Клайв Къслър
Съкровище (5)

4

В бордната кухня една от стюардесите наклони глава и се заслуша.

— Какъв е този странен шум, който идва от пилотската кабина? — попита тя.

Гари Рубин, главният стюард, излезе на пътеката между седалките и се обърна с лице към носа на самолета. Непрекъснатото, приглушено бучене, което чу, му заприлича на звука от нахлуваща някъде в далечината вода.

Десет секунди след като самозванецът напусна самолета часовниковият механизъм на задвижващото устройство задейства хидравличното рамо, люкът в адската дупка се затвори и странният шум изчезна.

— Спря — каза той. — Вече не го чувам.

— Какво мислиш, че беше това?

— Не знам. Никога не съм чувал такова нещо. За миг си помислих, че може би херметичността на самолета е нарушена.

В този момент светна лампичка за повикване от пътник и като приглади назад русата си коса, стюардесата се отправи към пътническия салон.

— Няма да е зле да попиташ командира какво става — подхвърли тя през рамо.

Рубин се поколеба, като си спомни нареждането на Лемке да не безпокои екипажа, освен ако не става дума за нещо важно. Реши, че щеше да бъде по-добре да прояви предпазливост сега, отколкото после да съжалява. Трябваше да мисли преди всичко за безопасността на пътниците. Той вдигна слушалката на интеркома до ухото си и натисна бутона за повикване на пилотската кабина.

— Командире, тук е главният стюард. Току-що чухме някакъв необичаен шум, който идваше от предната част на самолета. Някакъв проблем ли има?

Не получи никакъв отговор.

Опита да се свърже още три пъти, но слушалката остана безмълвна. Остана така още няколко минути, без да знае какво да прави, като се чудеше защо пилотската кабина не отговаря. За дванадесет години работа на самолети това му се случваше за първи път.

Той все още се опитваше да намери отговор на тази загадка, когато стюардесата се втурна при него и каза нещо. От начало не й обърна внимание, но настойчивостта в тона й го накара да се заслуша.

— Какво… какво каза?

— Летим над суша.

— Суша?

— Точно под нас — каза тя, а в очите й се четеше объркване. — Един от пътниците ми обърна внимание на това.

Рубин недоверчиво поклати глава.

— Невъзможно. Трябва да сме над океана. Вероятно е видял светлини от риболовни кораби. Командирът спомена, че можем да ги забележим, когато се снижим, за да извършим метеорологичното проучване.

— Виж сам — умолително каза тя. — Приближаваме много бързо към земята. Мисля, че се приземяваме.

Той пристъпи към илюминатора на кухнята и погледна надолу. Вместо тъмните води на Атлантика там се мержелееше нещо бяло. На не повече от двеста и четиридесет метра под самолета се простираше огромно ледено поле. То беше толкова близо, че ледените кристалчета отразяваха кратките припламвания на навигационните светлини. Той се вцепени. Не можеше да разбере какво става и с всички сили се опитваше да си обясни това, за което очите му казваха, че е истина.

Ако това беше аварийно кацане, защо командирът не беше предупредил екипа, който обслужваше пътническия салон? Светлинните надписи „Затегнете коланите“ и „Пушенето забранено“ не бяха включени.

Повечето пътници, служители на ООН, бяха будни. Те четяха или бяха увлечени в разговор. Само Хала Камил спеше дълбоко. Няколко представители на Мексико, които се връщаха от икономическа мисия в седалището на Световната банка, се бяха скупчили около една маса в задната част на салона. Директорът, който оглавяваше отдела за чуждестранно финансиране — Мигел Салазар — говореше нещо полугласно. Тонът му беше мрачен и унил. Около масата витаеше атмосфера на поражение. Мексико беше претърпяло катастрофален икономически срив и се намираше в състояние на технически банкрут, а отникъде не можеше да очаква парична помощ.

Страх обзе Рубин и думите сами излетяха от устата му:

— Какво, по дяволите, става?

Стюардесата беше не по-малко уплашена от него. Лицето й пребледня, а очите й се разшириха.

— Не трябва ли да започнем аварийните процедури?

— Не тревожи пътниците. Поне засега. Нека първо се посъветвам с командира.

— Имаме ли време?

— Не знам.

Като се опитваше да надвие страха си, Рубин се запъти бързо, почти подтичвайки, към пилотската кабина, мъчейки се да отклони вниманието на пътниците от забързаната си походка с престорена отегчена прозявка. Той дръпна след себе си завесата, която отделяше коридора за качване от пътническия салон. След това опита да отвори вратата. Тя беше заключена.

Трескаво почука с ръка по вратата. Отвътре никой не отговори. Той се втренчи онемял в тънката преграда, която препречваше пътя към пилотската кабина. Умът му не можеше да повярва на това, което ставаше. И тогава в пристъп на отчаяние, той замахна с крак и ритна вратата.

Тънкият дървен панел беше направен да се отваря навън, но ударът го разби върху вътрешната преграда. Рубин прекрачи прага и обходи с поглед тясната кабина.

Неверие, объркване, страх, ужас — тези чувства се вихреха в съзнанието му като отприщена през разкъсан бент водна лавина.

Хартли се беше свлякъл върху таблото пред себе си, Осуалд беше проснат по гръб на пода, вперил невиждащи очи в тавана на кабината. Лемке беше изчезнал.

Рубин се препъна в тялото на Осуалд, приведе се над креслото на пилота и обхванат от ужас се взря през стъклото пред себе си.

Пред носа на самолета, на по-малко от петнадесет километра, се издигаше високият връх на ледника Хофсйокул. Мъждивата светлина на северното сияние открояваше огромната ледена маса и оцветяваше неравната й повърхност в призрачни сиви и зелени оттенъци.

Тласкан от отчаяние и паника, стюардът се хвърли в креслото на пилота и като стисна с всички сили щурвала, го дръпна към себе си.

Не се случи нищо.

Щурвалът изобщо не поддаде и все пак, за негово учудване, висотомерът показа бавно, но равномерно увеличаване на височината. Той го дръпна отново, този път по-силно. Щурвалът леко се отмести. Рубин беше поразен от неотслабващото съпротивление.

Нямаше време да разсъждава трезво. Беше твърде неопитен, за да си даде сметка, че се опитва да изключи автоматичния пилот с груба сила, когато за това беше нужен съвсем лек натиск.

Прозрачният студен въздух правеше ледника да изглежда толкова близо, та имаше чувството, че би могъл да го докосне, ако протегне ръка. Придвижи ръчката за газ напред и отново дръпна щурвала към себе си. Той поддаде тромаво като колелото на бързодвижещ се автомобил, загубило кормилно управление, и се плъзна назад.

Мъчително бавно носът на боинга се повдигна нагоре и той профуча на по-малко от 30 метра от ледения връх.

Долу на ледника мъжът, който беше убил истинския пилот на полет 106 — Дейл Лемке — в Лондон и беше заел неговото място, се взираше в далечината през бинокъл за нощно виждане. Северното сияние беше избледняло, но неравният силует на Хофсйокул все още се открояваше на фона на небето.

Тишината беше изпълнена с очакване. Единствените звуци долитаха от двамата му помощници, които товареха сигналните лампи и маяка на един хеликоптер.

Очите на Сюлейман Азис Амар привикнаха с тъмнината и той можеше да различи назъбените скали, които прорязваха стената на ледената маса.

Амар стоеше неподвижен като статуя, броейки секундите в очакване да избухне малката огнена точица, която щеше да бележи мястото на катастрофата на полет 106.

Но далечното огнено кълбо така и не се появи.

Най-после Амар свали бинокъла и въздъхна. Над ледника цареше студена и безучастна тишина. Той смъкна от главата си сивата перука. После събу изработените по специална поръчка боти и извади от тях десетсантиметровите подложки. Едва сега усети присъствието на своя предан помощник и приятел Ибн Телмук, който беше застанал до него.

— Добре си се дегизирал, Сюлейман. Не бих те познал — каза Ибн, мургав мъж с гъста и къдрава, черна като абанос коса.

— Натоварихте ли оборудването? — попита Амар.

— Всичко е прибрано. Успя ли да изпълниш задачата?

— Малка грешка в изчисленията. Самолетът успя някак си да прелети над хребета. Аллах е отредил на мис Камил още няколко минути живот.

— Ахмад Язид няма да остане доволен.

— Камил ще умре, както е планирано — уверено заяви Амар. — Погрижил съм се за всичко.

— Самолетът все още продължава да лети.

— Дори и Аллах не може да го задържи безкрайно дълго във въздуха.

— Ти се провали — обади се нов глас.

Амар се обърна и изгледа вечно намръщения Мухамад Исмаил. Кръглото лице на египтянина представляваше странна смесица от злоба и детинска наивност. Малките му блестящи черни очи гледаха злостно над гъстите мустаци, но им липсваше силата да пронизват събеседника. Безсмислено перчене, показна твърдост, единственото, за което го биваше, беше да натиска спусъка.

Амар нямаше думата, когато Исмаил бе определен да работи с него. Този молла от никому неизвестно селце му беше натрапен от Ахмад Язид. Водачът на ислямистите скъпеше доверието си и удостояваше с него само онези, за които смяташе, че имат висок боен дух и се придържат към традициите, налагани от вековните догми на исляма. За Язид непоколебимите религиозни убеждения значеха повече от способностите и професионализма.

Амар заявяваше открито, че изповядва истинската вяра, но Язид се отнасяше недоверчиво към него. Навикът на убиеца да говори на ислямските водачи като на равни нему смъртни дразнеше Язид. Той настояваше Амар да изпълнява смъртоносните си мисии под зоркото око на Исмаил.

Амар беше приел своя цербер безропотно. Той владееше майсторски изкуството на заблудата. Бързо успя да сведе ролята на Исмаил до тази на един наивник, когото използваше, за да получава от него информация за свои цели.

Но глупостта на арабите беше източник на постоянно раздразнение за Амар. За тях безпристрастното, аналитично мислене беше нещо свръх техните възможности. Той поклати уморено глава и се зае да обяснява на Исмаил.

— Възможно е да се случат неща, които не зависят от нас — възходящо въздушно течение, повреда в автоматичния пилот или висотомерите, внезапна промяна на посоката на вятъра. Стотици най-различни променливи, които биха отклонили самолета от сблъсъка с върха. Но аз съм взел предвид всички вероятности. Задал съм на автоматичния пилот курс към полюса. Самолетът може да остане във въздуха не повече от деветдесет минути.

— А ако труповете в пилотската кабина бъдат открити и някой от пътниците може да пилотира самолет? — продължаваше да упорства Исмаил.

— Досиетата на всички пътуващи със самолета бяха внимателно проучени. В нито едно не се посочваше, че са налице умения за управление на самолет. Освен това аз разбих всички навигационни прибори и радио съоръжения. Всички опити самолетът да бъде управляван ще се окажат безуспешни. Липсва компас, няма ориентири за посока. Хала Камил и нейните приятелчета от ООН ще изчезнат завинаги в студените води на Арктическо море.

— И няма никаква надежда да оцелеят? — попита Исмаил.

— Никаква — отговори Амар, без да се поколебае. — Абсолютно никаква.