Клайв Къслър
Съкровище (44)

43

Дори и самите конструктори и корабостроители на „Лейди Фламбъро“ да застанеха на четиристотин метра от кораба, те не биха го познали. Формата на комина му бе променена, освен това всеки един квадратен инч от съда бе пребоядисан. В допълнение на фасадата, корпусът бе боядисан на ивици с боя, симулираща цвета на ръждата.

Надстройката му, толкова красива преди, прозорците на апартаментите, както и палубата за разходка — всички те сега бяха скрити под огромни плочи от дървесни частици, сглобени по такъв начин, че на външен вид да приличат на товарни контейнери.

Там, където бе невъзможно да се премахнат или скрият модерните заоблени черти на мостика на туристическия кораб, на тях им бе придадена квадратна форма с помощта на дървени конструкции и платно, върху което бяха боядисани фалшиви люкове и странични отвори.

Светлините на Пунта дел Есте още не бяха изчезнали зад кърмата, когато всички членове на екипажа и пасажерите бяха свикани и разпределени на групи за принудителен труд. Те започнаха работа под зоркия поглед на похитителите на Амар и бяха докарани до състояние на пълно изтощение. Корабните офицери, ръководителите на пътуването, стюардите, готвачите и обикновените моряци — всички те ковяха гвоздеи и с робски труд сглобяваха предварително изготвените елементи на контейнерите през нощта.

Не беше пощадена нито една от важните личности. Сенаторът Пит и Хала Камил, президентите Хасан и Де Лоренцо, заедно с членовете на техните кабинети и помощниците от екипите им, всички бяха принудени да работят като дърводелци и бояджии.

До момента, в който туристическият кораб се срещна с „Генерал Браво“, фалшивите товарни контейнери бяха на мястото си и корабът имаше външен вид и цветове, почти идентични с тези на другия.

От ватерлинията нагоре дегизираният „Лейди Фламбъро“ лесно можеше да мине за товарен кораб. Една инспекция от въздуха би открила незначителни несъответствия. Очевидните разлики можеха да бъдат открити, само ако корабът беше наблюдаван откъм морето и от съвсем близко разстояние.

Капитан Хуан Мачадо и осемнадесетте члена на екипажа на „Генерал Браво“ се бяха прехвърлили на туристическия кораб, след като бяха отворили всички кингстонови клапи и врати за товари и бяха взривили зарядите, поставени на стратегически места по цялото протежение на корпуса. Със серия от приглушени експлозии товарният кораб потъна в морето, като изрази протеста си само с няколко слаби клокочения.

Когато небето на изток започна да просветлява от изгряващото слънце, дегизираният „Лейди Фламбъро“ плаваше с пълна пара към официално обявеното си местоназначение. Но когато пристанището Сан Пабло в Аржентина бе на четиридесет километра от десния борд, туристическият кораб го подмина и продължи право на юг.

Хитрият план на Амар бе успял. Бяха изминали вече три дена, а светът бе все още заблуден и вярваше, че „Лейди Фламбъро“ и видните й пасажери лежат някъде на дъното на морето.

Амар седна до една маса, върху която бе поставена една морска карта, и отбеляза последното местоположение на кораба. След това той начерта права линия до крайната точка на тяхното пътешествие и отбеляза точката с X. Обзет от самодоволство, той остави молива и запали един дълъг дънхил, като изпускаше дима над картата подобно на талази мъгла.

Шестнадесет часа, пресметна той. Още шестнадесет часа плаване без преследвачи и корабът щеше бъде скрит на сигурно място, без никакъв шанс да бъде открит.

Капитан Мачадо влезе в навигаторната стая от мостика, като крепеше малък поднос върху ръката си.

— Искате ли чаша чай и кроасан? — попита той на перфектен английски.

— Благодаря ви, капитане. Сега, като си мисля за това, излиза, че не съм ял откакто напуснахме Пунта дел Есте.

Мачадо постави подноса върху масата и наля чая.

— Знам, че не сте мигнал, след като моят екипаж и аз се качихме на борда.

— Все още има много работа.

— Може би трябва да започнем, като първо се представим официално един на друг.

— Знам кой сте или поне знам името, под което се подвизавате — каза Амар с безразличие. — Не се интересувам от дълги биографии.

— Така ли?

— Да.

— Имате ли нещо против да ме посветите във вашите планове? — каза Мачадо. — Не бях информиран за нищо друго, освен за прехвърлянето ни на вашия кораб, след като потопим „Генерал Браво“. Ще ми бъде много интересно да чуя следващата стъпка от нашата мисия, особено частта за това как нашите обединени екипажи възнамеряват да напуснат кораба и да избегнат арестуването от международните сили за сигурност.

— Съжалявам, бях твърде зает, за да ви осветля по този въпрос.

— Сега може би е настъпил моментът — настоя Мачадо.

С типичен маниер Амар спокойно отпи от чая и привърши кроасана под маската си, преди да отговори. След това отправи безизразен поглед над масата с картата към Мачадо.

— Засега не възнамерявам да напускам кораба — каза с равен глас той. — Моите инструкции от вашия и нашия лидер са да печелим време и да отложим окончателното разрушаване на „Лейди Фламбъро“, за да могат те двамата да имат време да оценят ситуацията и да я обърнат в своя полза.

Бавно Мачадо се отпусна, взря се през маската в студените черни очи на египтянина и разбра, че пред себе си имаше човек, който бе пълен господар на положението.

— Аз нямам такива проблеми — каза той и вдигна каната. — Още чай?

Амар подаде чашата си.

— Какво правите, когато не потопявате кораби?

— Специализирам се в извършването на политически убийства — отвърна с охота Мачадо. — Също като вас, Сюлейман Азис Амар.

Мачадо не можеше да види гримасата на неприятна изненада под маската на Амар, но знаеше, че е там.

— Изпратени сте да ме убиете? — попита Амар и докато небрежно изтърсваше пепелта от цигарата си, насочи един малък автоматичен пистолет, който сякаш с вълшебна пръчица се бе появил изведнъж в дланта му.

Мачадо се усмихна и скръсти ръце, като държеше дланите си открити.

— Може да се успокоите. Моите заповеди са да работя с вас в пълна хармония.

Амар постави обратно пистолета в едно пружинно устройство, скрито в десния му ръкав.

— Как ме познахте?

— Нашите лидери имат малко тайни помежду си.

Да го вземат дяволите тоя Язид, помисли си ядосан Амар. Разкривайки самоличността му, Язид го беше предал. Той и за миг не се хвана на лъжата на Мачадо. Веднъж щом президентът Хасан бъдеше отстранен, преродилият се Мохамед нямаше да се нуждае повече от наемния си убиец. Амар нямаше намерение да разкрива плановете си за бягство пред мексиканския убиец. Той ясно съзнаваше, че човекът пред него нямаше друг избор, освен да сключи съюз с него по целесъобразност. Амар изпитваше удоволствие от мисълта, че може да убие Мачадо във всеки момент, докато мексиканецът трябваше да чака, докато спасението не бъдеше осигурено.

Амар владееше напълно положението.

Той вдигна чашата си:

— За Ахмад Язид.

Мачадо вдигна сковано своята:

— За Топилцин.

 

 

Хала и сенаторът Пит бяха затворени в един апартамент заедно с президента Хасан. Те бяха мръсни и изпоцапани с боя и изтощени до такава степен, че не можеха да заспят. Ръцете им бяха покрити с мехури, мускулите ги боляха от физическия труд, на който те не бяха свикнали. Освен това бяха и гладни.

След лудото бързане по префасонирането на външния вид на туристическия кораб след като напуснаха Уругвай, похитителите не им бяха давали никаква храна. Единствената течност, която поемаха, беше от чешмата в банята. Отгоре на всичко положението им се влошаваше от температурата, която непрекъснато спадаше, а от вентилаторите не идваше никаква топлина.

Президентът Хасан се бе проснал върху едно от леглата и бе в окаяно състояние. Той страдаше от хронично заболяване на гърба и напрежението от десетте часа нескончаемо навеждане и изправяне го бяха довели до състояние на постоянна болка, която той стоически издържаше.

Ако не помръдваха леко от време на време, Хала и сенаторът можеха спокойно да бъдат взети за статуи, издялани от дърво. Хала седеше на една маса, положила глава върху ръцете си. Дори и в това раздърпано състояние тя изглеждаше спокойна и красива.

Сенаторът Пит се бе облегнал на една кушетка, загледан замислено в една лампа на тавана. Само мигащите му очи показваха, че е все още жив.

Накрая Хала вдигна глава и го погледна.

— Само да можехме да направим нещо — каза тя, почти шепнейки.

Сенаторът се надигна сковано до седнало положение. За възрастта си той все още бе в добра физическа форма. Въпреки че нямаше място по тялото му, което да не го болеше, сърцето му биеше така здраво, сякаш той бе с двадесет години по-млад.

— Онзи дявол с маската не допуска и най-малкия пропуск — каза той. — Не иска да ни дава храна, за да нямаме сила, всички са затворени поотделно, за да не можем да се свързваме помежду си или да организираме контраудар. Освен това той и неговите терористи не са влизали в контакт с нас от два дена. Всичко е пресметнато така, че да ни държи крайно напрегнати и същевременно безпомощни.

— Не можем ли поне да се опитаме да излезем оттук?

— Много е вероятно в дъното на коридора да има пазач, който чака да разстреля първия човек, успял да разбие вратата си. А и дори да успеем по някакъв начин да го преминем, къде можем да отидем?

— Бихме могли да откраднем някоя спасителна лодка, може би — предположи наслуки Хала.

Сенаторът поклати глава и се усмихна.

— Вече е твърде късно за всякакъв опит. Не и сега, когато силата на похитителите се удвои с екипажа от онзи мексикански товарен кораб.

— Ами ако разбием прозореца и оставим следи с парчета от мебели, спални чаршафи или каквото и да е друго, което можем да изхвърлим навън? — не се предаваше Хала.

— Със същия успех бихме могли да хвърлим бутилки с писма. До сутринта теченията ще ги отнесат на сто километра от нашата диря. — Той направи пауза, за да поклати глава. — Тези, които ни търсят, никога не биха ги намерили навреме.

— Вие знаете много добре, сенаторе, както и аз, че никой не ни търси. Светът мисли, че корабът ни е потънал и всички са се удавили. Всички опити за търсене ще са вече прекратени.

— Знам един човек, който никога няма да се откаже.

Тя го погледна въпросително:

— Кой?

— Синът ми, Дърк.

Хала се надигна, отиде куцайки до прозореца и се загледа безучастно в дървената плоскост отвън, която скриваше изгледа към морето.

— Вие трябва много да се гордеете с него. Той е смел и съобразителен мъж, но е просто човек. Той никога няма да прозре измамата…

Тя спря внезапно и надзърна в една малка пукнатина, през която се виждаше късче от морската шир.

— Нещо премина край кораба.

Сенаторът се приближи и застана до нея. Той успя да различи няколко бели предмета на фона на синьото море.

— Лед — каза той, изумен. — Това обяснява студа. Ние трябва да сме поели курс към Антарктика.

Хала се опря на него и зарови лице в гърдите му.

— Сега никога няма да бъдем спасени — шепнеше тя с безпомощно примирение. — Никой няма да се сети да ни търси там.