Клайв Къслър
Съкровище (6)

5

Дърк Пит се отпусна във въртящия стол и протегна крака, докато метър осемдесет и осем сантиметровото му тяло зае почти хоризонтално положение. След това се прозя и прокара ръце през гъстата си и къдрава черна коса.

Пит беше жилест мъж със стегнати мускули, в отлична физическа форма за човек, който не пробягва по десет мили всеки ден и не смята изтощителните усилия и пролятата пот по време на тренировки по културизъм за божествено ободрително питие срещу старостта. Кожата на лицето му беше загоряла и обветрена като на човек, свикнал да прекарва времето си на открито и който предпочита слънчевата светлина пред флуоресцентното осветление на някоя канцелария. Неговите тъмнозелени, с мек блясък очи излъчваха странна смесица от топлота и жестокост, а устните му изглеждаха вечно разтегнати от дружелюбна усмивка.

Той беше представителен мъж, който се чувстваше съвсем естествено сред богатите и силните на деня, но предпочиташе компанията на мъже и жени, които изпразваха до дъно чашите си с неразредено питие и не се бояха да изцапат ръцете си.

Възпитаник на Военновъздушната академия, той фигурираше в списъка на действащите офицери с чин майор, въпреки че от почти шест години беше придаден към Националната агенция за подводни и морски изследвания (НЮМА), където изпълняваше длъжността директор „Специални проекти“.

Заедно с Ал Джордино, неговия най-близък приятел от детинство, той беше плавал и преживявал приключения във всички морета, на повърхността им и в техните дълбини, като за тези шест години беше имал повече бурни преживявания, отколкото някои хора биха имали и за десет живота. Той беше открил изчезналия експрес „Манхатън лимитид“, след като преплува подземна пещера в Ню Йорк, беше извадил от дъното на река Сейнт Лорънс океанския пътнически кораб „Емприс ъв Айрланд“, с хиляда души на борда. Беше търсил и открил атомната подводница Старбък насред Тихия океан, беше намерил гроба на кораба призрак „Циклопи“ на дъното на Карибско море. Най-сетне, той беше вдигнал от морските дълбини „Титаник“.

Джордино често си мислеше, че Пит е човек, тласкан от стремеж да преоткрие миналото, но който се беше родил с осемдесет години закъснение.

— Сигурно ще искаш да погледнеш това — каза Джордино от другия край на стаята.

Пит извърна поглед от цветен видеомонитор, на който се виждаше изглед от морския пейзаж на сто метра под корпуса на изследователския кораб ледоразбивач „Поулър Иксплорър“. Той беше мощен нов морски съд, построен специално за плаване през покрити с ледове води. Масивната, подобна на кутия надстройка, която се извисяваше над корпуса, приличаше на пететажна административна сграда, а огромният му нос, тласкан от двигатели с мощност осемдесет хиляди конски сили, можеше да проправи път през лед с дебелина метър и половина.

Пит опря крака си на един плот, сви коляното си и се изтласка. Движението беше усъвършенствано с многоседмични упражнения и съобразено с лекото поклащане на кораба за получаване на инерция. Той се завъртя на седалката на сто и осемдесет градуса, докато колелцата на стола изминаваха трите метра по наклонения под на отсека за електронна апаратура.

— Изглежда приближаваме някакъв кратер.

Ал Джордино седеше на командния пулт и внимателно изучаваше изображението върху сонарното регистриращо устройство с широкообхватен скенер на Клайн. Нисък, с ръст малко повече от сто шестдесет и два сантиметра по чорапи, обути върху крака четиридесет и седми номер, с широки, мускулести рамене, които му придаваха V-образна форма, той изглеждаше така, като че ли беше сглобен от резервни части за булдозер. Косата му беше тъмна и къдрава — наследство от италианските му предци и ако вържеше около врата си кърпа и сложеше на ухото си обица, би могъл с успех да си вади хляба и като латернаджия. Спокоен, стабилен, човек, на който винаги можеше да се разчита, Джордино беше застрахователната полица на Пит срещу закона на Мърфи.

Той остана все така съсредоточен, докато Пит, протегнал крака като амортисьори, рязко спря пред пулта до него.

Пит разгледа увеличеното от компютъра сонарно изображение. В това време ръбът на кратера бавно се издигна, докато достигна връхната си точка, а после рязко се спусна към вътрешността му.

— Бързо се спуска — каза Джордино.

Пит погледна към ехолота.

— От сто и четиридесет на сто и осемдесет метра.

— Почти без наклон към външния ръб.

— Двеста и продължава да се спуска.

— Странно образувание за вулкан — каза Джордино. — Няма следи от скална лава.

Вратата се отвори и в отсека надникна висок мъж с червендалесто лице и гъста, започнала да посивява кестенява коса, която напираше да се измъкне изпод бейзболната шапка, килната към тила му.

— Хей, вие, нощни птици, да ви се пийва или похапва нещо?

— Сандвич с фъстъчено масло и чаша кафе ще ми дойдат добре — отвърна Пит, без да се обърне. — Изравнява се на двеста и двадесет метра.

— Една-две понички и малко мляко — отговори Джордино.

Капитан трети ранг Байрън Найт, шкипер на изследователския кораб, кимна. Освен Пит и Джордино, той беше единственият човек, който имаше достъп до отсека с електронна апаратура. За останалите офицери и екипажа влизането тук беше забранено.

— Ще се обадя в камбуза да изпълнят поръчките ви.

— Ти си прекрасно човешко създание, Байрон — заяви Пит с иронична усмивка. — Пет пари не давам какво мисли останалата част от флота за теб.

— Да си опитвал някога фъстъчено масло с арсеник? — подхвърли Найт през рамо.

Джордино съсредоточено наблюдаваше дъгата на образуванието, която се разгръщаше и разширяваше.

— Почти два километра в диаметър.

— Вътрешността представлява гладък утаечен слой — каза Пит. — Дъното не е напукано.

— Трябва да е бил огромен вулкан.

— Не вулкан.

Джордино се обърна към Пит. В очите му се четеше любопитство.

— Как по друг начин ще наречеш такава подводна вдлъбнатина?

— Ами, ако се е образувала в резултат на удар от падащ метеор?

По лицето на Джордино се изписа скептично изражение.

— Кратер от метеор с такава дълбочина на морското дъно?

— Вероятно е паднал преди хиляди, а може би милиони години, във време, когато нивото на морето е било по-ниско.

— Какво те наведе на тази мисъл?

— Три неща — обясни Пит. — Първо, имаме ясно изразен ръб, като външният склон е съвсем леко изпъкнал. Второ, устройството за определяне профила на дъното показва напречно сечение с формата на купа. И трето — той спря и посочи към един писец, който трескаво сновеше върху ролка милиметрова хартия, — магнитометърът ще се побърка. Там долу има достатъчно желязо за построяването на цяла бойна флотилия.

Внезапно Джордино застина.

— Открихме обект!

— Къде?

— На двеста метра от десния борд. Сигналът е доста слаб. Предметът е частично засенчен от геоложкия строеж.

Пит грабна телефона и позвъни в командния мостик.

— Появи се неизправност в оборудването. Продължете по същия курс до края на отсечката. Ако успеем да отстраним повредата навреме, обърнете и се върнете по същия път.

Сонарното изображение, което се появи в началото, изглеждаше като кафяво петно на фона на по-светлия геоложки строеж на стената на кратера. После то се плъзна край отвора за наблюдение на широкообхватния скенер и изчезна в компютъра, който изчисти и уголеми детайла. Обработеното изображение се появи върху голям, специален цветен видеомонитор с висока разделителна способност. Петното беше придобило ясно очертана форма.

С помощта на джойстик, Пит придвижи координатния кръст върху центъра на изображението и натисна един бутон, за да го уголеми.

Компютърът забръмча и след няколко секунди на екрана се появи ново, уголемено и много по-подробно изображение.

Около обекта автоматично се появи правоъгълна рамка, която показваше размерите му. В същото време друга машина откопира цветното изображение върху лист гланцова хартия.

В отсека се втурна капитан трети ранг Найт. След дългите, еднообразни дни, в които корабът плаваше напред-назад, като че ли косеше някаква огромна морава, след безкрайните часове взиране във видеомонитора и показанията на широкообхватния скенер, той изглеждаше развълнуван и по всяка бръчица на лицето му беше изписано очакване.

— Предадоха ми вашето съобщение за неизправността. Открихте ли обект?

Нито Пит, нита Джордино му отговориха. Те се усмихваха като златотърсачи, попаднали на основната жила. Найт, който беше вперил поглед в тях, изведнъж разбра всичко.

— Боже господи! — изломоти той. — Открихме я, наистина я открихме?

— Скрита сред морския пейзаж — отвърна Пит, като сочеше към монитора, докато подаваше снимката на Найт. — Идеално изображение на съветска подводница от клас „Алфа“.

Найт като хипнотизиран впери поглед в двете сонарни изображения.

— Руснаците преровиха целия този участък от морето. Не е за вярване, че не са успели да я открият.

— Лесно би могла да бъде пропусната — каза Пит. — Но времето, когато са търсили, ледената обвивка е била по-дебела. Не са могли да се движат в права линия. Вероятно са заобиколили покрай отсрещната страна на склона и сонарите са показали сянка там, където подводницата е лежала. Освен това необичайно голямата концентрация на желязо под кратера сигурно е размила контурите на магнитния профил.

— Хората от нашето разузнаване ще подскочат до тавана от радост, когато видят това.

— Не и ако червените се досетят — каза Джордино. — Те едва ли ще стоят със скръстени ръце и ще гледат как пред очите им се повтаря историята от седемдесет и пета година, когато отмъкнахме тяхната подводница от клас „Голф“ с „Глоумър Иксплорър“.

— Искаш да кажеш, че те не са повярвали на твърденията ни, че провеждаме геоложко проучване на морското дъно? — попита доста язвително Пит.

Джордино раздразнено изгледа Пит.

— Разузнаването е нещо доста особено — каза той. — Екипажът от другата страна на преградите няма представа какво сме намислили, но съветските агенти във Вашингтон надушиха за нашата мисия още преди седмици. Единствената причина, поради която не се намесиха, е, че апаратурата ни за подводни изследвания е по-добра и искат сами да ги отведем до тяхната подводница.

— Трудно ще бъде да ги заблудим — съгласи се Найт. — Два техни траулера ни следват по петите от момента, в който напуснахме пристанището.

— Както и спътниците им за наблюдение — добави Джордино.

Пит каза:

— Ето защо помолих хората в командния мостик да довършат тази отсечка, преди да се върнем, за да я огледаме по-отблизо.

— Добра идея, но руснаците ще забележат, че се връщаме обратно.

— Без съмнение, само че щом минем над подводницата, ще продължим и ще обърнем по следващата отсечка, като си даваме вид, че си вършим работата както и преди. После ще се свържа по радиото с нашите инженери във Вашингтон и ще се оплача, че имаме проблеми с оборудването. Ще помоля да ми дадат указания за отстраняването им. На всеки няколко мили ще се връщаме по отсечката, за да подсилим това впечатление.

Джордино погледна към Найт.

— Може и да се хванат. Ще изглежда съвсем правдоподобно.

Найт обмисли предложението.

— Добре, няма да се задържаме. Ще огледаме обекта за последен път. След това ще продължим, сякаш нищо не сме открили.

— А когато приключим с този район — каза Пит — ще се преместим в нов, на около тридесет мили оттук и ще се престорим, че сме открили нещо.

— Уместно допълнение — каза одобрително Джордино. — Така ще отклоним вниманието им от истинското местонахождение на подводницата.

Найт се усмихна мрачно.

— Звучи добре като замисъл. Да се захващаме за работа.

Корабът се разклати и палубата се наклони леко надясно, когато кормчията започна да го обръща. Далеч зад кърмата, като опърничаво куче, вързано на дълъг ремък, потопяемият апарат робот „Шерлок“ автоматично пренастрои на фокус двете си кинокамери и фотоапарата за единични снимки, като не спираше да излъчва сонарни вълни. Наречен, както по всичко личеше, от своя конструктор на името на измисления детектив, „Шерлок“ даваше възможност за наблюдение на особеностите на морското дъно в подробности, недостъпни досега за човешкото око.

Минутите бавно се нижеха една след друга, като часове, докато най-после върхът на кратера започна да се плъзга по екрана на широкообхватния скенер. „Поулър Иксплорър“ теглеше „Шерлок“ покрай стръмния вътрешен склон на кратера. Три чифта очи бяха приковани в записващото устройство на скенера.

— Ето я — каза Джордино с леко пресекващ от вълнение глас.

Съветската подводница заемаше почти изцяло лявата част на сонарното изображение. Тя беше полегнала под остър ъгъл, с кърма, насочена към центъра на кратера, а носът й сочеше към ръба му. Корпусът й беше цял, за разлика от тези на американските подводници „Трешър“ и „Скорпион“, които вследствие на имплозия се бяха разбили на стотици парчета при потъването си през шестдесетте години. Лекият крен на десния борд беше не повече от два-три градуса. От изчезването й бяха изминали десет месеца, но студените арктически води бяха предпазили външните й части от полепването на морски организми и появата на корозия.

— Несъмнено клас „Алфа“ — заяви Найт. — С атомни реактори, корпус от титан, неподатлив на намагнетизиране и корозия в солена вода, използвана е най-новата технология за безшумна работа на гребния винт. Това са най-бързите подводници, които се спускат на най-голяма дълбочина и в съветския, и в американския флот.

Изоставането по време между показанието на сонара и видеокартината беше около тридесет секунди. Те като че ли наблюдаваха тенис мач. Главите им едновременно се извръщаха от сонара и вперваха съсредоточени погледи в телевизионните монитори.

Гладките контури на подводницата изплуваха пред погледите им под светлината на прожекторите на камерите, която им придаваше призрачен синьо-сивкав оттенък. За американците беше трудно да повярват, че руският съд се беше превърнал в гробница, в която почиваха над сто и петдесет човека. Той приличаше на детска играчка, полегнала на дъното на някоя локва.

— Има ли данни за необичайна радиоактивност? — попита Найт.

— Съвсем леко повишена — отвърна Джордино. — Вероятно от реактора на подводницата.

— Няма пробив на обшивката — заключи Пит.

— Не, ако се съди по показанията.

Найт погледна към мониторите и започна да прави предварителна оценка на пораженията.

— Носът е повреден. Дясното хоризонтално кормило е откъснато. Дълга около двадесет метра вдлъбнатина от дясната страна на дъното.

— Доста дълбока, ако съдя по това как изглежда — отбеляза Пит. — Проникнала е през въздушните камери във вътрешния непроницаем корпус. Сигурно се е ударила в отсрещния ръб на кратера, който е причинил повреди във вътрешността й. Не е трудно човек да си представи как екипажът се е опитал да я издигне на повърхността, докато се е движела през центъра на кратера. Но е поела повече вода, отколкото е можела да изхвърли и е започнала да потъва, докато най-накрая се е ударила в средата на склона от тази страна.

За момент в отсека настъпи тишина. „Шерлок“ подмина подводницата, която бавно излезе от обхвата на камерите. Те продължиха да наблюдават мониторите, докато неравният контур на морското дъно се плъзгаше край тях, опитвайки се на ум да си представят ужасната смърт, покосила хората, които бяха плавали във враждебните глъбини на морето.

Близо половин минута никой не проговори, дишането им едва се чуваше. После бавно се отърсиха от кошмарните мисли, които ги бяха налегнали и извърнаха погледи от мониторите. Ледът се пропука. Те започнаха да се отпускат и да се смеят непринудено и възторжено като посетителите в някоя кръчма, които се радват на победния гол на местния тим.

Пит и Джордино можеха да си отдъхнат и да побездействат през останалата част от пътуването. Тяхното участие в проекта по издирването беше приключило. Те бяха успели да открият игла в купа сено. После лицето на Пит бавно придоби сериозен вид и той впери невиждащ поглед в пространството.

Джордино познаваше тези признаци от дългогодишен опит. След успешното приключване на всеки проект Пит изпадаше в потиснато настроение. Предизвикателството вече го нямаше и неговият вечно търсещ ум бързо се насочваше към следващото.

— Свърши страхотна работа, Пит, и ти също, Ал — сърдечно каза Найт. — Вие, хората от НЮМА, добре знаете как да търсите. Това сигурно е най-забележителният успех на разузнаването ни от двадесет години насам.

— Не бързай да се радваш — каза Пит. — Трудното тепърва предстои. Няма да ни е лесно да измъкнем подводницата под носа на руснаците. Този път „Глоумър Иксплорър“ няма да го има. Нито пък спасителни кораби, които да се виждат на повърхността. Цялата операция ще трябва да се извърши под водата…

— Какво, по дяволите, е това? — Очите на Джордино отново бяха вперени в монитора. — Прилича на тумбеста кана.

— По-скоро на урна — потвърди Найт.

Пит се загледа в монитора. Лицето му беше замислено, зачервените му от умора очи напрегнати. Предметът стоеше изправен. От срещуположните страни на тънка шийка стърчаха две дръжки, които завършваха рязко в широко, овално тяло, което на свой ред се скосяваше към основата, зарита в утайката на дъното.

— Теракотена амфора — заяви най-сетне Пит.

— Мисля, че си прав — каза Найт. — Гърците и римляните са ги използвали, за да пренасят в тях вино и зехтин. Вадят ги навсякъде от дъното на Средиземно море.

— А какво прави тази в морето край Гренландия? — запита Джордино, без да отправя въпроса към точно определен човек. — Ето, там в ляво на екрана се вижда още една.

След това обективите на камерите уловиха група от три, последвани от още пет, наредени в неравна линия от югоизток към северозапад.

Найт се обърна към Пит.

— Ти си специалист по корабокрушенията. Как си обясняваш това?

Цели десет секунди минаха преди Пит да отговори. Когато най-накрая го стори, гласът му прозвуча глухо, като на човек, който говореше от съседния отсек.

— Мисля, че те водят към древно корабокрушение, мястото на което, според всички учебници по история, не би трябвало да е тук.