Клайв Къслър
Съкровище (76)

75

За щастие, пристъпите на религиозен фанатизъм и маниакалният стремеж на Топилцин за власт не доведоха до кръвопролитие. Нямаше убити по погрешка или недоразумение. Единствената истинска трагедия бе тази на младите жертви, които се бяха удавили по време на първото прекосяване на реката.

Без да й бъде оказана съпротива, огромната тълпа премина през армейските позиции и тръгна по улиците на Рома, като се насочи към хълма Гонгора. Песента им бе заглъхнала. Вместо нея те скандираха лозунги на ацтекски език, които бяха напълно неразбираеми за американските наблюдатели, както и за повечето от мексиканските.

Топилцин поведе триумфалното шествие нагоре по склона на хълма. Самозванецът, който се представяше за ацтекски бог, бе внимателно планирал как да изиграе ролята си на избавител. Завладяването на египетското съкровище щеше да му даде необходимото влияние и финансови средства, с помощта на които той щеше да измести от властта управлявалата дълги години казионна Революционна партия на президента Де Лоренцо и то без да се прибягва до неудобството на свободните избори. Само четиристотин метра деляха Мексико от падането му под властта на фамилията Капестер.

Новината за смъртта на брат му в Египет не беше още стигнала до ушите му. Най-близките му поддръжници и съветници бяха напуснали свързочния камион по време на масовото вълнение и бяха пропуснали спешното съобщение. Водени от любопитство да видят древната находка, сега те крачеха зад площадката на Топилцин, която неколцина души носеха върху раменете си.

Топилцин стоеше изправен в бяла роба и късо наметало от кожа на ягуар върху раменете си. В ръката си той държеше един изправен прът, от чийто връх се развяваше знаме с орел и змия. Гора от преносими прожектори бяха насочени към неговата площадка и осветяваха тялото му с феерия от пъстроцветни светлини. Блясъкът го заслепи и той направи знак с ръка някои от прожекторите да бъдат насочени напред и да осветят склона.

С изключение на няколко тежки машини, изкопът изглеждаше пуст. Не се забелязваше и следа от военните инженери до кратера или в тунела. На Топилцин това не му хареса. Той разпери ръце като знак към настъпващата тълпа да спре. Нареждането бе повторено неколкократно по високоговорители, докато предната стена на множеството не намали ход и спря. Всички лица бяха обърнати към Топилцин в благоговейно очакване на следващото му нареждане.

Внезапно от върха на хълма се чу вледеняващ кръвта вой, който непрекъснато се усилваше, за да прерасне накрая в пронизителен остър писък, който накара всички да запушат ушите си с ръце.

След това сноп пулсиращи светлини заискриха от хълма и осветиха с мигащите си лъчи морето от човешки лица. В нощното небе затанцуваха магически светлини, които огряха небосклона като истинско северно сияние. Хората стояха вкаменени и гледаха омаяни необикновената гледка.

Светлините на хълма грейнаха с неописуем блясък. В същото време звукът, който сякаш бе взет от някой научнофантастичен филм, разцепи със зловещ писък въздуха над градчето.

В един миг ослепителните светлини и оглушителният звук стигнаха до невероятно, спиращо дъха кресчендо, след което пулсиращите светлини угаснаха и внезапно настъпи гробна тишина.

В продължение на цяла минута ушите на всички ехтяха от звука и пред очите им се рееха светлинни образи и видения. След това един невидим източник на светлина започна бавно да огрява самотната фигура на мъж, застанал на върха на хълма. Ефектът бе поразителен. Светлинните лъчи трептяха, отразявайки се от метални предмети, които обгръщаха тялото му.

Когато човекът бе осветен изцяло, стана видно, че той носеше бойното облекло на древен римски легионер.

Мъжът бе облечен във виненочервена туника под излъскана до блясък желязна броня. Шлемът на главата му и набедрениците, предпазващи пищялите му, бяха полирани до ослепителен блясък. От едната му страна висеше гладий — двуостър меч — закачен на кожен ремък, който преминаваше през другото рамо. Едната ръка държеше овален щит, а другата бе стиснала островърхо копие, като го държеше изправено до себе си.

Топилцин се загледа с любопитство, омаян от гледката насреща му. Игра, шега или театрална измама? Какво ли крояха американците сега? Огромната орда от неговите последователи стоеше в приглушено мълчание и гледаше римлянина така, сякаш бе привидение. След това хората бавно извърнаха погледа си отново към Топилцин и зачакаха техния месия да направи първия ход.

Блъф, роден от отчаяние, реши накрая той. Американците бяха сложили на масата последната си карта, като се стремяха по този начин да спрат неговите суеверни и безкрайно бедни последователи и да не ги допуснат до съкровището.

— Може да е някакъв номер да ви отвлекат и вземат за заложник — каза един от съветниците му, който стоеше наблизо.

Замислените очи на Топилцин се свиха в презрение.

— Номер, да. Но отвличане, не. Американците знаят, че тази тълпа ще побеснее, ако животът ми бъде заплашен. Замисълът им е прозрачен. С изключение на пратеника, чиято кожа изпратих обратно на Държавния департамент, досега аз съм отказал на всички призиви за преговори със служители на Държавния департамент. Тази театрална постановка представлява просто един несръчен опит за последни преговори лице в лице. Бих се заинтересувал да науча какво предложение са поставили на масата за преговори.

Без да говори повече и без да обръща внимание на последвалите други предупреждения, той нареди да спуснат на земята площадката и слезе от нея. Светлините на прожекторите останаха фокусирани в него, докато той крачеше с високомерна походка нагоре по хълма, сам.

Краката му не се виждаха изпод дългата му роба и той сякаш не вървеше, а се плъзгаше.

Топилцин се движеше с отмерена крачка, като стискаше един колт питон, калибър 0.357, поставен в кобур и закачен на един колан под робата му. Другата си ръка той държеше върху една димна бомба, в случай че му се наложеше да прикрие бягството си зад завеса от оранжев дим.

Той вече беше близо и видя, че фигурата в бойните доспехи на римски легионер бе манекен, взет от някой универсален магазин. Лицето на чучелото бе разтегнато в нелепа усмивка, а нарисуваните с боя очи се взираха безизразно в нищото. Гипсовото му лице и ръце бяха потъмнели и очукани.

Ясно забележимо любопитство, примесено с осторожност и бдителност, озари лицето на Топилцин, когато той започна да разглежда чучелото. Той се потеше обилно, бялата му роба се бе намачкала и висеше отпуснато.

Тогава иззад един гъсталак от мескити излезе висок мъж с рейнджърски ботуши, дънки и бяло поло и застана под светлината на прожекторите. Непознатият го гледаше втренчено с опалово зелени очи, от които лъхаше арктически студ. Той стигна до манекена и спря.

Топилцин почувства, че има предимство. Не се помая нито за миг и първи заговори на английски.

— Какво се надявахте да спечелите с чучелото и светлинното шоу?

— Вниманието ви.

— Моите поздравления. Успяхте. Сега бихте ли ми предали съобщението от вашето правителство?

Непознатият го изгледа продължително.

— Някой казвал ли ви е някога, че облеклото ви изглежда като намачкани чаршафи в някоя хотелска стая на сутринта след абсолвентски бал?

Изражението на Топилцин стана сурово.

— Нима вашият президент е искал да ме обиди, като е изпратил тук един клоун?

— Предполагам, че тук е мястото, където трябва да кажа, че сега е настъпил момента да научите това.

— Имате една минута, за да кажете каквото имате да казвате — той направи пауза и описа широк кръг с ръка, — преди да заповядам на моите хора да продължат настъплението си.

Пит се обърна назад към хълма и погледна въпросително към широката и тъмна равнина, простираща се на километри зад него.

— Настъпление накъде?

Топилцин не обърна внимание на забележката.

— Можете да започнете с вашето име, звание и длъжност в американската администрация.

— Казвам се Дърк Пит. Званието ми е Мистър Пит. Длъжността ми е данъкоплатец на Съединените щати, а ти можеш спокойно да вървиш по дяволите.

Очите на Топилцин загоряха с тъмен пламък.

— Много хора са били постигнати от ужасна смърт за това, че са показали неуважение към този, който говори със самите богове.

Пит се усмихна с отегченото равнодушие на дявола, към когото някой телевизионен евангелист сипе заплахи.

— Ако трябва да говорим, нека да спрем с надутите и високопарни фрази. Ти си измамил бедния народ на Мексико с празни театрални речи, като си им обещал нов живот на седмото небе, който в никакъв случай не можеш да им осигуриш. Ти си един мошеник. От главата до петите ти си един жалък мошеник, затова не ми говори с такова пренебрежение, защото аз не съм един от твоите боклукчии. Въобще не ми пука от такава престъпна измет, каквато си ти, Робърт Капестер!

Капестер отвори устата си, след това рязко я затвори. Той отстъпи една крачка назад. В очите му се четеше изненада и той не можеше да повярва на ушите си.

В продължение на няколко секунди той гледаше втренчено Пит. Накрая проговори с дрезгав шепот.

— Какво друго знаеш?

— Знам достатъчно — небрежно отвърна Пит. — Фамилията Капестер и техният престъпен бизнес са в устата на всички във Вашингтон. Белият дом заехтя от отварянето на безброй бутилки шампанско, когато дойде новината за твоя зализан брат, онзи, който се смяташе за мюсюлмански пророк. Правдата възтържествува накрая — той е бил убит от терориста, когото бе наел да отвлече „Лейди Фламбъро“ и да избие пътниците.

— Брат ми… — Капестер не можеше да произнесе думата „мъртъв“. — Не ти вярвам.

— Не знаеше ли за това? — попита Пит, леко изненадан.

— Говорих с него преди по-малко от двадесет и четири часа — с непоклатима увереност отвърна Топилцин. — Пол… Ахмад Язид е жив и здрав.

— Един вървящ труп не ще бъде сметнат за едно от неговите успешни превъплъщения.

— Какво се надявате ти и твоето правителство да спечелите с тези лъжи?

Пит изгледа студено Капестер.

— Радвам се, че повдигна този въпрос. Нашето намерение е да спасим съкровището на Александрийската библиотека, но ако ти пуснеш тълпите си вътре в хранилището под земята, ние няма да успеем да направим това. Те ще откраднат всичко, каквото смятат, че ще могат да продадат или да разменят за храна и ще унищожат това, което според тях няма стойност, най-вече ценните книги и свитъците.

— Те няма да влязат — каза твърдо Капестер.

— Мислиш, че можеш да ги спреш?

— Последователите ми правят това, което им наредя.

— Книгите и предметите на изкуството трябва да бъдат каталогизирани и изследвани от професионални археолози и историци — каза Пит. — Ако искаш да получиш отстъпки от Вашингтон, трябва да гарантираш, че Библиотеката ще бъде третирана като научен проект.

Очите на Капестер се взряха в тези на Пит за момент. Той бавно възвърна самообладанието си и се изправи в пълен ръст. Беше с десет сантиметра по-нисък от Пит. Стоеше и се полюляваше леко, подобно на кобра, която се готви за нападение. След малко, когато заговори, гласът му бе дълбок, глух и заплашителен.

— Не смятам да давам гаранции, мистър Пит. Тук няма място за никакви пазарлъци и отстъпки. Вашите военни не успяха да спрат хората ми на брега на реката. Предимството е на моя страна. Египетското съкровище е мое. Всичките югоизточни щати — очите му, втренчени в Пит, загоряха с маниакален огън — ще бъдат също мои. Брат ми Пол ще управлява Египет. По-малкият ни брат един ден ще оглави правителството на Бразилия. Ето защо съм тук. Ето защо и ти си тук — самотен защитник на световната суперсила, който предприема един последен, трогателен опит за преговори. Но твоето правителство вече не разполага с никакви козове, за да преговаря. А ако направите и най-малкия опит да ни попречите да отнесем съкровището в Мексико, аз ще заповядам то да бъде напълно изгорено и унищожено.

— Трябва да отдам дължимото на способностите ти, Капестер — промърмори с отвращение Пит. — В главата ти има само велики мисли. Жалко, че са те пуснали на свобода. От теб спокойно може да се пръкне един нов Наполеон, който да командва останалите луди в някоя лудница.

Капестер присви очите от раздразнение.

— Сбогом, мистър Пит. Търпението ми се изчерпа. Ще изпитам истинско удоволствие да те принеса в жертва на боговете и изпратя одраната ти кожа в Белия дом.

— Моля за прошка, че нямам никакви декоративни татуировки.

Капестер бе смутен от спокойното и безгрижно държане на Пит. Никой досега не беше се отнасял с пренебрежение към него. Той се обърна и вдигна ръка към смълчаната маса от хора.

— Не смяташ ли, че трябва да прегледаш новото си богатство, преди да го предадеш в техните ръце? — попита Пит. — Помисли си за гневните протести, които ще те засипят от всички посоки на света, за това че си позволил на твоите търтеи да направят на пух и прах ковчега на Александър Велики.

Ръката на Капестер бавно се спусна. Лека червенина бе избила по слепоочията му.

— Какви ги дрънкаш? Ковчегът на Александър съществува?

— Както и тленните му останки. — Пит посочи с ръка към тунела. — Какво ще кажеш за една обиколка с екскурзовод, преди да отвориш хранилището за посещение и пуснеш вътре възторжените си последователи?

Капестер кимна. С гръб към тълпата, той измъкна колта от колана под робата си и го протегна напред, като го криеше под широкия си увиснал ръкав. Другата му ръка стискаше димната бомба.

— При най-малкото заплашително движение от твоя страна или от който и да е друг, скрит вътре в тунела, аз ще пръсна гръбнака ти на две.

— Защо ще искам да ти навредя? — Пит попита с престорена невинност.

— Къде са инженерите, които работеха по изкопа?

— Всеки един мъж, който можеше да носи оръжие, бе изпратен на отбранителната линия до реката.

Лъжата изглежда задоволи Капестер.

— Вдигни си ризата и си свали панталоните под ботушите.

— Пред всичките тези хора? — попита Пит, като се усмихваше.

— Искам да видя дали си въоръжен или имаш някъде скрит микрофон.

Пит вдигна полото си над раменете и свали дънките до глезените си. Нямаше и следа от предавател или пистолет, който да е скрит по тялото му или вътре в ботушите му.

— Доволен ли си?

Топилцин кимна. Той махна с пистолета към входа на шахтата.

— Ти водиш, а аз ще те следвам.

— Имаш ли нещо против да внеса вътре и манекена? Оръжията по него са наистина от римско време.

— Може да ги оставиш в началото на изхода.

След това Капестер се обърна и даде сигнал с ръка на съветниците си, че всичко е наред.

Пит си оправи дрехите, свали оръжията от манекена и влезе в шахтата.

Покривът бе с височина малко под два метра и като тръгна надолу, Пит трябваше да си навежда главата, за да не се удари в опорните греди. Той остави копието и меча, но задържа щита и го постави върху главата си, сякаш да се предпази от падащи камъни.

Като знаеше, че щитът бе почти толкова безполезен, колкото и лист картон срещу изстрелите от едрокалибрен пистолет, Топилцин не възрази.

В началото шахтата се спускаше под стръмен наклон в продължение на дванадесет метра, след което ставаше хоризонтална. Коридорът бе осветен от низ лампи, които висяха от гредите на тавана. Вътре се вървеше лесно, тъй като военните инженери бяха изравнили стените и пода и бяха направили повърхността им гладка. Единственото неудобство бе спареният въздух и праха, който се вдигаше на облаци от техните стъпки.

 

 

— Получавате ли звук и картина, господин президент? — попита генерал Чандлър.

— Да, генерале — отговори президентът. — Разговорът им се чува напълно ясно, но когато влязоха в тунела, те излязоха от обхвата на камерата.

— Ще ги поемем отново в пещерата с ковчега, където сме скрили друга камера.

— Къде се намира подслушвателното устройство на Пит? — попита Мартин Броган.

— Микрофонът и предавателят са поставени в предния шев на стария щит.

— Пит въоръжен ли е?

— Не вярвам.

Всички присъстващи в Залата за кризисни ситуации млъкнаха, когато погледите им се преместиха на втория монитор, който показваше изкопаната кухина под хълма Гонгора. Камерата бе фокусирана в един златен ковчег, издигнат в центъра на подземното помещение.

Но не всички очи бяха приковани към втория монитор. Един чифт все още гледаше първия.

— Кой беше този? — внезапно изтърси Никълс.

Очите на Броган се присвиха.

— Какво искаш да кажеш?

Никълс посочи монитора, чиято камера бе все още насочена към входа на подземния тунел.

— Една сянка премина пред камерата и влезе в тунела.

— Не видях нищо — каза генерал Меткалф.

— Нито пък аз — присъедини се към него и президентът. Той се наведе към микрофона, поставен на масата пред него. — Генерал Чандлър?

— Да, господин президент — отвърна незабавно генералът.

— Дейл Никълс се кълне, че е видял някой да влиза в тунела след Пит и Топилцин.

— На един от моите помощници също му се сторило, че зърнал някого.

— Значи не ми се привиждат разни неща — въздъхна Никълс.

— Имате ли представа кой би могъл да бъде това?

— Който и да е бил той — каза Чандлър с изписана върху лицето му тревога, — той не е от нашите.