Клайв Къслър
Съкровище (18)

17

Щом се промъкна вътре, Пит спря за малко, увисна неподвижен и бавно се спусна на колене, вслушвайки се в силните удари на сърцето си и в дъха си, който излизаше от изпускателния вентил като изчакваше очите му да привикнат към мрака във водата.

Той не знаеше какво бе очаквал да намери: това, което откри, беше множество гърнета, кани, чаши и чинии от изпечена глина, наредени спретнато върху лавици, разположени по преградите. Имаше голям глинен съд, който беше напипал, когато бъркаше в корпуса; стените му бяха тъмнозелени от патина.

Отначало помисли, че коленете му опират в твърдата повърхност на палубата. Опипа с ръце наоколо и откри, че е коленичил върху покритата с плочи повърхност на огнище. Погледна нагоре и видя, че мехурчетата, които изпускаше, се издигаха и разстилаха като трепкащо покривало. Той се изправи и се озова във въздух, а главата и раменете му се намираха над нивото на водата във фиорда.

— Намирам се в корабния камбуз — уведоми той притаилата дъх група на леда. — Горната половина е суха. Камерата снима.

— Разбрано — кратко отвърна Джордино.

Пит използва следващите няколко минути, за да заснеме вътрешността на камбуза над и под нивото на водата, като през цялото време продължаваше да описва намиращите се вътре предмети. Откри отворен шкаф, в който имаше няколко изящни стъклени съда. Вдигна единия и надзърна вътре. Беше пълен с монети. Взе една, почисти с пръсти водораслите, като продължаваше да снима с една ръка. Повърхността на монетата просветна с блясъка на злато.

Пит бе обладан от чувство на страхопочитание и тревога. Огледа се бързо наоколо, като че ли очакваше екипаж от духове или поне призрачни привидения да нахлуят през люка и да го обвинят в кражба. Само че нямаше никакъв екипаж. Беше сам и докосваше предмети, притежание на хора, които бяха вървели по същата тази палуба, бяха си приготвяли храна и яли тук — мъже, които бяха мъртви от шестнадесет века.

Какво ли се беше случило с тях, чудеше се той. Как се бяха озовали в скования от ледове Север, когато нямаше никакви писмени сведения за такова историческо пътешествие по море? Те сигурно бяха загинали от измръзване, но къде лежаха труповете им?

— По-добре да се връщаш — каза Джордино. — Вече почти тридесет минути си долу.

— Още не — отвърна Пит.

Тридесет минути, помисли си той. За него времето беше минало неусетно. Студът започваше да въздейства върху мозъка му. Той пусна монетата обратно в стъкления съд и продължи огледа.

Таванът на камбуза стърчеше на половин метър над главната палуба, която се намираше горе, а малките сводести прозорчета, които обикновено служеха за проветрение, бяха заковани с летви към горната част на носовата преграда. Пит откърти отчасти едно от тях, само за да се изправи пред дебела ледена стена.

Той измери грубо дълбочината на водата в кухнята и откри, че тя беше по-голяма в задния край, който се намираше по-близо до кърмата. Това го накара да предположи, че носът и централната част на корпуса вероятно бяха заседнали върху полегатия склон на погребаната под леда брегова ивица.

— Откри ли нещо друго? — попита Джордино, изгарящ от любопитство.

— Какво например?

— Останки от екипажа?

— Съжалявам, не се виждат никакви кости.

Пит се потопи под водата и огледа внимателно палубата, за да се увери в това. Тя беше пуста и чиста, без разхвърляни по нея отпадъци.

— Сигурно са изпаднали в паника и са напуснали кораба в открито море — предположи Джордино.

— Няма и следа от паника — каза Пит. — Кухнята би могла да издържи основен преглед.

— Можеш ли да проникнеш в останалите части на кораба?

— В носовата преграда има люк. Ще погледна какво има от другата страна.

Той се наведе и се промъкна през ниския и тесен отвор, като внимателно издърпа след себе си спасителното въже и шланга за въздух. Тъмнината беше потискаща. Пит откачи прожектора от колана с тежести и обходи с лъча му малкото помещение.

— Сега се намирам в някакъв склад. Водата тук е плитка, стига малко под коленете ми. Виждам инструменти, да, инструментите на корабния дърводелец, резервни котви, голям ръчен кантар с топуз…

— Кантар с топуз? — прекъсна го Джордино.

— Да, кантар, закачен на кука.

— Разбрах.

— Има също и доста брадви, оловни тежести и рибарски мрежи. Почакай да ги заснема.

Тясна дървена стълба водеше нагоре и през отвор извеждаше на главната палуба. След като я запечата на лента, той предпазливо я опита и остана изненадан, че все още беше достатъчно здрава, за да издържи тежестта му.

Пит бавно се изкачи по стъпалата и промуши глава в останките на разбитата палубна каюта. Не се виждаше нищо, с изключение на няколко отломки. Каютата беше почти изравнена с палубата от натрупания отгоре й лед.

Той слезе долу, нагази във водата и се отправи към друг люк, който се отваряше към трюма. Завъртя прожектора от десния към левия борд и мигом се вцепени потресен.

Това не беше само трюм.

То беше и гробница.

Нечовешкият студ бе превърнал сухия трюм в криогенна^[1] камера. Осем почти идеално запазени трупа бяха скупчени край малка желязна печка в носовата част. Леден покров се спускаше върху всеки от тях и ги правеше да изглеждат като обвити с дебело и прозрачно пластмасово фолио.

Изражението по лицата им беше спокойно, а очите им бяха отворени. Като манекени във витрината на магазин, те бяха заели различни пози, сякаш бяха нарочно поставени и нагласени да изглеждат така. Четирима седяха край масата и се хранеха, хванали в ръка чинии, надигнали чаши към устите си. Двама, които седяха един до друг, се бяха облегнали на корпуса и четяха, както предположи Пит, свитъци. Един се беше навел над дървена ракла, а последният седеше и пишеше нещо.

Пит имаше чувството, че е попаднал в машина на времето. Той не можеше да повярва, че пред очите му се намираха хора, които са били поданици на Римската империя. Древни моряци от миналото, които са влизали в пристанища, погребани отдавна под останките на по-късни цивилизации, предци от древността, които бяха живели преди повече от шестдесет поколения.

Те не са били подготвени за арктическия студ. Нито един не беше облечен с дебели дрехи; всички бяха увити в груби одеяла. Изглеждаха ниски в сравнение с Пит; всички бяха с една глава по-ниски от него. Единият беше дребен и плешив мъж, с посивяла вълниста коса отстрани над слепоочията. Другият имаше рошава рижа коса и гъста брада. Повечето бяха гладко избръснати. Доколкото можеше да се види през ледената им обвивка, най-младият беше около осемнадесетгодишен, а най-възрастният наближаваше четиридесетте.

Морякът, когото смъртта беше заварила докато е писал, беше с плътно нахлупена на главата кожена шапка и дълги ивици от вълнен плат, увити около краката и стъпалата му. Той беше приведен над малка купчина восъчни плочки, които лежаха върху осеяната с белези повърхност на малка сгъваема масичка. В дясната си ръка стискаше заострена метална пръчица за писане.

Нищо не подсказваше, че екипажът е загинал от глад или умрял бавно от студ. Смъртта беше настъпила внезапно и неочаквано.

Пит се досещаше за причината. Всички капаци на люковете са били плътно затворени, за да не влиза студа вътре, а единственият отвор за проветрение е замръзнал. Съдовете, в които се намираше последната гозба, бяха поставени върху малка маслена печка. Нямаше откъде топлината и дима да се разнесат навън. В трюма постепенно се беше натрупал смъртоносен въглероден окис. Бяха изпаднали в безсъзнание преди да разберат какво става и бяха издъхнали по местата си.

Много внимателно, сякаш се боеше да не разбуди отдавна мъртвите моряци, Пит започна да очуква леда от восъчните плочки, докато се отдели от тях. После разкопча ципа на предницата на водолазния костюм и ги напъха вътре.

Той отдавна беше престанал да обръща внимание на измъчващия го студ, на нервната пот, която се стичаше от порите му или на това, че трепереше. Умът му беше толкова погълнат от ужасяващата гледка, че изобщо не чу неколкократните настоявания на Джордино да отговори.

— Чуваш ли ни? — питаше той. — Отговори, дяволите да те вземат.

Пит смотолеви няколко неразбираеми думи.

— Повтори пак. Нещо лошо ли ти се е случило?

Тревогата в гласа на Джордино най-сетне изтръгна Пит от унеса, в който беше изпаднал.

— Кажи на капитан Найт, че най-лошите му опасения се оправдаха. Няма никакво съмнение, че корабът е античен. И между другото — лаконично и монотонно добави той — можеш също така да споменеш, че ако му трябват свидетели, мога да му осигуря екипажа.