Клайв Къслър
Съкровище (35)

34

Изненадата е ключът към успеха на всяка подмолна операция. А изненадата при превземането на „Лейди Фламбъро“ беше пълна. Като се изключат капитан Колинс, първият помощник-капитан Фини и смаяният домакин, които бяха завързани, със запушени усти и поставени под строга охрана в каютата на Фини, никой от останалите офицери или екипажа нямаше ни най-малка представа, че техният кораб е похитен.

Амар беше избрал момента с точност до секунда. Само дванадесет минути по-късно на борда се появиха истинските уругвайски митнически инспектори. Гримиран и дегизиран така, че приликата му с Колинс беше почти пълна, той ги посрещна като свои стари познати. Мъжете, които лично бе избрал да играят ролите на Фини и домакина, стояха настрана. И двамата бяха опитни морски офицери и имаха забележителна прилика с хората, чиито роли изпълняваха. На разстояние по-голямо от три метра, малцина от членовете на екипажа биха забелязали разликите в лицата им.

Уругвайските чиновници издадоха документ за митнически преглед на кораба и скоро си тръгнаха. Амар нареди на втория и третия помощник на Колинс да се явят в неговата каюта. Това щеше да бъде първата и най-решаваща за него проверка. Ако той успееше да ги заблуди, без да предизвика съмнение, техните безценни услуги на неволни съучастници щяха да му помогнат в следващите двадесет и четири часа да изпълни сложния си план.

Гримирането на Амар така, че да изглежда като Дейл Лемке, пилотът на полет 106 на „Небюла“, не беше труден процес. Той лесно беше свалил гипсова отливка от лицето на Лемке, след като го беше убил. Да се предреши обаче така, че да мине за капитана на „Лейди Фламбъро“, беше доста по-различно. Той беше принуден да работи само по осем снимки на Колинс, получени от един от агентите му във Великобритания малко след като му се беше обадил. Освен това наложи му се да си инжектира специално химическо съединение, което подсили гласа му и му придаде същата височина като тази от записите на гласа на Колинс.

Той нае опитен художник, който да извае скулптурен портрет на лицето на Колинс по снимките. От скулптурата бяха отлети позитивна и негативна форма. След това между формите беше вкаран под налягане естествен латекс оцветен така, че да прилича на цвета на кожата на капитан Колинс. Той беше оставен да желира и впоследствие изпечен. Амар почисти и внимателно оформи маската от латекс, като използваше смес от каучук и восък, за да пресъздаде и най-незначителните промени в лицевата конструкция.

После Амар постави протези от пенопласт на мястото на носа и ушите и нанесе грима. Най-накрая добави подходящо оцветена, подстригана и сресана перука, контактни лещи, които отговаряха на цвета на очите на Колинс, както и зъбни капачки и терористът заприлича досущ на капитана на луксозния туристически кораб.

Амар не разполагаше с време да проучи задълбочено личността на капитана или да заучи характерните му жестове и обноски. Той едва успя да премине съкратен курс, който му даде представа какво включват задълженията на капитана на борда и да запамети имената и лицата на офицерите на кораба. Нямаше друг избор, освен да се измъкне от това трудно положение с измама, като правилно предполагаше, че екипажът няма никаква причина да прояви недоверчивост към него. Щом двамата офицери влязоха в капитанската каюта, Амар незабавно се постара да наклони везните в своя полза.

— Господа, моля да ме извините, че нито звуча, нито изглеждам в най-добрата си форма, но съм пипнал грип.

— Да изпратя ли да повикат корабния лекар? — попита вторият помощник Хърбърт Паркър, мъж в отлична физическа форма, загорял от слънцето, с гладко момчешко лице, което сякаш виждаше бръснач единствено в събота вечер.

Без малко да сгреша, помисли си Амар. Лекар, който добре познава Колинс, веднага би забелязал, че се преструва.

— Той вече ми даде достатъчно хапчета, от които и слон би се задавил. Чувствам се сравнително добре, за да се справя някак си със задълженията си.

Третият помощник, шотландец, с доста необичайното име Айзък Джоунс, отметна кичур рижа коса от високото си чело.

— Можем ли да ви бъдем от полза, сър?

— Да, мистър Джоунс, можете — отвърна Амар. — Нашите високопоставени гости ще пристигнат утре следобед. Вие ще отговаряте за групата, която ще ги посрещне и ще поднесе приветствията. Рядко имаме честта да бъдем домакини на двама президенти и мисля, че компанията очаква от нас церемонията да бъде първокласна.

— Да, сър — отривисто заяви Джоунс. — Можете да разчитате на нас.

— Мистър Паркър.

— Капитане?

— След около час ще пристигне баржа, от която трябва да се трансбордира товар за компанията. Вие ще ръководите товарителните операции. Освен това тази вечер на борда ще пристигне група за охрана. Моля ви, погрижете се те да бъдат настанени както подобава.

— Не смятате ли, че имаме твърде малко време, за да се подготвим за прехвърлянето на товара, сър? На всичко отгоре аз си мислех, че агентите от мексиканските и египетските служби за сигурност ще пристигнат чак утре рано сутринта.

— Неведоми са пътищата на директорите на компанията ни — философски каза Амар. — Що се отнася до нашите въоръжени гости, отново заповед на компанията. Искат на борда да има и тяхна охрана, ако възникне някакъв проблем.

— Всъщност единият екип, отговарящ за безопасността, ще следи работата на другия.

— Нещо подобно. Мисля, че от Лойд са настояли да вземем допълнителни мерки за безопасност. Заплашили са, че в противен случай застрахователната такса ще възлезе на астрономическа сума.

— Разбирам.

— Имате ли въпроси, господа?

Нямаше такива и двамата офицери понечиха да си тръгнат.

— Хърбърт, има още нещо — каза Амар. — Моля ви, прехвърлете товара колкото се може по-безшумно и бързо.

— Слушам, сър.

След като излязоха на палубата, където никой не можеше да ги чуе, Паркър се обърна към Джоунс.

— Чу ли? Той се обърна към мен на малко име. Не мислиш ли, че това е доста необичайно?

Джоунс равнодушно сви рамене.

— Сигурно е по-зле, отколкото си мислехме.

 

 

Баржата приближи и от нея изтеглиха малка товарна стрела. Товарителната операция протече гладко. Останалата част от хората на Амар, облечени в делови костюми, също се качиха на борда и бяха настанени в четири свободни апартамента.

Наближаваше полунощ, когато баржата се плъзна в тъмнината и изчезна. Товарната стрела на „Лейди Фламбъро“ беше прибрана в трюма, където никой нямаше да я вижда и огромните двойни врати за зареждане бяха затворени.

Амар почука пет пъти по вратата на Фини и зачака. Тя леко се открехна и човекът от охраната отстъпи назад. Амар огледа бързо застлания с килим коридор и влезе.

Той кимна към капитана. Пазачът пристъпи напред и свали самозалепващата се лента от устата на Колинс.

— Съжалявам за неудобството, което ви причинихме, капитане. Предполагам обаче, че би било безполезно ако ви помоля да ми дадете думата си, че няма да се опитате да избягате и да предупредите екипажа.

Колинс седеше вдървено на един стол. Ръцете и краката му бяха оковани заедно. Той хвърли на Амар изпепеляващ поглед.

— Нещастна долна отрепка.

— Вашите английски обиди, които звучат твърде пристойно, винаги са ме забавлявали. Ако на мястото ви беше някой американец, той просто щеше да каже „Майната ти!“, което би свършило същата работа.

— Нито аз, нито моите офицери ще ви съдействаме по някакъв начин.

— Дори и ако наредя на хората си да прережат гърлата на жените от екипажа и хвърлят труповете им на акулите?

Фини се нахвърли върху Амар, но пазачът бързо заби приклада на автомата си в слабините на първия помощник. Фини се строполи обратно на стола си и изпъшка сподавено, а очите му се насълзиха от болка.

Колинс не сваляше поглед от Амар.

— Не съм очаквал друго от банда долни терористи.

— Ние не сме невежи младоци, които са тръгнали да избиват неверници — търпеливо обясни Амар. — Ние сме първокласни професионалисти. Това, което става, не е повторение на печалния епизод с „Акиле Лауро“ от преди няколко години. Нямаме намерение да убиваме никого. Нашата цел е просто да задържим президентите Хасан и Де Лоренцо, както и техните екипи, за да получим откуп. Ако вие не се опитате да ни попречите, ще се спазарим с техните правителства и ще си идем.

Колинс се взря изпитателно в лицето на Амар, което беше точно копие на неговото, за да открие дали той не лъже, но в очите на арабина се четеше непресторена искреност. Капитанът не можеше да знае, че Амар умее майсторски да мами.

— В противен случай обаче не бихте се поколебали да избиете екипажа ми.

— И вас, разбира се.

— Какво искате от мен?

— Всъщност от вас самия нищо. Мистър Паркър и мистър Джоунс нито за миг не се усъмниха, че аз съм Оливър Колинс. Нуждая се обаче от услугите на първия помощник-капитан Фини. Трябва да му наредите да се подчинява на моите команди.

— Защо Фини? — попита Колинс.

— Отворих шкафа с документите в каютата ви и прочетох личните досиета на офицерите. Фини познава водите в района.

— Не разбирам накъде клоните.

— Не можем да си позволим да рискуваме и да поискаме лоцман — обясни Амар. — Утре, след като се стъмни, Фини ще поеме щурвала и ще преведе кораба през пролива в открито море.

Колинс спокойно обмисли чутото. После бавно поклати глава.

— Разберат ли пристанищните власти за случилото се тук, те ще блокират входа на пристанището, независимо дали заплашвате да убиете намиращите се на борда хора, или не.

— Един кораб без светлини може да се измъкне в тъмна нощ — увери го Амар.

— Колко далеч очаквате да стигнете? Докато се съмне, няма да има патрулна лодка в радиус на сто мили наоколо, която да не успее да ви залови.

— Те няма да ни открият.

Колинс доби леко озадачен вид.

— Та това е лудост. Кораб като „Лейди Фламбъро“ не може да се скрие.

— Съвсем вярно — каза Амар. По устните му беше започнала да играе студена, многозначителна усмивка. — Но аз мога да го направя невидим.

 

 

Джоунс, приведен над бюрото в каютата си, нахвърляше бележки за церемонията по посрещането, която щеше да се състои сутринта, когато Паркър почука на вратата и влезе. Той изглеждаше уморен, а униформата му беше подгизнала от пот.

Джоунс се извърна и погледна към него.

— Свърши ли дежурството ти по товаренето?

— Да, слава богу!

— Какво ще кажеш за една глътка преди лягане?

— Чашка от твоето хубаво шотландско малцово уиски?

Джоунс стана и извади от шкафа бутилка. Той напълни две чаши и подаде едната на Паркър.

— Е — каза той, — погледни на станалото така. Все едно си бил освободен от вахта по малките часове.

— Бих предпочел това, пред прехвърляне на товар на борда — изнурено заяви Паркър. — Ами ти?

— Дежурството ми приключи преди малко.

— Нямаше да те безпокоя, ако не бях видял, че илюминаторът ти свети.

— Останах да поработя до по-късно, за да съм сигурен, че утре всичко ще мине като по ноти.

— Не можах да открия Фини, а имах нужда да поговоря с някого.

Едва сега Джоунс забеляза объркването в очите на Паркър.

— Какво те притеснява?

— Току-що приехме най-странния товар, който някога е бил прехвърлян на борда на туристически кораб.

— Какво натоварихте? — попита Джоунс, чието любопитство беше разпалено.

Паркър стоеше без да помръдне и само поклащаше глава.

— Бояджийски материали и оборудване. Въздушни компресори, четки, валяци и петдесет варела, за които предположих, че са пълни с боя.

Джоунс не можа да се сдържи и попита:

— Какъв цвят?

Паркър поклати глава.

— Не мога да кажа. Надписите по варелите бяха на испански.

— В това няма нищо странно. Вероятно компанията иска да бъдат под ръка за следващия ремонт на „Лейди Фламбъро“.

— Това е само половината. Натоварихме огромни рула полиетиленово фолио.

— Фолио?

— И големи талашитени плоскости — продължи Паркър. — Сигурно сме натоварили километри фолио. Едва успяхме да го прекараме през вратите за зареждане. Изгубихме цели три часа само докато се опитвахме да го подредим.

Джоунс присви очи и се загледа в чашата си.

— Как мислиш, какво смята да прави компанията с него?

Паркър погледна към Джоунс, смръщен озадачено.

— Понятие си нямам.