Клайв Къслър
Съкровище (43)

42

Точно четиринадесет часа и четиридесет и две минути след като хеликоптерът на уругвайската армия ги стовари на площадката за кацане на „Саундър“, те откриха потънал кораб на 1020 метра дълбочина, чийто размери отговаряха на „Лейди Фламбъро“.

Когато го забелязаха за пръв път, обектът представляваше малко тъмно петънце върху една плоска равнина след континенталния пад. С приближаването на „Саундър“ към целта операторът на сонарната станция намаляваше обхвата на измерване, докато замъгленото изображение на кораб не придоби ясна форма и очертания.

„Саундър“ не разполагаше със системата за наблюдение, струваща пет милиона долара, на която Пит и Джордино се бяха радвали на „Поулър Иксплорър“. На тегления от кораба сонарен датчик нямаше монтирани цветни видеокамери. Мисията на океанографите, които бяха на борда, бе просто да картографират големи участъци от морското дъно. Електронното оборудване на кораба бе предназначено за изследване на повърхности с големи размери, а не за детайлни снимки от близко разстояние на потънали обекти, създадени от човека.

— Конфигурацията е същата — каза Гън. — Но образът е доста неясен. Възможно е само да си въобразявам, но ми се струва, че един от комините е паднал върху надстройката на кърмата. Двата борда изглеждат високи и прави. Корабът е в изправено положение, кренът му не е по-голям от десет градуса.

Джордино се дръпна настрана.

— Ще трябва да използваме видеокамера, за да го идентифицираме с положителност.

Пит не каза нищо. Той продължи да наблюдава екрана на сонара дълго след като обектът бе останал зад кърмата на „Саундър“. Изчезваше и най-малката надежда да намери баща си жив. Той изпитваше чувството, че гледа ковчег, върху чийто капак хвърляха пръст.

— Всичко върви добре, приятелю — обърна се към него Джордино. — Насочи ни право в целта.

— Откъде разбра къде да търсим? — попита Франк Стюарт, капитанът на „Саундър“.

— Допуснах, че след като е пресякъл пътя на „Генерал Браво“, „Лейди Фламбъро“ не е променил курса си — обясни Пит. — И тъй като не е бил забелязан от претърсващите района самолети от външната страна на курса на „Кабо Галегос“, реших, че най-удачното място, където да концентрираме нашите усилия за претърсване, е в посока изток от последния му известен курс, както бе показан от Ландсат.

— Накратко, в един тесен коридор между „Генерал Браво“ и „Кабо Галегос“ — каза Джордино.

— Това с две думи обяснява всичко — потвърди Пит.

Гън го погледна:

— Съжалявам, че това не е повод за празнуване.

— Искаш ли да изпратим долу един АДУ^[1]? — попита Стюарт.

— Можем да спестим време — отвърна Пит, — като се откажем от дистанционното изследване с камера и отидем направо на вариант обитаема подводна сонда. Също така, механичните ръце на сондата може да се окажат полезни, ако ни се наложи да вземем нещо от потъналия кораб.

— Екипажът може да приготви „Дийп Роувър“ за спускане до половин час — каза Стюарт. — Ти ли ще го управляваш?

Пит кимна:

— Аз ще се спусна с него.

— На дълбочина от хиляда метра ще бъдеш на границата на неговия допустим дълбочинен обхват.

— Няма основание за тревога — каза Руди Гън. — При тази дълбочина „Дийп Роувър“ има коефициент на безопасност едно към четири.

— По-скоро бих скочил с Фолксваген от Ниагара — каза капитанът, — отколкото да се спусна на хиляда метра дълбочина в пластмасов мехур.

С тесните си рамене и зализаната си дълга, с цвят на препечен хляб коса, Стюарт приличаше на търговец от хранителен магазин на някое малко градче и командир на скаутски отряд. Моряк, закален в морските бури, той плуваше добре, но изпитваше страх от дълбокото и отказваше да се научи да се спуска под вода с водолазен апарат. Той изпълняваше желанията на учените и угаждаше на капризите им относно техните океанографски проекти, както изискваха обичайните взаимоотношения бизнес клиенти. Командването на кораба обаче беше негова територия, затова всеки един от академичните учени, който се правеше на Дългия Джон Силвър пред екипажа, бе тутакси скастрян и поставен на мястото му.

— Този пластмасов мехур — каза Пит — представлява акрилна сфера с дебелина над дванадесет сантиметра.

— Много обичам да се излежавам на палубата под слънцето и да махам за довиждане на някой, който отива да се гмурка с тази джунджурия — мърмореше Стюарт, докато излизаше през вратата.

— Харесва ми — каза мрачно Джордино. — Няма и капчица такт, но все пак ми харесва.

— Вие двамата имате нещо общо — каза Пит, като се хилеше.

Гън постави на „стоп кадър“ записаната от сонара видеолента и започна внимателно да разучава застиналото изображение. След това вдигна нагоре очилата си и отново фокусира погледа си:

— Корпусът изглежда цял. Няма следи от разкъсване. Защо, по дяволите, е потънал?

— И което е още по-странно — размишляваше Джордино, — как така няма никакви плаващи отломки?

Пит също се загледа в неясното изображение.

— Помните ли „Циклопи“? Той също изчезна безследно.

— Как можем да го забравим? — изпъшка Джордино. — Все още не са ни зараснали белезите.

Гън вдигна очи към него.

— Справедливостта изисква да кажа, че не можете да сравнявате един неравномерно натоварен кораб, построен някъде в началото на века със съвременен презокеански кораб, в който са вградени хиляда предпазни и обезопасителни устройства.

— Тук не е имало буря, която да го потопи — каза Пит.

— Може би някоя внезапна вълна?

— Или може би някоя пясъчна плитчина е направила пробойна в корпуса му — каза Джордино.

— Ще узнаем съвсем скоро — каза тихо Пит. — Още два часа и ние вече ще сме седнали на главната му палуба.

 

 

Външният вид на „Дийп Роувър“ наподобяваше по-скоро на космически апарат, чието предназначение бе да обикаля в орбита около земята, отколкото на подводна сонда, която да кръстосва дълбините на океана. Формата му би се понравила само на марсианец. Двеста и четиридесет сантиметровата сфера бе разделена от един голям О-пръстен и стоеше върху правоъгълни опори, в които бяха поместени сто и двадесет волтовите акумулатори. От задната част на сферата се подаваха всевъзможни приспособления и уреди: тласкащи устройства и двигатели, бутилки с кислород, контейнери за извличане на въглеродния двуокис, механизъм за скачване, камери, сканиращо сонарно устройство. Най-голямо впечатление обаче правеха манипулаторите, които се подаваха отпред. Те биха накарали всеки себеуважаващ се робот да позеленее от завист. Описани накратко, те представляваха механични ръце, които по своята сръчност не само че не отстъпваха на ръцете от плът и кръв, а бяха способни и на нещо повече. Една сензорна система за обратна връзка даваше възможност движенията на ръката да бъдат контролирани до хилядни от милиметъра, докато друга силова обратна връзка позволяваше на ръцете нежно да държат малка чаша или да сграбчат и повдигнат желязна печка.

Пит и Джордино търпеливо обикаляха около „Дийп Роувър“, докато двама техници го преглеждаха. Той бе поставен върху опора с формата на седло във вътрешността на едно помещение, наподобяващо пещера, което наричаха „лунния басейн“.

Площадката, която държеше седлото, бе част от корпуса на „Саундър“ и можеше да бъде спускана на двадесет фута под повърхността на водата.

Накрая един от техниците кимна с глава:

— Може да тръгвате, когато сте готови.

Пит потупа Джордино по гърба.

— След теб.

— Окей, аз ще поема манипулаторите и камерите — каза шеговито той, — а ти ще караш. Само гледай да не попаднем в някое задръстване.

— Кажи му — извика Стюарт от една по-горна ниша с глас, който отекваше вътре в празното пространство, — че ако върне апарата цял-целеничък, ще му дам една голяма целувка.

— А на мен? — извика към него Джордино, като пое шегата.

— Също и на теб.

— Да си свалям ли ченето?

— Сваляй каквото си искаш.

— И ти казваш на това стимул? — каза сухо Пит. Той бе благодарен на капитана, че се опитваше да му отклони вниманието от това, което можеха да открият. — По-скоро бих запрашил за Африка, отколкото да се върна отново тук.

— Ще ти трябва цял камион с кислородни бутилки — каза Стюарт.

Без да чува добродушната размяна на любезности, към тях се приближи Гън, сложил на ушите си чифт слушалки, чийто кабел висеше в краката му.

Той се стараеше да придаде делови тон на инструкциите си, но в гласа му се прокрадваше съчувствие:

— Ще следя звуковия ви локаторен лъч и комуникациите. Веднага щом видите дъното, се обърнете на триста и шестдесет градуса, докато сонарът ви не открие потъналия кораб. След това ми дайте направлението. Очаквам да ме информирате на всеки един етап от пътуването ви.

Пит разтърси ръката на Гън:

— Ще поддържаме връзка.

Гън изгледа с тъга стария си приятел.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да останеш горе и аз да се спусна вместо теб?

— Трябва да видя всичко с очите си.

— Късмет — измърмори Гън, след което се обърна бързо и се заизкачва по една стълба, която водеше навън от лунния басейн.

Пит и Джордино се настаниха един до друг в кресла, подобни на самолетните. Техниците завинтиха горната половина на сферата, която притисна водонепроницаемия уплътнителен О-пръстен и затегнаха скобите.

Джордино започна да преглежда списъка с необходимите процедури преди потапяне:

— Захранване?

— Захранване включено — потвърди Пит.

— Радиовръзка?

— Чуваш ли ни, Руди?

— Високо и ясно — отговори Гън.

— Кислород?

— Двадесет и един цяло и пет десети процента.

Когато привършиха, Джордино каза:

— Готови сме и чакаме вас, „Саундър“.

— Имате разрешение за излитане, „Дийп Роувър“ — отговори Стюарт с обичайния си ироничен тон. — Донесете на връщане един омар за вечеря.

Двама водолази в пълна екипировка стояха до платформата, докато тя се спускаше бавно в морето. Водата обгради „Дийп Роувър“ и скоро погълна сферата. Пит погледна нагоре към блещукащите светлини на лунния басейн и видя трепкащите очертания на фигури, надвесени над парапета. Цялата компания от океанографи и екипаж се беше събрала, за да присъства на спускането. Те се суетяха около Гън и слушаха съобщенията по радиото. Пит се чувстваше като риба, изложена на показ в аквариум.

Когато те се потопиха изцяло, водолазите се спуснаха във водата и освободиха подводния апарат от седлото му. Един от тях вдигна ръка и направи знака за „Всичко е наред“. Пит се усмихна и отговори, като вдигна нагоре палец и след това посочи напред.

Ръкохватките на края на облегалките за ръце движеха манипулаторите, докато самите облегалки управляваха четирите тласкащи устройства. Пит управляваше „Дийп Роувър“ като един вид подводен хеликоптер. Един лек натиск с лакти и апаратът се вдигна от седлото. След това тласък с ръцете напред и хоризонталните тласкащи устройства го задвижиха в същата посока.

Пит закара малкия съд на около тридесет метра от платформата и спря, за да провери посоката на компаса. След това включи вертикалните тласкачи и започнаха да се спускат в дълбините.

Надолу и все по-надолу се спускаше „Дийп Роувър“ през безмерното празно пространство. Водата, която ги обграждаше, ставаше все по-тъмна. Трепкащият синьо-зелен цвят на повърхността на водата скоро се превърна в нежно сив. Една малка, еднометрова синя акула заплува с леки движения към подводния апарат, направи един кръг около тях и като не намери нищо примамливо, продължи самотното си пътешествие през мътните води.

Те не усещаха движението. Единственият звук бе тихият пукот на радиото и тънкото писукане на локаторния лъч. Водата обгради с черна непроницаема завеса тяхното малко късче светлина.

— Преминаваме четиристотин метра — докладва Пит със спокойствието на пилот, който съобщава за височината на полета си.

— Четиристотин метра — повтори Гън.

Обикновено в такива случаи от вътрешността на подводния апарат щяха да бликнат остроумия и саркастични подмятания, за да се убие времето, но при това пътуване Пит и Джордино бяха необичайно мълчаливи. Разговорът им по време на спускането рядко надхвърляше няколко думи.

— Виж, идва една красавица — каза Джордино, като сочеше навън.

В същия миг я видя и Пит. Една от най-грозните обитателки на морските дълбини. Дълго тяло, подобно на змиорка, с луминесцентни очертания като неонова реклама. Застиналата зяпнала паст никога не се затваряше напълно поради дългите грапави зъби, които се използваха повече за улавяне и задържане на плячката, отколкото за нейното сдъвкване. Окото блестеше неприятно, докато един хобот, който бе прикрепен към осветената брада, висеше от долната й челюст, за да примами следващото ястие.

— Какво ще кажеш да си пъхнеш ръката в това нещо? — попита Пит.

Преди Джордино да може да отговори, Гън се намеси:

— Един от учените иска да узнае какво сте видели.

— Риба дракон — отвърна Пит.

— Той иска описание — каза Джордино.

— Кажи му, че ще я нарисуваме, когато се върнем — изсумтя Пит.

— Ще му предам това.

— Преминаваме осемстотин метра — докладва Пит.

— Внимавайте да не се ударите в дъното — предупреди го Гън.

— Ще хвърляме по едно око. Никой от нас не гори от желание да направи еднопосочно пътуване.

— Няма да ви навреди, ако заострите вниманието си. Как сте с кислорода?

— Тип-топ.

— Трябва вече да сте наблизо.

Пит намали скоростта на спускане на „Дийп Роувър“, като леко докосна плъзгащите се облегалки за ръце. Джордино се взря надолу, като наблюдаваше внимателно за появяването на скали. Пит можеше да се закълне, че в продължение на осемте минути, които изминаха преди морското дъно бавно да се появи под тях, приятелят му не мигна нито веднъж.

— На дъното сме — съобщи Джордино. — Дълбочина хиляда и петнадесет метра.

Пит подаде допълнителна мощност към вертикалните тласкачи и подводният апарат спря колебливо на три метра над сивата тиня. Налягането на водата бе увеличило теглото му по време на пускането. Пит отвори един от клапаните за баластните резервоари, като следеше манометъра и го напълни с точно толкова въздух, колкото да постигне уравновесяване на теглото.

— Правим завоя — уведоми той Гън.

— Потъналият кораб трябва да бъде приблизително в посока едно-едно-нула градуса — изпука от радиото гласът на Гън.

— Да, прието — каза Пит. — Имаме сонарна цел на двеста и двадесет метра, посока едно-едно-два градуса.

— Разбрах, „Дийп Роувър“.

Пит се обърна към Джордино:

— Е, да видим какво има там.

Той увеличи мощността на хоризонталните тласкачи и направи широк завой, като изучаваше голия морски пейзаж пред себе си, докато Джордино му помагаше да не се отклони от курса, като указваше посоката по показанията на компаса.

— Дай наляво няколко румба. Много отиде. Окей, сега успя. Карай право напред.

В очите на Пит не се долавяше и следа от вълнение. Лицето му бе странно неподвижно. Той се чудеше с нарастващ страх какво можеше да открие.

Спомни си кошмарът, който преследвал един водолаз, участвал в спасителните операции на ферибот, потънал след катастрофа с друг съд. Водолазът работил по кораба на тридесет метра дълбочина, когато усетил потупване по рамото си. Той се извърнал и се озовал пред тялото на красива девойка, която го гледала с незрящи очи. Едната й ръка била протегната напред и го докосвала, сякаш молела той да я поеме. Дълги години след това този кошмар не спирал да измъчва водолаза.

Пит бе виждал трупове преди. Замръзнали като екипажа на „Серапис“, подпухнали и ужасни като екипажа на президентската яхта „Игъл“, разложени и полуразпаднали се в потънали самолети край бреговете на Исландия и в едно езеро в колорадските Скалисти планини. Той още можеше да си ги спомни, като си затвореше очите.

Молеше се на Бога да не види баща си като плаващ труп. Той затвори очи за няколко секунди и без малко да блъсне „Дийп Роувър“ в дъното. Пит искаше да запомни сенатора жив и пращящ от здраве — а не като призрачно видение в морето или нелепо гримиран вкочанен труп в ковчег.

— Предмет в тинята вдясно — каза Джордино, като извади Пит от болезнените му мисли.

Пит се наведе напред:

— Двесталитров варел. Още три от тях вляво.

— Те са навсякъде — каза Джордино. — Това място тук изглежда като сметище.

— Виждаш ли някакви надписи?

— Само някакви испански думи, боядисани с шаблон. Вероятно информация за теглото и обема.

— Ще се приближа до този, който е точно пред нас. Виждам, че от него все още се процежда съдържанието му, каквото и да е било то.

Пит доближи сферата на „Дийп Роувър“ на няколко инча от потъналия варел. Прожекторът освети едно тъмно вещество, което се виеше от дренажния отвор.

— Масло? — каза Джордино.

Пит поклати глава:

— Цветът е по-скоро ръждив. Не, почакай, червен е. Господи, това е червена маслена боя.

— До варела има някакъв друг цилиндричен предмет.

— Какво мислиш, че може да е това?

— Бих казал, че е голямо руло от пластмасово фолио.

— Бих казал, че си прав.

— Няма да е зле да го вземем на борда на „Саундър“ за изследване. Задръж така. Ще го хвана с манипулаторите.

Пит кимна мълчаливо и задържа „Дийп Роувър“ в стабилно положение срещу лекото придънно течение. Джордино сграбчи ръкохватките на системата за управление и сви двете механични ръце около пластмасовото руло, досущ както човек би свил ръце в лактите си, за да прегърне приятел. След това той разположи многофункционалните ръце така, че да хванат и долния ръб.

— Държим го здраво — съобщи той. — Дай малко нагоре, за да го извадя от тинята.

Пит го стори и „Дийп Роувър“ се издигна бавно, като носеше рулото със себе си, следван от завихрен облак фина тиня. В продължение на няколко мига те не виждаха нищо. След това Пит даде леко напред, докато не излязоха отново в бистри води.

— Трябва вече да сме близо до него — каза Джордино. — Сонарът показва масивна цел напред и малко вдясно.

— На нашия екран вие сте практически отгоре му — каза Гън.

Подобно на призрак в затъмнено огледало корабът изплува от мрака. Увеличен от пречупването на светлината във водата, той представляваше изумителна гледка.

— Имаме визуален контакт — докладва Джордино.

Пит намали хода на „Дийп Роувър“ и спря на седем метра от корпуса. След това даде ход нагоре, след което придвижи апарата успоредно на предната палуба на изоставения кораб.

— Какво, по дяволите… — Пит внезапно млъкна. После попита: — Руди, какви бяха цветовете на „Лейди Фламбъро“?

— Стой така. — Не бяха изминали и десет секунди, когато Гън отговори: — Светлосин корпус и надстройка.

— Този кораб има червен корпус с бяла надстройка.

Гън не отговори веднага. Когато го стори, гласът му звучеше като на стар и уморен човек:

— Съжалявам Дърк. Трябва да сме се натъкнали на един изчезнал кораб през втората световна война, ударен от торпедо на германска подводница.

— Не е възможно — промърмори сдържано Джордино. — Корабът пред нас е непокътнат. Няма признаци за обрастване или корозия. Виждам от него да изтича масло и да изкачат мехурчета въздух. Той е потънал преди не повече от седмица.

— Нямаме данни — чу се гласът на Стюарт по радиото. — Единственият кораб, обявен за изчезнал през последните шест месеца в тази част на Атлантика е вашият туристически кораб.

— Това тук не е никакъв туристически кораб — изстреля обратно Джордино.

— Почакайте за минута — каза Пит. — Ще заобиколя кърмата и ще видя дали мога да го идентифицирам.

Той спусна „Дийп Роувър“ стръмно надолу и започна да се движи покрай страната на кораба. Когато стигнаха кърмата, той леко зави и спря. Подводният апарат висеше неподвижно само на метър от името на кораба, изписано с боя върху заваръчни шевове.

— О, боже — прошепна невярващо Джордино, изпаднал в благоговение. — Изпързаляли са ни.

Пит не бе нито учуден, нито изумен. Той се хилеше като луд. Мозайката далеч не бе подредена изцяло, но най-важните части бяха вече на местата си. Белите релефни букви върху червените стоманени плочи не изписваха името „Лейди Фламбъро“.

Те изписваха „Генерал Браво“.