Клайв Къслър
Съкровище (60)

59

Холис крачеше напред-назад край площадката за кацане с размерите на пощенска марка, която екипажът на „Лейди Фламбъро“ бе набързо направил над плувния басейн. Един хеликоптер Кериър Пиджънс кацна върху площадката. До нея стояха няколко души, които чакаха да се качат.

Холис спря, когато чу как откъм мината отново избухна пушечна стрелба и лицето му стана загрижено.

— Натовари ги и излитайте — извика той нетърпеливо към Дилинджър. — Там горе все още има живи хора, които се сражават вместо нас.

— Мината трябва да е била изходния пункт за бягство на похитителите — каза капитан Колинс, който крачеше до рамото на Холис.

— И благодарение на мен Дърк Пит и неговите приятели налетяха право на тях — троснато изрече Холис.

— Има ли начин да отидете там навреме и да спасите тях и заложниците? — попита Колинс.

Холис поклати глава в мрачно отчаяние.

— Няма никакъв шанс, по дяволите.

 

 

Руди Гън бе благодарен на внезапно изсипалия се пороен дъжд, който добре го прикри, докато той се отдалечаваше от мелницата, пълзейки под един низ от празни вагони за руда. След като излезе от района на постройките, той се спусна няколкостотин метра надолу по склона на планината под мината, след което зави обратно.

Той откри теснолинейния коловоз и започна да върви безшумно по траверсите. Видимостта около него бе малка, но няколко минути след като избяга от мелницата, атакувана от терористите, той изведнъж замръзна на мястото си, тъй като в дъжда пред него очите му различиха няколко неясни човешки силуета. Той преброи четири седнали и два прави.

Пред Гън възникна една дилема. Той предполагаше, че тези, които почиваха, бяха заложниците, а пазачите им стояха прави. Той обаче не можеше първо да стреля, а после да проверява предположението си. Ще трябваше да разчита, че облеклото, взето от терориста, щеше да заблуди похитителите. Само тогава той можеше да се доближи достатъчно близо до тях и да различи приятел от враг.

Единствената спънка, и то съществена, бе, че знаеше само две-три думи на арабски.

Гън пое дъх и трогна напред. Той каза „Салаам“ и повтори думата още два пъти със спокоен, сдържан глас.

Двете фигури, които бяха изправени, започнаха да се вглеждат в него, когато той започна да се приближава. Гън видя, че те държаха картечници, чийто дула бяха наведени, като сочеха в неговата посока.

Единият от тях отговори с думи, които Гън не можа да преведе. Той мислено стисна палци, като се надяваше, че те бяха попитали „Кой върви там?“ на арабски.

— Мохамед — измърмори той, надявайки се, че номерът с името на пророка ще успее да мине, като същевременно държеше лениво своя „Хеклер и Кох“ през гърди, насочил цевта встрани.

Пулсът на Гън се успокои значително, когато двамата терористи наведоха едновременно оръжията си и се върнаха към задължението си да пазят заложниците. Той продължи небрежно напред, докато не се изравни с тях, така че линията му на стрелба да не засегне заложниците.

След това, като не отделяше очи от окаяните хорица, които седяха на земята между двете железопътни релси и без дори да погледне към двамата пазачи, той дръпна спусъка.

 

 

Амар и хората му бяха на прага на крайно изтощение, когато стигнаха до подстъпите към мината. Дрехите им бяха прогизнали и натежали от неспирния проливен дъжд. Те с мъка се покатериха по един дълъг насип от рудни отпадъци и с облекчение влязоха под един навес, където някога бяха съхранявани части от минни съоръжения.

Амар се стовари върху една дървена пейка. Главата му клюмна върху гърдите, а дъхът му излизаше на пресекулки и тежко свистеше. Той вдигна очи, когато влезе Ибн с още един мъж.

— Това е Мустафа Оман — каза Ибн. — Той казва, че въоръжена група от командоси е убила предводителя на тяхната група и се е барикадирала в мелницата при нашия хеликоптер.

Устните на Амар се свиха от ярост.

— Как сте могли да допуснете това да се случи?

В черните очи на Осман се появи паника.

— Всичко стана… толкова внезапно — запъна се той. — Те трябва да са слезли от планината. След като обезвредиха постовете и завзеха влака, те стреляха по сградата, където бяхме настанени. Когато тръгнахме да контраатакуваме, те откриха огън по нас от постройката на мелницата за руда.

— Жертви? — попита студено Амар.

— Останахме седем.

Кошмарът бе по-лош, отколкото предполагаше Амар.

— Колко голям е щурмовият им отряд?

— Двадесет, може би тридесет.

— Седем души от вас държат тридесет от тях под обсада? — изръмжа Амар с тон, пълен със силен сарказъм. — Колко са те? Този път кажи истината, или Ибн ще ти пререже гърлото.

Осман избягваше погледа на Амар. Той бе замръзнал от страх.

— Невъзможно е да се узнае със сигурност — измърмори той. — Може би четирима или повече.

— Четирима души са направили всичко това? — каза Амар, ужасен. Вътре в себе си той кипеше, но желязното му самообладание не позволяваше гневът му да вземе връх. — Ами хеликоптера? Повреден ли е?

Лицето на Осман сякаш просветна малко.

— Не, ние внимавахме да не стреляме в тази част на сградата, където той е паркиран. Бих заложил честта на баща си, че не е бил поразен.

— Само Аллах знае дали командосите не са го повредили — каза Ибн.

— Ние всички ще отидем бързо при Аллах, ако не си го върнем обратно в състояние, годно за летене — каза тихо Амар. — Единственият начин, по който можем да сломим съпротивата на защитниците, е да ударим с всичка сила от всички страни и да ги разгромим просто с численото си превъзходство.

— Може да използваме заложниците, за да се спазарим по някакъв начин с тях — каза Ибн с надежда.

Амар кимна.

— Това е възможност. Американците са слаби, когато се стигне до заплахи със смърт. Аз ще преговарям с нашия непознат враг, докато вие разположите хората за атака.

— Пази се, Сюлейман Азис.

— Бъдете готови за атака, когато сваля маската си.

Ибн се поклони леко и веднага започна да дава заповеди на хората.

Амар скъса парцаливото перде на един прозорец. Платът, който някога е бил бял сега бе остарял и придобил мръсножълтеникав оттенък. Ще свърши работа, помисли си той, след което го завърза за една стара метла и излезе от навеса.

Той вървеше покрай редицата от постройки, служели някога за спални помещения на миньорите, като внимаваше да не го забележат от мелницата, докато не стигна до най-близката пресечка до нея. Тогава той извади пердето иззад ъгъла и го развя нагоре-надолу.

Не последваха изстрели, които да разкъсат дрипавото знаме на мира. Но и нищо друго не се случи. Амар опита, като извика на английски.

— Искаме да преговаряме!

След няколко мига един глас извика обратно:

— No hablo ingles.

За момент Амар се обърка. Чилийските сили за сигурност? Те действали много по-ефективно, отколкото бе смятал. Той можеше свободно да говори английски и да се оправя с френски, но знаеше съвсем малко испански. Колебанието му, обаче, доникъде нямаше да го доведе. Трябваше да види кой препречваше пътя им към успешното бягство.

Той издигна импровизираното знаме, вдигна нагоре свободната си ръка и излезе на пътя пред мелницата за руда.

Той знаеше, че думата за мир е paz и я повтори няколко пъти. Накрая един мъж отвори входната врата и бавно излезе, куцайки на пътя. Той спря на няколко крачки пред сградата и се обърна към него.

Непознатият бе висок, със зелени искрящи очи, които не трепваха нито за миг, както и не обръщаха внимание на дузината дула, щръкнали през прозорци и врати, насочени към него. Очите му се бяха впили единствено в Амар. Черната му коса бе дълга и вълниста, кожата му бе загрубяла и придобила тъмнобакърен цвят от дългото стоене под слънцето. Леко рунтавите вежди и решителните му устни бяха извити в слаба усмивка. Всичко това придаваше на мъжественото, но не твърде красиво лице едно измамно изражение на насмешлива незаинтересуваност, с едва забележими нотки на студена твърдост.

На едната си буза той имаше рана, от която се процеждаше кръв, както и друга рана на едното бедро, която бе превързана с дебела превръзка под разрязания панталон.

Тялото му би могло да бъде и слабо под широкия скиорски костюм, чийто вид рязко контрастираше с всичко наоколо, но Амар не можеше да прецени това със сигурност. Едната му ръка бе гола, докато другата бе с ръкавица и висеше отпуснато под ръкава на скиорското яке.

Само три секунди бяха необходими на Амар, за да проучи своя неприятел — три секунди, за да разбере, че пред него стои опасен човек. Той претърси съзнанието си за няколкото оскъдни думи на испански, които бяха запаметени там. „Можем ли да говорим?“ Да, това ще стигне за начало.

— Podemos hablar? — извика той.

Насмешливите устни се разтеглиха в небрежна усмивка.

— Porque no?

Амар си преведе това като „защо не“.

— Hacer capitular usted?

— Защо не престанем с тия глупости? — каза внезапно Пит на английски. — Вашият испански е по-лош и от моя. Отговорът на вашия въпрос е „не“, ние не смятаме да се предаваме.

Амар бе твърде опитен професионалист, за да не се окопити веднага, но все пак бе объркан от факта, че противникът му носеше скъпо скиорско облекло, вместо бойна униформа. Първата възможност, която мина през ума му, бе ЦРУ.

— Мога ли да попитам за вашето име?

— Дърк Пит.

— Аз съм Сюлейман Азис Амар.

— Въобще не ме интересува кой сте — каза студено Пит.

— Както желаете, мистър Пит — отбеляза спокойно Амар. След това една от веждите му леко се надигна. — Случайно да сте роднина на сенатора Джордж Пит?

— Не се движа в политическите кръгове.

— Но го познавате. Виждам и прилика. Синът, може би?

— Можем ли да продължим по-нататък? Трябваше да прекъсна един превъзходен обяд с шампанско, за да дойда тук в дъжда.

Амар се засмя. Мъжът бе невероятен.

— При вас има нещо мое. Бих искал да ми го върнете непокътнато.

— Вие говорите, разбира се, за един хеликоптер без опознавателни знаци?

— Точно така.

— Който го намери, печели. Щом ви трябва приятелю, елате и си го вземете.

Амар сви и отпусна юмруците си нетърпеливо. Нещата се развиваха не по начина, по който той желаеше. Той продължи с кадифен глас.

— Някои от хората ми ще умрат, вие ще умрете, както и вашият баща със стопроцентова сигурност ще умре, ако не ми го предадете.

Пит не мигна.

— Забравихте да прибавите Хала Камил и президентите Де Лоренцо и Хасан. И не пропускайте да включите и себе си. Не виждам причина защо и вие да не наторите също тревата.

Амар впи поглед в Пит, като гневът бавно се надигаше в него.

— Не мога да проумея вашето тъпо упорство. Какво ще спечелите, като пролеете още кръв?

— Ще се отървем от отрепки като вас — каза сурово Пит. — Щом искате война, нека бъде война. Но това няма да бъде войната, която вие водите — да се промъквате крадешком в тъмното, да колите жени и деца и да взимате в плен невинни заложници, които не могат да ви се противопоставят. Терорът свършва дотук. Аз не съм подвластен на никакъв закон, освен на моя собствен. За всеки един от нас, когото убиете, ние ще погребем петима от вас.

— Не съм излязъл навън на дъжда, за да разисквам нашите политически различия! — каза Амар, като се мъчеше да овладее яростта си. — Кажете ми дали хеликоптерът е повреден.

— Няма дори и драскотина. И мога да добавя, че вашите пилоти все още са в състояние да летят. Това задоволява ли ви?

— Ще постъпите разумно, ако предадете оръжията си и ни върнете хеликоптера и екипажа.

Пит сви рамене.

— Що не се чукаш.

Амар бе шокиран от неуспеха си да сплаши Пит. Гласът му стана рязък и студен.

— С колко души разполагате, четири, може би пет? Ние ви превъзхождаме осем пъти по численост.

Пит кимна с глава към труповете, проснати на земята около мелницата за руда.

— Имате много да наваксвате. Както виждам, има девет трупа, записани на вашата сметка.

След това той си спомни нещо и каза:

— Преди да съм забравил — давам ви дума, че няма да повреждам хеликоптера ви. Той е ваш, цял-целеничък, както сте го оставили, но при условие, че успеете да си го вземете. Но ако сторите нещо на който и да е от заложниците, аз ще го взривя и ще го превърна в купчина старо желязо. Това е единствена сделка, която ще направя.

— Това ли е последната ви дума?

— Засега, да.

Една мисъл кристализира в съзнанието на Амар и той бе осенен от внезапно откритие.

— Това сте били вие! — изрече със стържещ глас той. — Вие сте довели американските специални сили тук.

— Дължа почти всичко на късмета си — скромно отвърна Пит. — Но след като намерих потъналия „Генерал Браво“ и едно изпуснато по погрешка руло от пластмасово фолио, всичко си дойде на мястото.

За момент Амар остана като гръмнат от безкрайно изумление, но се окопити и каза:

— Вие силно подценявате дедуктивните си способности, мистър Пит. С готовност признавам, че койотът е успял да проследи лисицата до дупката й.

— Лисица? — каза Пит. — Вие се ласкаете. Не искахте ли да кажете червей?

Амар погледна към Пит през присвитите си очи.

— Лично аз ще ви убия, Пит, и ще изпитам огромно удоволствие да видя тялото ви надупчено като решето. Какво ще кажете за това?

В очите на Пит нямаше ярост, нито омраза бе изписана на лицето му. Той се взря в лицето на Амар с нещо като безкрайно отвращение, както би направил някой, който е разменил поглед с кобра зад стъклото на някой развъдник за змии.

— Предайте моите поздрави на Бродуей — каза той, като обърна гръб на Амар и тръгна бавно към вратата на мелницата за руда.

Вбесен, Амар запокити знамето за примирие на земята и закрачи бързо в обратната посока. Както вървеше, той извади един 9-милиметров „Рюгер“ — американски полуавтоматичен пистолет — от вътрешния джоб на куртката си.

Внезапно той се завъртя, свали с едно движение маската си и зае класическата приклекнала стойка, като бе сграбчил рюгера в двете си ръце. В момента, в който мерникът попадна точно в средата на гърба на Пит, Амар дръпна шест пъти спусъка в светкавична последователност.

Той видя как куршумите разкъсаха в средата скиорското яке на Пит и образуваха група от неравни, назъбени дупки и забеляза как силата на съсредоточения удар накара ненавистния му враг да залитне напред към стената на мелницата.

Амар чакаше Пит да падне. Противникът му, знаеше той с абсолютна сигурност, бе мъртъв още преди да се строполи на земята.