Клайв Къслър
Съкровище (39)

38

— Чу ли нещо, Карлос? — попита старият рибар, като хвана износените ръкохватки на щурвала на старата рибарска лодка.

По-младият мъж, който му бе син, сви ръцете си на фуния до ушите си и се взря в тъмнината оттатък носа.

— Ти чуваш по-добре от мен, татко. Единственото нещо, което чувам, е нашия двигател.

— Стори ми се, че чух някакъв глас. Приличаше на жена, която вика за помощ.

Синът му замря, заслуша още веднъж и след това сви рамене.

— Съжалявам, но отново нищо не чувам.

— Имаше нещо. — Луис Кавес разтърка прошарената си брада в ръкава си и след това постави двигателя на празни обороти. — Не ми се е сторило.

Кавес бе в добро настроение. Уловът бе добър. Трюмовете бяха пълни само до половина, но в замяна на това качеството и разнообразието на рибата щяха да получат най-високи цени от главните готвачи на ресторантите в хотелите и курортите. Шестте бутилки бира, напълнили стомаха му, също така допринасяха за доброто му разположение на духа.

— Татко, виждам нещо във водата.

— Къде?

Карлос посочи с ръка.

— Отляво на носа. Прилича на отломки от лодка.

Очите на стария рибар не бяха вече така остри през нощта. Той ги присви и втренчи поглед в посоката, в която сочеше синът му. След миг пробягващите светлини осветиха разпръснатите отломки от катастрофиралия съд. Той се досети, че тези отломки, лакирани и боядисани с ярка бяла боя, идваха от яхта. Експлозия или може би катастрофа, помисли си той. Избра второто. Най-близките светлини на пристанището бяха само на два километра. Една експлозия щеше да се види и чуе. Той не видя и следа от навигационните светлини на спасителните катери, които да се събират в канала.

Лодката вече навлизаше в участъка с отломките, когато ушите му го доловиха отново. Това, което му се бе сторило, че е вик, сега звучеше като хлипане и идваше от нейде наблизо.

— Извикай Раул, Хустино и Мануел от камбуза. Бързо. Кажи им да се приготвят да влязат във водата, за да търсят оцелели.

Момчето се затича надолу, а Кавес постави лоста на скоростите на „Стоп“. Той излезе от кабината на щурвала, включи един прожектор и бавно зашари с лъча светлина по водната повърхност.

Той забеляза две свити фигури, чиято горна половина лежеше върху отломка от палубата от тиково дърво, а другата бе във водата. Те се намираха на по-малко от двадесет метра. Едната фигура бе на мъж, който изглеждаше безчувствен. Другата бе на жена, чието лице бе бяло като тебешир. Тя впи поглед в светлината и ожесточено замаха. След това внезапно започна да крещи истерично, като пляскаше с все сила по водата.

— Дръж се! — извика Кавес. — Не изпадай в паника. Идваме да те вземем.

Кавес се обърна при шума от тичащи крака зад него. Членовете на екипажа му дотърчаха от салона на палубата и се скупчиха около него.

— Можете ли да различите нещо? — попита Луис.

— Двама оцелели се носят върху някаква счупена дъска. Пригответе се да ги изтеглим на борда. Един от вас може да се наложи да влезе във водата и да им подаде ръка.

— Тази вечер никой няма да влиза във водата — каза един от екипажа, като лицето му побледня.

Кавес се обърна отново към оцелелите, точно когато жената нададе ужасен писък. Сърцето му се вледени, когато той видя високата перка, зловещата глава с мастиленото око, която се движеше напред-назад, здраво хванала в челюстите си долните крайници на жената.

— Пресвета Марийо, майко на Исуса — промърмори Луис, като се кръстеше толкова бързо, колкото можеше да движи ръката си.

Кавес потрепери, но не можеше да откъсне очи. Акулата издърпа жената назад във водата. Закръжиха и други акули, привлечени от кръвта и заблъскаха гърбове в отломката от палубата, докато тялото на мъжа не се претърколи и падна във водата. Накрая писъкът се превърна в ужасяващ клокочещ звук. Един от рибарите се обърна и повърна през перилата.

След това нощта утихна.

 

 

След по-малко от час полковник Хосе Рохас, главен координатор на специалните сили за сигурност на Уругвай, стоеше изправен като струна пред група офицери в бойна униформа. След като бе завършил военното училище в родината си, той бе специализирал при пехотната кралска гвардия на Англия и от тях бе възприел старомодния навик да носи офицерски бастун.

Той се надвеси над една маса, върху която имаше един макет на пристанището Пунта дел Есте и се обърна към събралите се хора.

— Ще организираме три групи за претърсване, които ще патрулират в пристанището, като се въртят на осемчасови смени — започна той, като удряше драматично с бастуна по дланта на ръката си. — Нашата задача е да бъдем в постоянна бойна готовност като резервен отряд в случай на терористично нападение. Съзнавам, че ще ви е трудно да изглеждате незабележими, но все пак се старайте. Нощно време стойте по тъмните места, а през деня избягвайте оживените улици. Не искаме да плашим туристите и да им създаваме впечатление, че Уругвай е полицейска държава. Някакви въпроси?

Лейтенант Едуардо Васкес вдигна ръка.

— Полковник?

— Да, Васкес.

— Какво трябва да правим, ако срещнем някой, който изглежда подозрителен?

— Няма да предприемате никакви действия, само ще докладвате за него. Вероятно може да се окаже, че той е един от агентите за международна сигурност.

— Ами ако той изглежда въоръжен?

Рохас въздъхна.

— Тогава ще знаете, че той е агент от силите за сигурност. Оставете международните инциденти на дипломатите. Ясно ли е на всички?

Нямаше вдигнати ръце за повече въпроси.

Рохас освободи хората и влезе във временния си офис в сградата на началника на пристанището. Той се спря до една кафе машина, за да си налее чашка кафе. В този момент неговият помощник се приближи.

— Капитан Флорес от военноморските служби попита дали ще можете да се срещнете с него на долния етаж.

— Каза ли защо?

— Каза само, че е спешно.

Тъй като се опасяваше, че ще разлее кафето си, ако тръгне надолу по стълбите, Рохас предпочете асансьора. Флорес, безупречен в бяла военноморска униформа, го поздрави на първия етаж, но не даде никакво обяснение, докато водеше Рохас през улицата до един голям навес, който подслоняваше катерите на крайбрежната спасителна служба. Вътре група мъже разглеждаха няколко смачкани предмета, които заприличаха на полковника на отломки от лодка.

Капитан Флорес го представи на Кавес и неговия син.

— Рибарите току-що донесоха тези отломки, които са открили в протока — обясни той. — Според тях някаква яхта е била блъсната от голям кораб и потънала.

— Защо специалните сили за сигурност трябва да се занимават с някаква катастрофа с яхта? — попита Рохас.

Началникът на пристанището, мъж с подстригана глава и наежен мустак, проговори:

— Може да се окаже, че това е голяма катастрофа, която би помрачила икономическата среща на върха. — Той направи пауза и добави: — Спасителните катери са вече на местопроизшествието. Засега не са открити оцелели.

— Идентифицирахте ли яхтата?

— Върху една от счупените дъски, които мистър Кавес и неговият екипаж извадили от водата, има табелка с името й. Яхтата се е казвала „Лола“.

Рохас поклати глава.

— Аз съм войник. Увеселителните яхти не са ми познати. Трябва ли това име да ми говори нещо?

— Яхтата е била наименувана на името на съпругата на Виктор Ривера — отговори Флорес. — Познаваш ли го?

Рохас се вдърви.

— Познавам говорителя на нашата Камара на депутатите. Яхтата е била негова?

— Регистрирана на неговото име — кимна Флорес. — Ние вече се свързахме с неговата секретарка в дома й. Не й дадохме никаква информация, разбира се. Просто попитахме къде можем да намерим мистър Ривера. Тя каза, че той е на борда на яхтата си, където организирал прием за аржентинските и бразилските дипломати.

— Колко са били? — попита Рохас с надигащ се в него страх.

— Ривера и съпругата му, двадесет и трима гости и петчленен екипаж. Всичко тридесет.

— Имена?

— Секретарката не разполагаше със списъка на гостите на бюрото си. Аз си позволих волността да изпратя моя помощник до главната канцелария на Ривера за копие.

— Смятам, че най-добре ще е аз да поема ръководството на разследването от този момент — заяви официално Рохас.

— Флотата е готова да предложи своите услуги — каза Флорес, доволен, че е измил ръцете си от всякаква отговорност.

Рохас се обърна към началника на пристанището.

— Какъв кораб е замесен в инцидента?

— Това е загадка. Никакъв кораб не е пристигал или заминавал от пристанището през последните десет часа.

— Възможно ли е кораб да влезе в пристанището, без вие да знаете?

— Би било много глупаво от страна на капитана да се опита да направи това без лоцман.

— Възможно ли е? — настоя Рохас.

— Не — заяви твърдо началникът на пристанището. — Нито един презокеански кораб не може да влезе в пристанището и да акостира без мое знание.

Рохас прие отговора му.

— Да предположим, че някой отплава?

При този въпрос, началникът на пристанището се замисли за известно време. След това той леко кимна.

— Нито един кораб не може да се отдели от кея без мое знание. Но ако съдът е бил закотвен в залива, ако неговият шкипер или екипаж познават протока и ако корабът плава без светлини, той може да излезе в открито море, без да го забележат. Но трябва да кажа, че това би било почти равно на чудо.

— Можете ли да дадете на капитан Флорес списък с акостиралите кораби?

— Ще се разпоредя той да получи копие до десет минути.

— Капитан Флорес?

— Да, полковник?

— Тъй като с изчезналите кораби се занимава флотата, бих искал да поемете командването по издирването.

— С удоволствие, полковник. Ще започна веднага.

Рохас се загледа замислено към отломките, които замърсяваха бетонния под.

— Един дявол знае колко още неприятности ни чакат тази нощ — промърмори той.

 

 

Малко след полунощ, след като капитан Флорес бе провел цялостно претърсване на пристанището и водите оттатък протока, той уведоми Рохас, че единственият кораб, за който не може да даде отчет, е „Лейди Фламбъро“.

Полковник Рохас бе изумен, когато разгледа списъка на важните лица, които са били на туристическия кораб. Той нареди да бъде извършено допълнително разследване с напразната надежда, че египетският и мексиканският президент са слезли от кораба и са отседнали някъде на брега. Чак когато бе потвърдено, че те са изчезнали заедно с кораба, тогава изплува ужасният призрак на терористично похищение.

Призори бе предприето широкомащабно търсене от въздуха. Всички самолети, които обединените въздушни сили на Уругвай, Аржентина и Бразилия можеха да вдигнат в небето, изследваха и претърсиха над 400 000 квадратни километра от Южния Атлантик.

Не бе открита никаква следа от „Лейди Фламбъро“.

Той сякаш бе потънал вдън земя.