Клайв Къслър
Съкровище (66)

65

На следващия ден по обяд, след като кацнаха на военноморската въздушна база Корпус Кристи, Пит и Лили, заедно с адмирал Сандекър бяха закарани със Сиймън Фърст Клас до океанския научноизследователски център на НЮМА край залива. Сандекър нареди на шофьора да спре до един хеликоптер, кацнал на бетонната площадка до един дълъг док. Времето беше безоблачно, слънцето грееше самотно в небето. Температурата бе умерена, но влажността беше висока и те бързо започнаха да се потят, след като излязоха от колата.

Хърб Гарза, главният геолог на НЮМА, им махна приятелски и се приближи. Той бе нисък, пълничък, с мургава кожа, с черна блестяща коса и с няколко белега от шарка по бузите. Гарза носеше бейзболна шапка на Калифорнийските Ангели и яркооранжева тениска, чийто цвят бе толкова ослепителен, че Пит успя да я види чак след като затвори за момент очите си.

— Доктор Гарза — кратко каза Сандекър. — Приятно ми е да ви видя отново.

— Чаках с нетърпение вашето пристигане — сърдечно каза Гарза. — Можем да излетим веднага щом се качите на борда.

Той се обърна и представи пилота, Джо Мифлин, който носеше слънчеви очила „Усмихващия се Джак“. Пилотът дълбоко впечатли Пит с оживеността си, която бе горе-долу като тази на някой пън.

Пит и Гарза бяха работили заедно по един проект в пустинния участък на западното крайбрежие на Южна Африка.

— Колко време мина оттогава, Хърб? — каза Пит. — Три, четири години?

— Има ли значение? — каза Гарза с широка усмивка, като се ръкуваха. — Радвам се да бъда отново в един и същ екип с теб.

— Позволи ми да ти представя доктор Лили Шарп.

Гарза се поклони грациозно.

— Специалист по океанография?

Лили поклати глава.

— Сухоземна археология.

Гарза се обърна и погледна Сандекър с любопитно изражение.

— Не е ли морски проект, адмирале?

— Не. Съжалявам, че не си напълно в течение на нещата, Хърб, но се страхувам, че ще трябва да държим истинската цел на нашата работа за известно време в тайна.

Гарза сви безразлично рамене.

— Както кажеш, шефе.

— Единственото, което ми трябва, е да знам посоката — каза Мифлин.

— На юг — каза му Пит. — На юг към Рио Гранде.

 

 

Те се спуснаха надолу по брега, успоредно на Интеркоустъл Уотъруей, и прелетяха над хотелите и жилищните блокове на острова Саут Падре. След това Мифлин спусна зеления хеликоптер, върху чиято страна бяха изписани буквите „НЮМА“, под един слой облаци с формата на силно разпукани пуканки и зави на запад под Порт Изабел, където водите на реката Рио Гранде се вливаха в Мексиканския залив.

Земята под тях представляваше странна смесица от блата и пустиня и бе плоска като паркинг за коли. Виждаха се кактуси, които растяха сред висока трева. Скоро през предното стъкло те съзряха град Браунсвил. Тук реката се стесняваше и преминаваше под моста, който свързваше Тексас с Матаморос, Мексико.

— Можеш ли да ми кажеш какво ще изследваме? — попита Гарза.

— Ти нали си израснал в долината на Рио Гранде — попита Сандекър, без да отговори.

— Роден съм и израснах в Лърейдоу, нагоре по реката. Следвах в тексаския колеж Садърнмоуст в Браунсвил. Току-що прелетяхме над него.

— Тогава си запознат с геологическия профил около Рома?

— Да, извършвал съм няколко проучвания в този район.

Сега бе ред на Пит.

— В сравнение със сега как е текла реката няколко века след Христа?

— Течението не е било много по-различно тогава — отвърна Гарза. — О, разбира се, коритото се е премествало при предишни наводнения, но рядко на повече от няколко мили. Много често през изминалите векове то се е връщало на старото си място. Най-голямата промяна е, че тогава Рио Гранде трябва да е била значително по-пълноводна. До войната с Мексико, ширината й е варирала от двеста до четиристотин метра. Основното й корито тогава е било много по-дълбоко.

— Кога е била за първи път видяна от европеец?

— Алонзо де Пинеда е влязъл с кораб в устието на реката през 1519.

— До каква степен тя е приличала на Мисисипи по онова време?

Гарза се замисли за момент.

— По своя характер Рио Гранде е била по-близка до Нил.

— Нил?

— Притоците й идват от Скалистите планини в Колорадо. По време на пролетния разлив, когато снеговете започват да се топят, водите са се спускали към по-долните участъци, като са прииждали на големи вълни. Древните индианци подобно на египтяните са копаели канавки, за да може придошлата вода да отиде до техните посеви. Ето защо реката, която сега виждате, е просто едно малко поточе в сравнение с това, което е била преди. С навлизането навътре в страната на испански и мексикански заселници, следвани от тексаските американци, са били построени нови напоителни съоръжения. След Гражданската война влаковете довели много фермери, които отклонили още вода. Към 1894 опасните плитчини сложили край на плаването с параходи. Ако е нямало напояване, Рио Гранде е могла да стане Мисисипи на Тексас.

— Параходи са плавали по Рио Гранде? — попита Лили.

— В продължение на един кратък период от време движението е било доста интензивно поради търговията, която се развивала нагоре и надолу по течението от двете страни на реката. Цяла флотилия от кораби с веслени колела в продължение на тридесет години е извършвала редовни курсове от Браунсвил до Лърейдоу. Сега, след като построиха язовира Фолкън, единствените плавателни съдове, които се мяркат в долното течение на реката, са лодки с извънбордови двигатели и вътрешни гуми на автомобили.

— Могли ли са плавателни съдове да стигнат до Рома? — попита Пит.

— Дори и по-нагоре. Реката е била достатъчно широка и лесна за лавиране. Всичко, което е трябвало да прави един платноход е да изчака да задуха източният морски бриз. През 1850 един плоскодънен параход успял да стигне в северозападна посока чак до Санта Фе.

Известно време никой не проговори, докато Мифлин следваше меандрите на реката. Появиха се няколко ниски, заоблени хълма. От мексиканската страна, малки градчета, възникнали преди близо триста години, стояха в прашно уединение. Някои от къщите бяха построени от камък и кирпич, с покрив от червени керемиди, докато предградията бяха осеяни с малки примитивни колиби със сламени покриви.

Обработваемата част на долината, с нейните цитрусови горички и полета със зеленчуци и алое, постепенно преминаваше в безплодни равнини с мескитови дървета и магарешки бодли.

— Приближаваме се към Рома — съобщи Гарза. — Градът близнак от другата страна на реката се нарича Мигел Алеман. Като град не представлява нищо особено. Ако се изключат няколкото магазина с антики за туристите, той служи главно за граничен пункт на пътя за Монтерей.

Мифлин набра височина и прелетя над международния мост, след което се спусна отново ниско над реката. На мексиканския бряг мъже и жени миеха коли, поправяха рибарски мрежи или плуваха. Покрай брега няколко прасета се въргаляха в тинята. От американската страна се издигаше скала от жълтеникав пясъчник, която се простираше от речния бряг до главния център на Рома. Сградите изглеждаха доста стари, някои бяха запустели, но всички изглеждаха в добро състояние. Една-две от тях бяха в процес на реконструкция.

— Сградите изглеждат много стари и чудновати — каза Лили. — Зад техните стени трябва да се крие много история.

— Рома е било оживено пристанище във ветроходната епоха на търговското и военното корабоплаване — продължи лекцията си Гарза. — Преуспяващи търговци са наемали архитекти, които проектирали няколко много интересни къщи и търговски сгради. Те са се запазили и досега в много добро състояние.

— Има ли някои по-известни от тях? — попита Лили.

— Известни? — засмя се Гарза. — Бих избрал една къща, построена в средата на деветнадесети век, която бе използвана за „кръчмата на Розита“, когато в Рома снимаха филма „Да живее Сапата“ с Марлон Брандо.

Сандекър направи жест на Мифлин да закръжи около хълмовете, които се издигаха над града, и се обърна към Гарза.

— Дали Рома е получил името си от това, че и той като Рим е заобиколен от седем хълма?

— Никой не знае със сигурност — отговори Гарза. — Ще трябва доста да се потрудите, за да различите седем отделни хълма. Само два от тях имат по-ясно оформени върхове, останалите просто преливат един в друг.

— Какъв е геологическият им произход? — попита Пит, като зяпаше надолу.

— Варовикови останки в по-голямата им част. Целият този район някога е бил дъно на море. Вкаменелости от стридени черупки са нещо често срещано по тези места. Някои от откритите черупки са големи близо половин метър. Наблизо има кариера за чакъл, където може да добиете представа за различните геологически епохи. Мога да ви изнеса и една бърза лекция, ако накарате Джо да ни свали долу.

— Не точно сега — каза Пит. — В този район има ли някакви естествени пещери?

— Не, никакви, които да излизат на повърхността. Но това не означава, че ги няма. По никакъв начин не може да се узнае колко пещери, образувани от древните морета, лежат скрити под най-горния слой. Ако копаете достатъчно дълбоко и на правилното място, има голяма вероятност да попаднете на добри варовикови залежи. Една стара индианска легенда разказва за духове, които живеят под земята.

— Какви духове?

Гарза сви рамене.

— Духове на древни хора, загинали в битка със злите богове.

Лили несъзнателно сграбчи ръката на Пит.

— Откривани ли са някакви древни предмети близо до Рома?

— Няколко кремъка от стрели и копия, каменни ножове и лодки от камък.

— Какви са тези лодки от камък? — попита Пит.

— Кухи камъни с формата на лодка — отвърна Лили с нарастващо вълнение. — Точният им произход и предназначение са неясни. Смята се, че са били използвани като талисмани. Предполага се, че са отблъсквали злото, особено ако индианецът се е страхувал от вещица или от силата на някой шаман. Той е завързвал изображение на вещицата към лодката от камък и го е хвърлял в езеро или река, като по този начин премахвал злото завинаги.

Пит зададе друг въпрос на Гарза.

— Има ли открити предмети, които да влизат в противоречие с историческото развитие на света.

— Имаше няколко, но те бяха сметнати за фалшификати.

Лили си придаде възможно най-небрежно изражение.

— Какви бяха тези предмети?

— Мечове, кръстове, парчета и късчета от снаряжение, дръжки на копия, повечето направени от желязо. Спомням си също така историята за някаква стара каменна котва, която била изкопана от скалата до реката.

— Вероятно испанска по произход — осмели се да вметне предпазливо Сандекър.

Гарза поклати глава.

— Не испанска, а римска. Служителите от държавния музей се отнесоха към всичко това с оправдан скептицизъм. Те сметнаха, че това са фалшифицирани предмети от деветнадесети век.

Пръстите на Лили се впиха по-дълбоко в ръката на Пит.

— Има ли възможност да им хвърлим един поглед? — каза тя с неспокоен глас. — Или са забутани и забравени в подземието на някой държавен университет, където събират единствено прах и паяжини.

Гарза посочи през прозореца към пътя, който излизаше от Рома и продължаваше на север.

— Всъщност намерените предмети са точно там долу. Били са задържани и запазени от човека, който е намерил повечето от тях. Един добър стар тексасец на име Сам Тринити или Лудия Сам, както е известен сред местните жители. От петдесет години той непрекъснато човърка наоколо, като се кълне, че тук е имало лагер на римската армия. Изкарва си прехраната, като държи малка бензиностанция и магазин. Отзад има една колиба, която той гордо нарича „музей на древността“.

Пит се усмихна бавно.

— Можеш ли да ни свалиш долу до дома му? — попита той Мифлин. — Мисля, че трябва да поговоря със Сам.