Клайв Къслър
Съкровище (30)

29

— Аллах да ни е на помощ! — смотолеви шофьорът на Исмаил.

— Проклети идиоти. Не можем да ги спрем.

— Карай след тях! — изпаднал в дива ярост, изкрещя Исмаил. — Не ги оставяй да се измъкнат!

— Все едно, те ще умрат. Никой не може да оцелее в кола, която се носи надолу по планински склон.

Исмаил завъртя цевта на автомата си и грубо тикна дулото в ухото на шофьора:

— Настигни тези свини — злобно изръмжа той, — или ще се явиш пред Аллах по-скоро, отколкото си мислиш.

Шофьорът се поколеба. Смъртта го дебнеше отвсякъде, независимо от това какво щеше да направи. После отстъпи и насочи мерцедеса след корда надолу по стръмния склон.

— Аллах да ме води — промълви той, внезапно обзет от страх.

Исмаил отмести автомата и посочи през счупения преден прозорец.

— Успокой се и внимавай как караш.

Хората на Исмаил във втория мерцедес продължиха, без да се колебаят. Те покорно последваха своя водач.

Кордът се носеше по набития сняг като товарен влак, който е загубил управление и скоростта му нарастваше със страховито темпо. Нямаше никакъв начин да се забави движението на тежкия автомобил. Пит управляваше със съвсем леки завъртания на волана и едва докосваше спирачките, като внимаваше те да не блокират и колата да започне неудържимо да се върти. Ако кордът занесеше странично по стръмния склон, той щеше да се преобърне и да се озове в подножието на планината, оставяйки след себе си диря, осеяна с разпилени метални отломъци и смазани човешки тела.

— Мисля, че сега е моментът да повдигна въпроса за предпазните колани — заяви Джордино, опрял здраво опънатите си крака в арматурното табло.

Пит поклати глава.

— През хиляда деветстотин и тридесета година такова оборудване не е било предлагано.

Когато надупчената от куршуми задна гума се откъсна от колелото, Пит започна да си мисли, че късметът все пак не ги е изоставил. Без спуканата гума двата ръба на джантата, които се забиха в заледената повърхност, изхвърляйки във въздуха тънък ветрилообразен пласт ледени частици, му осигуряваха известна възможност за контрол над колата. Стрелката на скоростомера потрепваше върху цифрата 60, когато Пит забеляза задалата се насреща им поляна, осеяна с бабуни. За опитните скиори тези малки, покрити със сняг хълмчета представляваха любимо трасе с препятствия. Също и за Пит, когато се спускаше по някой склон с голяма скорост. Но не и сега, не и когато летеше надолу с тежкия повече от два тона автомобил. Със сръчно движение той леко отклони колата встрани от трасето, където пътят беше равен. Имаше чувството, че се опитва да прекара олимпийски бобслей през ухото на игла. Пит подсъзнателно се стегна в очакване на чудовищния удар и унищожителния сблъсък, ако направеше и най-малкото погрешно движение и връхлетеше с колата върху дърво, при което всички щяха да станат кървава пихтия.

Не последва обаче никакъв унищожителен сблъсък. Кордът успя някак си да профучи през тясната пролука между бабуните от едната страна и дърветата от другата, които се стрелкаха край него като сценични декори с размазани очертания.

Щом Пит се озова на широка и без неравности отсечка, той извърна глава, за да провери какво става с неговите преследвачи.

Шофьорът на първия мерцедес се оказа съобразителен. Той беше насочил колата си по следите, оставени от гумите на корда около бабуните. Вторият шофьор или не ги видя, или пък сметна, че те не са опасни. Той твърде късно осъзна грешката си и още повече влоши положението си, като започна рязко да завива с мерцедеса наляво-надясно, в отчаян опит да избегне високите около метър хълмчета. Арабинът действително успя да се промъкне покрай три или четири, преди да налети челно в следващото. Предницата заора в него, а задницата подскочи нагоре и като че ли увисна под прав ъгъл във въздуха. Колата се задържа така за момент, а после започна да се преобръща също като къса пръчица, която някой малчуган беше подхвърлил във въздуха с щракване на пръстите. Тя продължи да се удря в твърдия заледен сняг, а наоколо се разнесе оглушителен шум от мачкане на метал и трошене на стъкло.

Намиращите се вътре хора биха могли да оцелеят, ако бяха изхвръкнали навън, но от поредицата унищожителни удари вратите се бяха заклинили. Колата започна да се разпада. Двигателят се откъсна от монтажните опори и лудешки се затъркаля между дърветата. Нито колелата, нито предното окачване, нито задното предаване бяха конструирани да понесат такова унищожително мъчение. Те се изскубнаха от шасито и с бясно въртене заподскачаха надолу по склона.

Пит нямаше време да наблюдава как смачканият до неузнаваемост мерцедес продължава да се търкаля преди окончателно да спре със скърцане върху огънатия си покрив в едно малко дере.

— Дали ще прозвучи грубо — заговори Джордино за първи път откакто бяха започнали да се спускат от хребета, — ако кажа „един на нула“?

— Ще ми се да не използваш този израз — процеди през стиснати зъби Пит. — Резултатът всеки момент ще се увеличи. — Той свали за миг едната си ръка от волана и посочи напред.

Джордино се сви напрегнато, когато забеляза как трасето се разклонява и слива с друга писта, гъмжаща от хора с ярко оцветени скиорски костюми. Той се изправи рязко, като се хвана за останките от рамката на предното стъкло и започна да вика и да размахва като обезумял ръце, а Пит натисна сдвоените тромби, които служеха за клаксон на корда.

Смаяните скиори се извърнаха по посока на звука и съзряха двете стремглаво спускащи се коли, които се носеха надолу по трасето за ски. Без да губят и секунда, те се изтеглиха от двете страни и впериха изумени погледи в „Корда“ и следващия го „Мерцедес“, които профучаха край тях.

Трасето преминаваше в писта за ски скокове, която се спускаше стотина метра по-надолу. Пит едва успя да различи заснежената шанца, която се сливаше със склона. Без всякакво колебание той насочи орнаменталната фигурка, монтирана върху радиатора към стартовата площадка.

— Да не би…? — смотолеви Джордино.

— План четири — уверено отвърна Пит. — Дръж се здраво. Може да загубя управлението на колата.

— Мислех си, че ти отдавна вече си го загубил.

Далеч по-малка от съоръженията, които се строят за олимпийски игри, шанцата се използваше само за акробатични и демонстративни ски скокове. Широчината й беше достатъчна да поеме корда, като дори оставаше още място отстрани. Дължината на вдлъбнатия наклон беше около тридесет метра, а краят й се намираше на двадесет метра над земята.

Пит се насочи към стартовата вратичка, като използваше широката каросерия на корда, за да скрие шанцата от погледа на преследвачите в мерцедеса. В тази криеща огромни опасности ситуация всичко зависеше от точното определяне на подходящия момент и бързото и сръчно завъртане на волана.

В последната секунда преди предните колела да пресекат стартовата линия, Пит леко изви волана, при което колата занесе и сви в страни от шанцата. Шофьорът на Исмаил зави, за да избегне сблъскването и премина право през стартовата вратичка.

Докато Пит се мъчеше да изправи корда, Джордино погледна назад към мерцедеса. Пред очите му се мярна някакво лице с черти, разкривени от странна смесица на уплаха и ярост. После то изчезна и загубилата изцяло управление кола се стрелна надолу по склона. В този момент задницата се откъсна, мерцедесът се килна леко на една страна, десните колела пропаднаха извън шанцата на няколко метра от края й и колата полетя във въздуха със спираловидно въртене, като умело метната футболна топка.

Скоростта на мерцедеса сигурно наближаваше сто и двадесет километра в час, когато той излетя. Тласната от огромната инерция, колата продължи да се върти във въздуха, изминавайки невероятно разстояние, преди да се устреми към земята и да се стовари с огромна сила върху заледения сняг на четирите си колела. Като в забавен кадър тя отскочи, полетя към един висок бор и се разби в дебелия му ствол. Остро скърцане на огъващ се метал разцепи разредения въздух. Шасито и каросерията се увиха около дървото така, че предната и задната броня се срещнаха като конска подкова, надяната върху железен прът. Стъклата се разхвърчаха като конфети, а телата на хората, които се намираха вътре, се сгърчиха и смачкаха като мухи под мухобойка.

Джордино смаяно поклати глава.

— Това е най-страховитата гледка, която някога съм виждал.

— И още ще има — каза Пит. Той беше успял да изправи главоломно плъзгащия се „Корд“, но нямаше начин да намали скоростта.

Спирачките бяха прегорели на половината път надолу по склона, а кормилната щанга беше огъната и едва се крепеше. Пътят на корда не можеше да бъде сбъркан. Той се беше насочил към голямата ски база и оградата на ресторанта в началото на седалковия лифт. Всичко, което Пит можеше да направи, беше да натиска клаксона и да се опитва да избегне онези вцепенени от страх скиори, които не бяха успели да се отстранят достатъчно бързо от пътя.

Жените бяха наблюдавали разбиването на втория мерцедес с мрачен интерес и огромно облекчение, което обаче беше твърде краткотрайно. Те се обърнаха напред и втренчиха ужасени погледи в стремително приближаващата постройка.

— Не можем ли да направим нещо? — попита Хала.

— Готов съм да изслушвам предложенията ви — отвърна веднага Пит. Той замълча, докато се опитваше да избегне клас от малки скиори, като премина през една пряспа и сви встрани от тях. Основната маса скиори, които бяха чули или видели разбиването на мерцедеса, излязоха от вцепенението си при вида на корда, който прелетя като ракета край тях.

От горния край на седалковия лифт бяха предупредили по телефона за двете устремени надолу коли и ски инструкторите бяха извели по-голямата част от множеството далеч от района на базата. В дясно от ски центъра имаше плитко замръзнало езерце. Пит се надяваше, че ще може да насочи корда в тази посока и да връхлети върху леда, който щеше да се пропука и колата да спре, затънала до стъпенките във водата. Единственият проблем беше, че наблюдаващите хора неволно бяха образували коридор, който водеше към ресторанта.

— Мисля, че план пет няма — заяви Джордино, като се приготвяше за удара.

— Съжалявам — каза Пит. — Запасите се изчерпаха.

Лили и Хала гледаха безпомощни и ужасени. После се снишиха под преградата, която се намираше зад седалката на шофьора, затвориха очи и се вкопчиха една в друга.

Пит настръхна, когато се блъснаха в няколко дълги стелажа, върху които имаше ски и щеки. Ските сякаш експлодираха и полетяха във въздуха като клечки за зъби. За момент кордът заприлича на погребан под тях, но после си проби път, полетя нагоре по бетонното стълбище, подмина ресторанта и нахлу в дневния бар през дървената стена, като я направи на трески.

Помещението беше изпразнено, с изключение на пианиста, който седеше вцепенен пред клавишите и един от барманите, който беше предпочел сам да се погрижи за себе си и като обезумял се шмугна зад барплота в момента, когато кордът нахлу с гръм и трясък в залата, пробивайки си път през море от столове и маси.

Автомобилът насмалко щеше да изхвръкне през насрещната стена и да падне от втория етаж. Като по чудо изчерпал инерцията си, полуразбитият „Корд“ спря внезапно и през стената остана да стърчи само изкривената до неузнаваемост предна броня. Барът изглеждаше така, сякаш е бил подложен на унищожителен артилерийски огън.

Като се изключи съскането на радиатора и пукането на прегрятия двигател, в помещението цареше призрачна тишина. Пит беше ударил главата си в рамката на предното стъкло и от раната на челото му по лицето му се стичаше кръв. Той погледна към Джордино, който седеше втренчил поглед в стената и изглеждаше като вкаменен. Пит се обърна и погледна към жените отзад. По лицата и на двете се четеше неизречен въпросът „Все още ли сме живи?“, но иначе изглеждаха добре.

Барманът на се виждаше, свит зад барплота и Пит се обърна към пианиста, който седеше вцепенен на трикрако столче. На главата му се мъдреше бомбе, а пепелта на цигарата, която беше увиснала в ъгълчето на устата му, дори не беше паднала. Той стоеше вдървено, а ръцете му бяха застинали над клавишите като в стопкадър от анимационен филм. Потресен, той се пулеше срещу окървавеното привидение, което му отвърна с безумна усмивка.

— Прощавайте — учтиво каза Пит. — Можете ли да ми изсвирите „Отнеси ме на луната“?