пит стискаше здраво волана, загубил всякаква надежда. Той си представяше тържествуващото изражение по лицата на преследвачите, които чувстваха, че само след няколко секунди ще притиснат своите жертви до стената.

Всякакъв опит да се измъкнат пеш беше безпредметен. Тесният път се беше превърнал в капан за тях. От едната страна имаше стръмно нанадолнище, а от другата рязко се издигаше склон, осеян със скали. Единственият път, който им оставаше, беше напред, докато двигателят на корда откажеше и спреше.

Пит натисна до долу педала на газта с всичка сила и изрече набързо една молитва.

Изглеждаше невероятно, че старият, изтощен от преследването класически автомобил има какво още да покаже. Сякаш имаше свой собствен мозък, машината напрегна стоманените си части за един последен, величествен напън. Оборотите на двигателя внезапно се увеличиха, предните гуми зацепиха здраво и кордът с усилие пое по последния наклон, който го делеше от върха. Минута по-късно, като оставяше след себе си облаци от синкав дим и бяла пара, той излезе на върха и се озова в началото на ски пистата.

На по-малко от сто метра се намираше горният пункт на триседалков лифт за скиори. Отначало на Пит му се стори странно, че никой не се спуска по склона, който се намираше точно пред корда. Хората слизаха от седалките и поемаха в обратна посока, преди да се спуснат по пистата, която вървеше успоредно край лифта.

После видя, че тази част на склона, която беше в близост до тях, е отцепена. По въжето, обкиченото с яркооранжеви ресни, висяха няколко надписа, които предупреждаваха скиорите да не се спускат по тази писта, поради опасно заледяване.

Пит поклати глава обезсърчен.

— Не можем и да помислим да стигнем до лифта. Ще ни застрелят преди да сме изминали и десет метра.

— Или трябва да се сражаваме с тях със снежни топки, или да се предадем, осланяйки се на късмета си.

— Или можем да прибегнем към план номер три.

Джордино изгледа Пит с любопитство.

— Сигурно не е по-лош от първите два. — После очите му се разшириха и той изпъшка: — Да не би… о, господи, не!

Двата мерцедеса се намираха почти на хвърлей място от тях. Те се бяха изравнили и се движеха един до друг, за да притиснат корда, когато Пит завъртя волана и автомобилът полетя надолу по пистата.