Клайв Къслър
Съкровище (21)

20

Под ръководството на археолозите екипажът на „Поулър Иксплорър“ се зае да освободи кораба от мъртвата хватка на леда, пласт след пласт, докато пред очите им постепенно се откри горната палуба, от вълнореза до кърмовия упор.

Хипнотизирани от любопитство, всички, които се намираха на фиорда, се стекоха към мястото на разкопките. Липсваха само Пит и Лили. Те бяха останали на борда на ледоразбивача, за да се опитат да разчетат написаното на восъчните плочки.

Над скупчената край изкопа тълпа от моряци и археолози, към които се беше присъединил и екипът, разследващ самолетната катастрофа, цареше мъртва тишина. Погледите на всички бяха вперени в полуразчистения от леда морски съд, като че ли той беше тайна гробница на някоя кралска особа.

Хоскинс и Греъм, които измериха корпуса, установиха, че дължината му е малко под двадесет метра, а най-широката му част — седем метра. Мачтата, която беше счупена на два метра от степа^[1], липсваше. Останките от конопените такелажни въжета се виеха по лятната палуба и висяха от краищата й, сякаш са били омотани на кълбо и запокитени от някоя гигантска птица. Всичко, което беше останало от някога широкото, правоъгълно платно, бяха няколко разкъсани парчета от груба канава.

Провериха дъсчената обшивка на палубата и установиха, че е съвсем здрава, както в деня, в който корабът е бил спуснат на вода от някоя отдавна забравена корабостроителница по средиземноморското крайбрежие. Предметите, пръснати по палубата, бяха фотографирани, след което им поставиха етикети, вдигнаха ги внимателно и ги отнесоха на „Поулър Иксплорър“. Там ги почистиха и описаха грижливо. После ги прибраха за съхранение в хладилното отделение на ледоразбивача, за да предотвратят процеса на гниене по време на пътуването към една държава, която не беше съществувала по времето, когато древният търговски кораб е отплавал на последното си пътешествие.

Гронквист, Хоскинс и Греъм не направиха никакъв опит да докоснат порутената каюта или да влязат в камбуза. Бавно, почти нежно, тримата повдигнаха единия край на трюмовия люк и го подпряха в полуотворено положение.

Гронквист легна по корем и провря главата и раменете си в отвора, докато пред очите му се откри пространството под напречните греди на палубата.

— Там ли са? — развълнувано попита Греъм. — Наистина ли изглеждат така, както ги описа Пит?

Гронквист се взря в мъртвешки бледите лица, в застиналите, подобни на маски изражения. Имаше чувството, че ако почисти леда от тях и ги разтърси, очите им ще потрепнат и те ще оживеят.

Той се поколеба преди да отговори. Ярката дневна светлина над него му позволяваше ясно да види целия трюм и той съзря две сгушени заедно фигури в най-отдалечения към носа край, които Пит не беше забелязал.

— Изглеждат точно така, както Пит ги описа — сдържано отвърна той, — с изключение на момичето и кучето.

Пит стоеше на завет край един от палубните кранове и наблюдаваше как Джордино маневрира с хеликоптера на НЮМА над кърмата на „Поулър Иксплорър“. Петнадесет секунди по-късно шейната докосна очертания в центъра на площадката за излитане и кацане кръг, пронизителният вой на газовите турбини постепенно утихна и лопатите на носещото витло бавно престанаха да се въртят.

Дясната врата на пилотската кабина се отвори и на палубата скочи висок мъж с кафяво спортно сако от кадифе, под което се виждаше зелен пуловер с висока яка. Той се огледа за момент наоколо, сякаш за да се ориентира по-добре и забеляза Пит, който му махна с ръка за поздрав. Запъти се бързо към него присвил рамене, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, за да ги предпази от студа.

Пит пристъпи напред и бързо въведе новодошлия през един люк на топло в кораба.

— Доктор Редфърн?

— Вие ли сте Дърк Пит?

— Да, аз съм Пит.

— Чел съм за вашите подвизи.

— Благодаря ви, че намерихте време, въпреки натоварената си програма, да дойдете.

— Шегувате ли се? — възкликна Редфърн, с блеснали от възторг очи. — В целия свят няма археолог, който не би дал мило и драго, за да участва в проучването на тази находка. Кога ще мога да я огледам?

— След десетина минути ще се стъмни. Мисля, че ще ви бъде от полза, ако доктор Гронквист, археологът, който ръководи разкопките, ви информира по-подробно. Освен това ще ви покаже и предметите, които бяха открити по главната палуба. А после, щом се развидели, ще отидете на кораба и ще поемете нещата в свои ръце.

— Звучи добре.

— Имате ли някакъв багаж?

— Взех със себе си само най-необходимото. Едно куфарче и малка чанта.

— Ал Джордино…

— Пилотът на хеликоптера?

— Да, Ал ще се погрижи нещата ви да бъдат отнесени във вашата каюта. А сега, ако обичате, ме последвайте. Ще се погрижа да вкарате нещо топло в стомаха си и ще се възползвам от знанията ви за разгадаването на един интригуващ ребус.

— Водете ме.

Доктор Мел Редфърн беше доста по-висок от Пит и трябваше да се свие на две, когато минаваше през люка. Русата му коса, която беше започнала да окапва, образуваше шпиц по средата на челото, а сиво-сините му очи гледаха иззад стъклата на скъпи модни очила. Длъгнестото му тяло беше все още доста стегнато за четиридесетгодишен мъж, с малко, но ясно забележимо шкембенце.

Бивш баскетболист и звезда в отбора на колежа, Редфърн се беше отказал от кариерата на професионален спортист, за да се посвети на работата над доктората си по антропология. По-късно беше насочил огромния си талант към подводните изследвания, превръщайки се в един от водещите специалисти в областта на класическото древно корабостроене.

— Как мина полетът ви от Атина до Рейкявик? — попита Пит.

— Почти го проспах — отвърна Редфърн. — Само дето по време на другия, с хеликоптера на флота, от Исландия до ескимоското селище на около сто и седемдесет километра на юг оттук, щях насмалко да се превърна в буца лед. Надявам се, че ще можете да ми заемете някакви топли дрехи. Бях приготвил багажа си за слънчевите острови на Гърция и нямах представа, че ще ми се наложи спешно да отпътувам за Арктика.

— Капитан Найт, шкипер на кораба, ще се погрижи за това. Над какво работехте?

— Гръцки търговски кораб от втори век преди Новата ера, потънал с товар от мраморни статуи на борда. — Редфърн не можа да сдържи любопитството си и започна да разпитва Пит. — В радиограмата си не сте посочили какво е пренасял корабът.

— Като се изключат труповете на екипажа, трюмът беше празен.

— Е, човек не може да има всичко — философски отбеляза Редфърн. — Казвате обаче, че в общи линии корабът е отлично запазен.

— Да, точно така. Ако отстраним пробойната в корпуса, възстановим мачтата и такелажа и поставим направляващи весла, можете спокойно да доплавате с него до нюйоркското пристанище.

— Господи, та това е направо удивително. Успя ли доктор Гронквист да определи приблизителната му възраст?

— Да, по монети, сечени около триста и деветдесета година от Новата ера. Знаем дори името му. „Серапис“. Издълбано е на гръцки върху кърмовия упор.

— Напълно запазен византийски търговски кораб от четвърти век — смаян промълви Редфърн. — Това сигурно е археологическата находка на века. Нямам търпение да се заема с него.

Пит го заведе в офицерската каюткомпания, където седнала на една от масите за хранене, Лили преписваше текста от восъчните плочки върху хартия. Пит ги представи един на друг.

— Доктор Лили Шарп, доктор Мел Редфърн.

Лили стана и протегна ръка.

— За мен е чест, докторе. Въпреки че моята специалност са разкопките по суша, аз проявявам голям интерес към вашите подводни изследвания още от времето, когато работех над аспирантурата си.

— Напротив, честта е моя — любезно заяви Редфърн. — Хайде да оставим настрана всички тези гръмки титли и да минем на малки имена.

— Какво да ти предложим?

— Галон горещо какао и чиния супа добре ще ме сгреят.

Пит предаде поръчката на един от стюардите.

— Е, къде е този ребус, за който спомена? — попита Редфърн като някой хлапак, който няма търпение да изскочи от леглото сутринта на Коледа.

Пит го изгледа и се усмихна.

— Как си с латинския, Мел?

— Долу-горе. Доколкото си спомням, ти каза, че корабът е гръцки.

— Гръцки е — отвърна Лили, — но капитанът е водил дневника си на латински върху восъчни плочки. Шест от тях са изписани, а върху седмата има някакви линии, които наподобяват карта. Дърк ги донесе, когато се завърна от кораба. Преписах четливо текста върху хартия, за да можем да направим копия, а подобието на карта от последната плочка пречертах в уголемен мащаб. Все още не сме успели да установим точно къде се намира това място, защото липсват надписи.

Редфърн седна и взе една от плочките в ръката си. В продължение на няколко минути той благоговейно я разглежда, а после я остави настрана. След това взе изписаните от Лили листи и започна да чете.

Стюардът донесе чаша горещо какао и голяма купа мидена супа по бостънски със сланина и зеленчуци. Преводът така погълна Редфърн, че ученият загуби апетит. Той механично надигаше чашата и отпиваше от какаото като някой робот, без да отделя очи от изписаните на ръка страници. След близо десет минути той стана и закрачи из пространството между масите, като си мърмореше на глас латински фрази, забравил за изгарящата си от нетърпение публика.

Пит и Лили не смееха да се обадят, за да не прекъснат мислите му и с любопитство следяха неговите реакции. Редфърн спря, сякаш мислено изясняваше за себе си някакъв проблем в цялата му дълбочина. После се върна на масата и отново прегледа изписаните страници. Въздухът просто пращеше от очакване.

Изминаха няколко мъчителни минути. Най-сетне Редфърн остави листите на масата с треперещи ръце и впери невиждащ поглед в далечината. Очите му бяха някак странно премрежени.

Археологът изглеждаше разтърсен из основи.

— Имаш вид на човек, който току-що е открил светия Граал^[2] — каза Пит.

— Е, за какво става дума? — попита Лили. — Какво откри?

Те едва успяха да чуят отговора на Редфърн, който беше навел глава.

— Възможно е — каза той, — твърде възможно е вашата случайна находка да открие пътя към най-грандиозната колекция от литературни съкровища и шедьоври на изкуството, която светът някога е познавал.