Клайв Къслър
Съкровище (27)

26

— Великолепен е — каза Пит.

— Страхотен, направо страхотен! — промълви Лили.

Джордино потвърди с кимване.

— Истински красавец.

Те се намираха в работилница за възстановяване на стари и класически автомобили, а възхитените им погледи бяха вперени в един „Корд L-29“ от 1930 година, модел с открита предна част за шофьора. Каросерията му беше боядисана в тъмночервено, а калниците бяха светлобежови, какъвто беше и цветът на облицования с кожа покрив над купето за пътници. Елегантно конструиран, издължен и грациозен, автомобилът имаше предно предаване, което беше спомогнало за оформянето на снижения му силует. Производителят беше изтеглил шасито, размерът на което достигаше близо пет и половина метра от предната до задната броня. Почти половината от дължината беше заета от капака на двигателя, който започваше с решетка, използвана при спортните автомобили и завършваше със скосено под остър ъгъл предно стъкло.

Той беше голям и лъскав, красив автомобил, който принадлежеше на една ера, за която по-старите поколения си спомняха с умиление, а по-младите не знаеха нищо.

Човекът, който беше открил колата на Пит оставена на съхранение в един стар гараж, скрита под трупани в продължение на четиридесет години непотребни вещи и който я беше възстановил от една смачкана стара бричка, беше горд от работата, която беше свършил с двете си ръце. Робърт Есбънсън, висок мъж с лице на палавник и прозрачносини очи, забърса нежно за последен път капака и връчи ключовете на Пит.

— Криво ми е, че вече няма да го виждам.

— Свършил си забележителна работа — каза Пит.

— В къщи ли се каниш да го транспортираш?

— Все още не. Искам да го покарам няколко дни.

Есбънсън кимна.

— Добре, почакай да регулирам карбуратора и разпределителя за тукашната хиляда и петстотин метрова надморска височина. После, когато го върнеш в работилницата, ще го огледам внимателно за последен път и ще уредя някоя транспортна компания да го извози до Вашингтон.

— Мога ли да се повозя в него? — горяща от нетърпение попита Лили.

— Чак до Брекънридж — отвърна Пит. Той се обърна към Джордино. — Ще дойдеш ли с нас, Ал?

— Защо не? Можем да оставим колата, която наехме, отвън на паркинга.

Те прехвърлиха багажа си и след десет минути Пит вече завиваше с „Корда“ по междущатска магистрала 70, като насочи дългата предница към склоновете, които водеха в покритите със сняг Скалисти планини. Лили и Ал седяха на топло в луксозното купе за пътници, отделени от Пит с преграден прозорец. Той не беше разгънал сгъваемия покрив, който предпазваше мястото на шофьора и седеше на открито, топло облечен с дебел кожух от овча кожа, наслаждавайки се на студения въздух, който брулеше лицето му.

В момента цялото му внимание беше насочено към управлението на автомобила. Той внимателно следеше приборите, за да се увери, че шестдесетгодишният автомобил се държи както трябва. Караше в дясното платно, като оставяше колите по пътя, чийто шофьори зяпаха изненадано към тях, да го изпреварват.

Зад волана Пит беше обхванат от въодушевление и задоволство, вслушваше се в равномерно пърпорещия осемцилиндров двигател и тихия звук, който долиташе от ауспуха. Имаше чувството, че управлява живо същество.

Ако имаше и най-малка представа към какви неприятности се беше устремил, щеше веднага да завие обратно и да се насочи право към Денвър.

Когато кордът навлезе в легендарния миньорски град в Колорадо, който се беше превърнал в зимен курорт, над континенталния вододел вече беше притъмняло. Пит подкара по главната улица, от двете страни на която се издигаха стари постройки, съхранили историческата атмосфера на Запада. Тротоарите гъмжаха от хора, които прииждаха от склоновете, преметнали през рамо ски и щеки.

Пит паркира близо до входа на хотел „Брекънридж“. Той попълни регистъра и получи от служителя на рецепцията записите на две телефонни обаждания за него. Прочете листчетата и ги пъхна в джоба си.

— От доктор Ротбърг? — попита Лили.

— Да, кани ни на вечеря в своя апартамент. Намира се от другата страна на улицата, точно срещу хотела.

— В колко часа? — заинтересува се Джордино.

— В седем и половина.

Лили погледна часовника си.

— Имам на разположение само четиридесет минути да взема душ и да се погрижа за косата си. По-добре да не губя време.

Пит й подаде ключа за стаята.

— Ти си в номер двадесет и едно. Аз и Ал имаме стаи, разположени отляво и отдясно на твоята.

Щом Лили се запъти към асансьора, следвана от портиера, Пит подкани с жест Джордино към дневния бар. Той изчака сервитьорката да вземе поръчката им и сложи второто съобщение на масата.

Джордино тихо го прочете на глас.

— „Твоят проект за библиотеката от първостепенна важност. Крайно наложително да откриеш постоянния адрес на Алекс в следващите четири дни. Успех! Татко.“ — Той вдигна поглед в който се четеше пълно объркване. — Правилно ли разбирам? Имаме само четири дни, за да определим точното място?

Пит потвърди с кимване.

— Между редовете се прокрадва паника. Надушвам някакво брожение сред правителствените кръгове във Вашингтон.

— Все едно да ни възложат да открием универсално лекарство за херпес, СПИН и младежки пъпки — възнегодува Джордино. — Можем да забравим за ски ваканцията.

— Оставаме — решително отсече Пит. — Не можем да сторим нищо, докато Йегър не получи някакъв резултат. — Пит стана от стола. — И като говорим за Йегър, няма да е зле да му се обадя.

Той намери телефонна кабина във фоайето на хотела и се обади, като използва кредитната си карта. След четири иззвънявания от другия край отговори глас, който звучеше като насред прозявка.

— Йегър слуша.

— Хирам, аз съм, Дърк. Как върви твоето издирване?

— Върви.

— Откри ли нещо?

— Моите бебчовци проучиха основно всички геоложки данни, които се намират в „скромните“ им информационни банки, като се почне от Казабланка, през нос Добра надежда, та чак до Занзибар. Не успяха да открият нито едно място по цялото крайбрежие на Африка, което да отговаря на описанието от твоя чертеж. Имаше три малко вероятни възможности, но когато програмирах профили на трансформациите на земните маси, които биха могли да протекат през изминалите хиляда и шестстотин години, нито едно не ми вдъхна надежда. Съжалявам.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Вече съм започнал проучвания на север. Това ще отнеме повече време, тъй като бреговата ивица, която опасва Британските острови, Балтийско море и скандинавските страни, чак до Сибир, е много обширна.

— Ще можеш ли да провериш всичко това за четири дни?

— Само ако твърдо държиш допълнително наетите помощници да минат на трисменен режим на работа.

— Държа — категорично заяви Пит. — Току-що получих съобщение, че проектът е от първостепенна важност.

— Ще се захванем здраво за работа — каза Йегър, като гласът му звучеше по-скоро шеговито, отколкото сериозно.

— Аз съм в Брекънридж, Колорадо. Ако попаднеш на нещо, обади ми се в хотел „Брекънридж“.

Пит продиктува на Йегър телефонния номер и номера на стаята си.

Йегър послушно повтори цифрите.

— Добре, запомних.

— Звучиш така, сякаш си в добро настроение — отбеляза Пит.

— Защо не? Свършихме доста работа.

— Като например? Все още не знаете къде се намира нашата река.

— Вярно — бодро отвърна Йегър. — Знаем със сигурност обаче къде не се намира.

 

 

Навън се сипеха снежинки с размери на царевични люспици, докато тримата с бавни стъпки прекосяваха улицата от хотела до един двуетажен, облицован с кедрови дъски жилищен блок. Осветен с прожектор надпис гласеше „Кралицата на ските“. Те се изкачиха по стълбите и почукаха на вратата на апартамент 22Б.

Бъртрам Ротбърг ги посрещна с радостна усмивка изпод разкошна сива брада и блестящи сини очи. Ушите му стърчаха през море от буйна сива коса. Масивното му тяло беше облечено в риза на червени карета и кадифени панталони. Ако в едната му ръка сложеха брадва, а в другата трион за рязане на трупи, той спокойно би могъл да се яви на работа като дървар.

Без да пита за имената им, той се ръкува сърдечно с тях, като че ли се познаваха от години. Поведе ги нагоре по тясна вита стълба към комбинирана дневна трапезария с висок скосен таван, на който имаше прозорци.

— Какво ще кажете за четирилитрова бутилка евтино бургундско преди вечеря? — попита той с дяволита усмивка.

Лили се засмя.

— Нямам нищо против.

Джордино сви рамене.

— Щом е алкохол, няма значение какъв е.

— А ти, Дърк?

— Звучи добре.

Пит не си направи труда да попита Ротбърг откъде ги познава толкова добре. Сигурно баща му ги беше описал. Изпълнението беше почти безупречно. Пит подозираше, че в миналото историкът беше работил за някое от многото разузнавателни ведомства на правителството.

Ротбърг отиде в кухнята, за да налее вино. Лили го последва.

— Мога ли да ви помогна с нещо…? — Тя внезапно спря и втренчи поглед в празните полици и студената печка.

Ротбърг улови изпълнения й с недоумение поглед.

— Аз съм лош готвач, затова дадох поръчка за вечеря. Трябва да я донесат към осем часа. — Той посочи към канапето в дневната. — Моля ви, настанете се удобно край огъня.

Историкът раздаде чашите, а после разположи закръгленото си тяло в едно кожено кресло. Той вдигна чашата си.

— За успешно издирване!

— Точно така! — каза Лили.

Пит пристъпи направо към въпроса.

— Баща ми каза, че сте посветили живота си на проучването на Александрийската библиотека.

— Тридесет и две години вече. Сигурно щеше да ми бъде по-добре, ако през това време се бях оженил, вместо да се ровя из рафтове с прашни книги и да напрягам очите си над старинни ръкописи. За мен тази тема се превърна в нещо като възлюбена жена. Никога не иска нищо, а постоянно се раздава. Все още не съм престанал да я обичам.

— Разбирам вашето увлечение — каза Лили.

Ротбърг й се усмихна.

— Би трябвало, след като самата вие сте археолог.

Той стана и подреди с ръжен дървата в камината. Доволен, че цепениците горят равномерно, Ротбърг отново седна и продължи:

— Да, библиотеката е била не само великолепен паметник на науката, а и най-голямото чудо на древния свят. В нея са били събрани знанията на цели цивилизации. — Той говореше така, сякаш почти бе изпаднал в транс и във въображението му витаеха сенки от миналото. — Великото изкуство и литература на гърците, египтяните, римляните, свещените писания на евреите, мъдростта и знанията на най-даровитите мъже, живели някога на този свят, прекрасните творби на философи, музика с невероятна красота, най-прочутите произведения на древността, шедьоври на медицината и науката. Тя е представлявала най-ценното хранилище на материали и знания, събирани някога в древността.

— А дали е била достъпна за обикновените хора? — попита Джордино.

— Е, не и за просяците от улицата, разбира се — отвърна Ротбърг. — Но тя е била предоставена на разположение най-вече на изследователи и учени, за да извършват проучвания, съставят каталози, превеждат и редактират, както и за да публикуват своите открития. Разбирате ли, библиотеката и нейният музей, който се е намирал в съседство, са били много повече от обикновени хранилища. В техните зали се е зародила истинската наука, творена от ерудиция, поставена в служба на съзиданието. Библиотеката се превърнала в първата библиотека еталон, според днешните ни представи, в която книгите са били систематизирани и описани в каталози. Всъщност, комплексът е бил известен като „Домът на музите“.

Ротбърг замълча и погледна към чашите на своите гости.

— Виждам, че си готов за още малко вино, Ал.

Джордино се усмихна.

— Щом ме черпят, никога не отказвам.

— Лили, Дърк?

— Моето стои почти недокоснато.

Пит поклати глава.

— Това ми е достатъчно.

Ротбърг напълни отново чашата на Джордино, а после наля и в своята, преди да продължи.

— Империите и нациите от по-ново време са безкрайно задължени на Александрийската библиотека. Малко са институциите за знания, които са дали толкова много на света. Плиний^[1], именит римлянин, живял през първи век от Новата ера, съставил и написал първата в света енциклопедия. Аристофан^[2], който оглавявал библиотеката двеста години преди Христа, бил създателят на речника. Калимах^[3], известен писател и тънък познавач на гръцката трагедия, съставил първия справочник „Кой кой е“. Великият математик Евклид^[4] написал първия известен учебник по геометрия. Дионисий организирал граматиката в стройна система и публикувал „Изкуството на граматиката“, което се превърнало в образец за всички езици, на които някога се е говорило или писало. Тези хора, както и хиляди други, са се трудили и стигали до своите епохални достижения, докато са работили в библиотеката.

— Вие описвате истински университет — каза Пит.

— Заедно, библиотеката и музеят са били считани за университета на елинския свят. В огромните здания от бял мрамор са се помещавали картинни галерии, зали със скулптури, амфитеатрални аудитории за изнасяне на поетически рецитали и лекции по всякакви предмети, като се почне от астрономията и се стигне до геологията. Имало е и общи спални помещения, голяма трапезария, сводести галерии за размисъл, парк с животни и ботаническа градина. В огромните зали са били събрани различни по характер ръкописи и книги. Стотици хиляди от тях са били написани на ръка върху папирус или пергамент, а после навити на свитъци и поставени в бронзови цилиндри.

— Каква е разликата между двете? — попита Джордино.

— Папирусът е тропическо растение. От стеблото му египтяните са правили материал, подобен на хартия. Пергаментът, известен още като велен, бил произвеждан от кожите на животни, най-вече млади телета, ярета или агнета.

— Възможно ли е те да са оцелели през вековете? — попита Пит.

— Пергаментът би трябвало да се запази по-дълго от папируса — отвърна Ротбърг. После погледна към Пит. — Състоянието им след хиляда и шестстотин години ще зависи от това, къде са съхранявани. Дори и след три хиляди години папирусите от египетските гробници са все още четливи.

— В гореща и суха атмосфера.

— Да.

— Ако приемем, че свитъците са били заровени някъде по северното крайбрежие на Швеция или Русия?

Ротбърг замислено наведе глава.

— Предполагам, че замръзването през зимата ще ги запази, но по време на лятно размразяване ще се овлажнят и ще започнат да гният.

Пит усети как в края на пътя надвисва поражение. Това беше още един удар по техните очаквания. Надеждата да открият невредими ръкописите на библиотеката изглеждаше по-слаба от всякога.

Лили не споделяше песимизма на Пит. Лицето й беше пламнало от възбуда.

— Ако вие, доктор Ротбърг, бяхте на мястото на Юний Венатор, какви книги щяхте да запазите?

— Труден въпрос — каза Ротбърг, като й намигна. — Бих могъл само да предположа, че той вероятно се е опитал да спаси на първо място пълните съчинения на Софокъл, Еврипид, Аристотел и Платон. И, разбира се, на Омир. Той е написал двадесет и четири книги, но много малко от тях са достигнали до нас. Мисля, че Венатор би опитал да спаси толкова от петдесетте хиляди тома върху историята на гърците, етруските, римляните и египтяните, колкото биха могли да поберат корабите от неговата флотилия. Последните биха представлявали изключителен интерес, тъй като цялата огромна сбирка на библиотеката от египетска литература, религиозни и научни материали е изчезнала. На практика ние не знаем нищо за етруските, а при това Клавдий пространно е описал тяхната история, която сигурно се е намирала на рафтовете на библиотеката. Със сигурност бих взел религиозни трудове върху староеврейските и християнските закони и традиции. Разкритията, които се съдържат в тези свитъци, сигурно ще бъдат смайващи за съвременните тълкуватели на библията.

— Научни трудове? — попита Джордино.

— Това се разбира от само себе си.

— Не забравяйте и готварските книги — каза Лили.

Ротбърг се засмя.

— Венатор е бил изключително умен човек. Той би запазил знания и материали от по-общ характер, включително готварски книги и домакински съвети. Бихме могли да кажем, по нещичко за всеки.

— Особено геоложките данни, събрани в древността — добави Пит.

— Особено тях — съгласи се Ротбърг.

— Разполагаме ли със сведения що за човек е бил той? — заинтересува се Лили.

— Венатор?

— Да.

— Той е бил най-изтъкнатият интелектуалец на своето време. Прочут учен и учител, който преди да стане един от последните бележити уредници на библиотеката, е преподавал в голяма научна школа в Атина. Бил е най-великият хронист на епохата. Знаем, че е написал над сто книги с критически бележки върху политиката и държавното устройство на страните в познатия дотогава свят, които са обхващали четири века. И нито една от тях не е оцеляла.

— Археолозите изследователи ще бъдат най-щастливите хора на земята, ако открият данни, събрани от човек, който е бил две хиляди години по-близо до нашето минало — каза Лили.

— Какво още е известно за него? — попита Пит.

— Не много. Венатор привлякъл огромен брой ученици, които впоследствие станали всепризнати писатели и учени. Един от тях, Диокъл от Антиохия, споменава накратко за него в съчиненията си. Той описва Венатор като смел новатор, който се впускал в области, в които другите учени не дръзвали да навлязат. Въпреки че бил християнин, той разглеждал религията най-вече като обществена наука. Това е била главната причина за търканията, които съществували между Венатор и фанатичния привърженик на християнството Теофил, епископ на Александрия. Теофил ожесточено преследвал Венатор, като твърдял, че музеят и библиотеката били разсадници на езичеството. В края на краищата, той успял да убеди император Теодосий, благочестив християнин, да ги изгори. Предполагало се, че в хаоса и размириците, които избухнали между християните и езичниците по време на тяхното разрушаване, Венатор е бил убит от фанатици и раните привърженици на Теофил.

— Но сега знаем, че той е избягал с най-отбраната част от сбирката — заяви Лили.

— Когато сенаторът Пит се обади, за да ми съобщи новината за вашето откритие в Гренландия — каза Ротбърг, — се развълнувах като уличен метач, който е спечелил един милион от лотарията.

— Ще споделите ли с нас предположенията си за това, къде Венатор би могъл да скрие тези произведения? — попита Пит.

Ротбърг помълча замислен. Най-сетне тихо каза:

— Юний Венатор е бил необикновен човек. Той е следвал свой собствен път. Имал е достъп до огромна планина от знания. Сигурно е планирал маршрута си по всички правила на науката, като е оставил на случайността единствено нещата, които не би могъл да предвиди. И определено е свършил добра работа, като се вземе предвид това, че реликвите са останали скрити цели шестнадесет века. — Ротбърг разпери безпомощно ръце. — Нямам никаква представа. Венатор е човек, който трудно би могъл да бъде надхитрен.

— Сигурно имате някаква идея — продължи да упорства Пит.

Дълго време Ротбърг замислено гледа играта на пламъците в огнището.

— Всичко, което мога да кажа, е, че скривалището, избрано от Венатор е на такова място, където никому не би дошло на ум да търси.