Клайв Къслър
Съкровище (58)

57

Амар не можа да скрие шока и разочарованието си, които ясно проличаха по лицето му, когато научи, че предната стена на ледника няма намерение да пада. Той се извърна и погледна Ибн.

— Какво е станало? — попита той с глас, който издаваше растящия му гняв. — Трябваше да има серия от експлозии.

Лицето на Ибн бе каменно.

— Вие ме познавате добре, Сюлейман Азис. Аз не правя грешки. Експлозивите трябваше да се взривят. Явно отрядът командоси, които видяхме да се спускат от ледника върху кораба, са открили и обезвредили повечето от тях.

Амар погледна за миг небето над себе си, вдигна нагоре ръце и ги свали отново.

— Неведоми са пътищата, по които Аллах ни води — каза той философски. След това устните му бавно се разтегнаха в усмивка. — Ледникът все пак може да падне. В мига, в който нашият хеликоптер е вече във въздуха, ние можем да прелетим над него и да пуснем гранати в ледената пукнатина.

Ибн също се усмихна.

— Аллах не ни е изоставил — каза той с благоговение. — Не трябва да забравяме, че тук на брега ние сме в безопасност, докато на мексиканците им се падна да се бият с американците.

— Да, ти си прав, стари приятелю, ние сме задължени на Аллах за така навременното ни избавление. — Амар погледна кораба презрително. — Скоро ще узнаем дали боговете на ацтеките ще могат да защитят капитан Мачадо.

— Той беше едно пълно нищожество.

Внезапно Ибн млъкна и наостри уши, след което погледна нагоре по склона на планината.

— Пушечна стрелба откъм мината.

Амар се заслуша, но чу нещо друго — далечния писък на свирката на локомотива. Звукът не спираше и се усилваше с всеки изминат миг. След това той видя стълба дим и бе внезапно озадачен от стремителния бяг на влака, който се спускаше надолу по склона на планината и силно се накланяше на зигзагообразните завои. Накрая локомотивът загърмя по последния прав участък, водещ към пристана.

— Какво правят тези глупаци? — изпъшка Амар, като видя влакът да лети с гръмотевичен шум надолу по линията и чу свирката, която изпълваше ранната утрин с тънкия си и пронизителен писък.

Похитителите и техните заложници не бяха подготвени за невероятното зрелище, което представляваше връхлитащия върху им като побесняло чудовище влак. Те стояха вкаменени, невярващи, втрещени.

— Аллах да ни е на помощ! — произнесе с дрезгав глас един мъж.

— Спасявай се! — рязко изрече Ибн.

Той пръв се окопити и започна да вика на всички да се махнат от релсите. Хората му се втурнаха да бягат във всички посоки. Настана пълна суматоха. Точно в този момент товарните вагони, теглени от загубилия управление локомотив, чиито бутала бясно скачаха напред-назад в едно размазано движение, стъпиха на пристана.

Дървените колове и площадката потрепериха при внезапната атака. Последният вагон изскочи от релсите, но все още теглен от куплата си, бе повлечен по импрегнираните траверси подобно на ревящо, непослушно дете, хванато за ухото. Стоманените колела се удряха с все сила в релсите и пръскаха искри във всички посоки. Накрая машината стигна до края на коловоза и изхвърча от края на пристана.

За миг влакът бавно се изви под формата на дъга във въздуха, след което машината падна и потъна във фиорда. Като по чудо котелът не експлодира, когато нажежените му стени срещнаха ледената вода. Машината изчезна със силно съскане сред облаци пара. Последваха я вагоните за рула, които се стовариха един върху друг с остро стържене на измъчен метал.

Амар и Ибн се втурнаха към края на пристана и загледаха безпомощно парата и мехурчетата, които излизаха от водата.

— Телата на нашите хора висяха от кабината — каза Амар. — Видя ли ги?

— Да, Сюлейман Азис.

— Звукът от пушечната стрелба, която ти чу преди минута! — каза Амар, побелял от ярост. — Някой трябва да е нападнал нашите хора в мината. Все още има шанс да избягаме, ако побързаме да им помогнем, преди хеликоптерът да е повреден.

Амар се спря за малко, само за да даде нареждане на един от хората си да поведе ариергарда с пленниците. Той тръгна полубегом по коловоза на теснолинейката, следван в индийска нишка от своя отряд похитители.

В съзнанието на Амар се появи растящ страх и несигурност. Ако хеликоптерът беше унищожен, нямаше да могат по никакъв начин да избягат или да се скрият на този гол и безлюден остров. Американските Специални сили щяха да ги изловят един по един или щяха да ги оставят да загинат от студ или глад.

Амар бе изпълнен с решимост да оцелее, ако не за друго, то поне за да убие Язид и да намери сатаната, който бе съумял да го проследи до остров Санта Инес и да осуети неговия така добре съставен план.

Шумът на битката стана по-силен и отекваше надолу по планината. Той дишаше тежко от напрежението да бяга нагоре по склона, но стисна зъби и ускори крачката си.

 

 

Капитан Мачадо стоеше в кормилната рубка, когато чу и усети с тялото си приглушената детонация в ледника. Той застина за момент и се вслуша, но единственият звук бе тихото тиктакане на един голям часовник, който се навиваше един път на осем дни и се намираше над прозорчетата на мостика.

След това лицето му внезапно побледня. Това е ледникът, досети се той, който може всеки момент да се отцепи.

Мачадо забърза към радиорубката и завари един от неговите хора да гледа тъпо телетипния апарат.

Той вдигна безучастно поглед при влизането на Мачадо.

— Стори ми се, че чух експлозия.

В Мачадо започна да се надига съмнение.

— Виждал ли си радиста или водача на египтяните?

— Никой не съм виждал.

— Нито един арабин?

— Нито един през последния един час. — Операторът на радара направи пауза. — Не съм виждал никой от тях, след като излязох от трапезарията и застъпих дежурен. Те трябва да пазят пленниците и да обхождат външните палуби, тъй като това са задачите, за които те толкова глупаво предложиха услугите си.

Мачадо изучаваше замислено празния стол до радиото.

— Може би не са били толкова глупави.

Той пристъпи до извитата част на помещението пред румпела и погледна през тесните процепи за наблюдение в пластмасовото покривало, поставено непосредствено пред прозорчетата на мостика. Навън бе вече достатъчно светло, за да се види ясно предната част на кораба.

Очите му откриха няколко широки разкъсвания на покривалото. Твърде късно той видя въжетата, които се спускаха от върха на ледника и влизаха в тези отвори. Твърде късно той се обърна кръгом, за да подаде тревога по комуникационната система на кораба.

Той замръзна на мястото си, преди да може да издаде и звук.

В очертанията на вратата стоеше един мъж.

Той бе облечен изцяло в черна униформа. Ръцете и малката част от лицето му, която се виждаше през скиорската маска, бяха също почернени. На врата му висяха очила за нощно виждане. Той носеше голяма бронирана жилетка с няколко джоба и закопчалки, които държаха както осколочни, така и зашеметяващи гранати, три ножа с убийствен изглед и още няколко средства за убиване.

Очите на Мачадо внезапно се присвиха.

— Кой сте вие? — попита той, като пределно ясно знаеше, че стои лице в лице със смъртта.

Както говореше, той извади със светкавична бързина един деветмилиметров автоматичен пистолет от кобура на гърба си и гръмна веднъж.

Мачадо бе добър. Уайът Ърп, Док Холидей и Бат Мастърсън биха се гордели с него. Изстрелът му попадна точно в средата на гръдния кош на новодошлия.

При по-старите бронирани жилетки самата сила на удара можеше да счупи ребро или да спре сърцето. Жилетките обаче, които носеха хората от ССО, бяха последна дума на бойното облекло. Те можеха да спрат дори и изстрел от 308 НАТО и така да разпределят неговия удар, че да се получи само леко натъртване.

Дилинджър леко потрепери от куршума, отстъпи назад една крачка и едновременно с това дръпна спусъка на своя „Хеклер и Кох“.

Мачадо също носеше жилетка, но от по-старите модели. Мощният откос на Дилинджър я разкъса и направи на решето гръдния му кош. Гръбнакът му се изви като силно опънат лък и той залитна назад, падна върху стола на капитана, след което се стовари на палубата.

Мексиканският часови вдигна ръце и извика:

— Не стреляйте! Аз съм невъоръжен.

Краткият откос на Дилинджър в гърлото на мексиканеца прекъсна неговата молба и го отхвърли в компасната будка на кораба, където той увисна като мека парцалена кукла.

— Не мърдай или ще стрелям — каза със закъснение Дилинджър.

Сержант Фостър се приближи до майора и погледна надолу към мъртвия терорист.

— Той е мъртъв, сър.

— Предупредих го — каза небрежно Дилинджър, като сменяше пълнителя на оръжието си.

С помощта на ботуша си Фостър преобърна трупа по корем. От една ножница под яката изпадна един дълъг байонетен нож и изтрополи върху палубата.

— Интуиция, майоре? — попита Фостър.

— Никога не се доверявам на човек, който казва, че е невъоръжен.

Внезапно Дилинджър млъкна и се заслуша. И двамата го чуха едновременно и се спогледаха озадачено.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Фостър.

— Въпреки че са излезли от употреба преди повече от тридесет години преди да се родя, аз все пак бих се заклел, че това е свирка от стар парен локомотив.

— Звучи сякаш слиза надолу по планината от старата мина.

— Смятах, че тя е изоставена.

— Хората от НЮМА трябваше да чакат там, докато корабът бъде превзет.

— Защо им е притрябвало да палят един стар локомотив?

— Не знам. — Дилинджър направи пауза и се загледана далеч. Изведнъж той започна да проумява защо. — Освен ако… не се опитват да ни кажат нещо.

 

 

Детонацията в ледника завари Холис и неговия отряд в трапезарията, непосредствено след края на една луда престрелка.

Хората от водолазния му отряд бяха разрязали пластмасовото фолио, за да могат да влязат и едвам се бяха промъкнали през тесните междини между фалшивите товарни контейнери. След това те минаха предпазливо през една врата и влязоха в един празен бар и фоайе, които се намираха до трапезарията. После се пръснаха, като криволичеха и използваха за прикритие колоните и мебелите и оставиха четирима бойци да пазят стълбището и двата асансьора. По този начин те успяха да постигнат пълна изненада над отряда терористи на Мачадо.

Всички бяха покосени, с изключение на един. Той все още стоеше прав там, където бе посрещнал куршума. Гаснещите му очи отразяваха омраза и смътно удивление. След това тялото му се свлече и той падна върху килима, като обагри дебелото му и скъпо кече в тъмноалено.

Холис и неговият отряд продължиха напред, като внимателно прекрачваха телата или ги заобикаляха. От стената на ледника долетя смразяващо кръвта скърцане, което отекна из кораба и раздрънка няколкото останали здрави бутилки и чаши зад един пищно украсен бар.

Хората от Силите за специални операции се спогледаха неспокойно и обърнаха поглед към командира си, но нито един от тях не трепна и не се разколеба.

— Отрядът на майор Дилинджър трябва да са пропуснали един — спокойно размишляваше Холис.

— Тук няма никакви заложници, сър — каза един от неговите хора. — Изглежда всички са терористи.

Холис разгледа някои от безжизнените лица. Никой от тях не изглеждаше да е бил роден в Близкия изток. Трябва да са от екипажа на „Генерал Браво“, помисли си той.

Той се извърна настрана и извади от джоба си копие на общия чертеж на корабната палуба и го проучи набързо, докато говореше по радиото си.

— Майоре, докладвайте за положението при вас.

— Досега ни бе оказана слаба съпротива — отговори Дилинджър. — Ликвидирали сме само четирима похитители. Мостикът е в наши ръце и сме освободили над сто члена на екипажа, които бяха затворени в багажния отсек. Съжалявам, че не успяхме да намерим всички заряди.

— Свършихте добра работа. Успели сте да обезвредите достатъчно заряди, за да не се разцепи ледника. Отивам към пътническите апартаменти, за да освободя пасажерите. Помолете екипажа от машинното отделение да се върнат по местата си и да възстановят захранването. Няма да рискуваме да стоим под ледената скала дори и минута повече от необходимото. Ние извадихме от строя шестнадесет похитители, всичките мексиканци. Дръжте очите си отворени на четири, на кораба трябва да има още двадесет араби.

— Те може да са на брега, сър.

— Защо мислиш така?

— Преди няколко минути чухме звука на локомотивна свирка. Наредих на един от моите хора да се изкатери по радарната мачта и да провери. Той съобщи за влак, който се спускал с гръм и трясък надолу по планината от мината, подобно на топка от боулинг. Той също така забелязал как влакът изхвърчал и паднал във водата от един близък пристан, където били струпани две дузини терористи.

— Забравете за това сега. Нека първо да освободим пътниците, а с брега ще се заемем, след като се уверим, че корабът е в наши ръце.

— Разбрано.

Холис поведе хората си по главното стълбище и тихо запристъпя в коридора, който разделяше пътническите апартаменти. Внезапно всички застинаха по местата си, тъй като един от асансьорите забръмча и тръгна да се изкачва от долната палуба. Вратата се отвори и от нея излезе един от похитителите, който не бе разбрал, че има нападение. Той отвори устата си и това бе единственото движение, което успя да направи, преди един от хората на Холис да го цапардоса яко по главата със заглушената цев на автомата си.

Необяснимо защо пред апартаментите нямаше охрана. Мъжете започнаха да ритат навътре вратите и когато влязоха в стаите, намериха египетските и мексиканските съветници, както и помощниците от президентските екипи. От Хасан и Де Лоренцо, обаче, нямаше и следа.

Холис разби последната врата в коридора, нахълта вътре и се озова лице в лице с петима души в корабни униформи. Един от тях пристъпи напред и погледна Холис с презрение.

— Можехте да използвате резето на вратата — каза той, като разглеждаше Холис с подозрение.

— Вие трябва да сте капитан Оливър Колинс?

— Да, аз съм Колинс, сякаш не знаете това.

— Съжалявам за вратата. Аз съм полковник Мортън Холис от Силите за специални операции.

— Боже господи, американец! — ахна първи офицер Фини.

Лицето на Колинс грейна и той се втурна напред да сграбчи ръката на Холис.

— Простете, полковник. Помислих, че може да сте един от тях. Така се радваме да ви видим!

— Колко са похитителите?

— След като мексиканците се качиха на борда от „Генерал Браво“, бих казал около четиридесет.

— Ние сме ликвидирали само двадесет.

Изпитанията бяха оставили видими следи по лицето на Колинс. Той изглеждаше изнемощял, но все още стоеше изправен.

— Освободихте ли президента, сенатор Пит и мис Камил?

— Страхувам се, че все още не сме ги намерили.

Колинс се втурна покрай него и излезе през вратата.

— Те бяха затворени в капитанския апартамент точно срещу нас.

Холис отстъпи встрани изненадан.

— Там няма никой — каза с безизразен глас той. — Вече претърсихме тази палуба.

Капитанът нахълта в празния апартамент, но видя само намачканите завивки, обичайния лек безпорядък, който пътниците оставяха. Неговото трудно поддържано самообладание изчезна и той изглеждаше зашеметен донемайкъде.

— Боже мой, те са ги взели.

Холис заговори в микрофона си.

— Майор Дилинджър.

Дилинджър отговори след пет секунди.

— Чувам ви, полковник. Продължавайте.

— Някакви срещи с неприятеля?

— Никакви. Мисля, че успяхме добре да ги подредим.

— Липсват поне двадесет похитители и най-важните пътници. Да си виждал някаква следа от тях?

— Съвсем не, и помен няма от тях.

— Добре, свършете си работата в кораба и накарайте екипажа да го изкара навън във фиорда.

— Няма да стане — каза важно Дилинджър.

— Проблеми?

— Гадните копелета доста са се потрудили вътре в машинното отделение. Изпочупили са всичко. Ще бъде необходима цяла седмица, докато корабът се въведе отново в работно състояние.

— Нямаме никакво захранване?

— Съжалявам, полковник, но това е положението в момента. С тези двигатели до никъде не можем да стигнем. Похитителите са изпотрошили също и генераторите, включително и спомагателните.

— Тогава ще трябва да свалим екипажа и пътниците със спасителните лодки, като използваме ръчните лебедки.

— Не е възможно, полковник. Имаме работа с истински садисти. Те са изпотрошили и спасителните лодки. Дъната им са изтърбушени.

Потресаващият доклад на Дилинджър бе допълнен от приглушен тътен, който дойде от ледника и проехтя във вътрешността на кораба като удари от барабан. Този път нямаше вибрации, само тътен, който се превърна в грохот, от който сърцето спираше да бие. Той продължи близо минута, преди накрая да утихне и замре.

Холис и Колинс бяха и двамата смели мъже — никой никога не би се усъмнил в това — но всеки един от тях видя страх в очите на другия.

— Ледникът е готов да се разцепи — каза мрачно Колинс. — Единствената ни надежда е да отрежем веригите на котвите и да се молим на прилива да ни закара до фиорда.

— Повярвайте ми, няма да видите и следа от прилив в близките осем часа — каза Холис. — Вие говорите с човек, който е вътре в нещата.

— Вие просто преливате от жизнерадостни новини, нали, полковник?

— Не изглежда много окуражаващо, нали?

— Не изглажда много окуражаващо — повтори Колинс. — Това ли е всичко, което може да кажете? На борда на „Лейди Фламбъро“ има близо двеста души. Те трябва да бъдат незабавно евакуирани.

— Аз не мога да махна с магически жезъл и да накарам ледника да изчезне — спокойно обясни Холис. — Мога да сваля няколко души в надуваемите лодки и да извикам нашите хеликоптери да вдигнат и останалите. Но това може да стане едва след час.

В гласа на Колинс се появиха нотки на нетърпение.

— Тогава предлагам да се заемете с това, докато сме все още живи.

Той спря, тъй като Холис рязко вдигна ръка за мълчание.

Очите на Холис се свиха от изумление, когато от слушалката му внезапно проговори един непознат глас.

— Полковник Холис, на вашата честота ли съм? Край.

— Кой, по дяволите, е това? — троснато изрече Холис.

— Капитан Франк Стюарт от кораба „Саундър“ на НЮМА. — Мога ли да ви закарам донякъде?

— Стюарт! — избухна полковникът. — Къде си?

— Ако може да виждате през всички тези дивотии, които висят по вашата надстройка, ще ме откриете да плавам нагоре по фиорда на около половин километър от левия ви борд.

Холис въздъхна дълбоко и кимна на Колинс.

— Към нас се е насочил един кораб. Някакви инструкции?

Колинс се вторачи в него, онемял от изумление. След това изрече на един дъх:

— Боже господи, да, човече. Кажете му да ни вземе на буксир.

 

 

Като работеше трескаво, екипажът на Колинс откачи котвените вериги на носа и кърмата и приготви корабните въжета, с които привързваха кораба към кея.

Като демонстрираше висше корабоплавателно изкуство, Стюарт с една маневра завъртя кърмата на „Саундър“ под носа на „Лейди Фламбъро“. Две здрави корабни въжета бяха спуснати от екипажа на туристическия кораб и бяха веднага вързани за кнехтовете на палубата на научноизследователския кораб. Това не бе най-доброто разположение на въжетата за теглене на буксир, но корабите нямаше да пътуват на дълго разстояние през бурни морета. Освен това тези временни приготовления бяха завършени за броени минути.

Стюарт даде команда за „бавен напред“, за да се опънат отпуснатите буксирни въжета. След това той бавно увеличи скоростта на „пълен напред“, като гледаше през рамо с едното си око към ледника, а с другото към туристическия кораб. Двете циклоидни витла на „Саундър“, едното в предната част, другото на кърмата, започнаха да режат водата, докато големият му дизелов двигател се напрягаше под товара.

Корабът бе по тонаж наполовина на „Лейди Фламбъро“ и не бе предназначен за теглене на буксир, но въпреки това той се напрягаше и теглеше като впрегатен кон по време на състезание за теглене на каруци, като бълваше черен дим от комина.

Отначало като че ли нищо не се случи, но след това бавно и незабележимо около кърмата на „Саундър“ се появи пяна. Той потегли напред, като теглеше съпротивляващия се туристически кораб извън сянката на ледника.

Въпреки опасността пътниците, екипажът и бойците от Специалните сили разкъсаха пластмасовото покривало и застанаха на палубата, като наблюдаваха и мислено окуражаваха борещия се „Саундър“ по трудния му път напред. Десет метра, след това двадесет, сто, междината между кораба и леда се увеличаваше мъчително бавно.

Най-сетне „Лейди Фламбъро“ бе в безопасност, далече от ледника.

От устата на всички хора на двата кораба се изтръгна вик на бурно ликуване, който отекна от единия до другия край на фиорда. По-късно, капитан Колинс щеше с чувство на хумор да го нарече „викът на ликуване, който пречупи гърба на камилата“.

Силен пукот последва ликуващите гласове и прерасна в оглушителен басов тътен. На тези, които наблюдаваха им се стори, че въздухът бе сякаш наелектризиран. След това цялата предна стена на ледената скала падна напред и се сгромоляса във фиорда, подобно на огромен нефтен танкер, който се катурва настрани. Водата се запени, закипя и надигна, за да образува една десетфутова вълна, която се понесе надолу по фиорда и вдигна двата кораба като коркови тапи, преди да се насочи към открито море.

Чудовищният, току-що откъснал се айсберг легна в силно набраздения канал на фиорда, ледената му повърхност блестеше като поле от оранжеви диаманти под слънцето на новия ден. След малко тътенът се понесе надолу по склона на планината и отекна в ушите на зашеметените наблюдатели, които не можеха да повярват, че по някакъв начин бяха останали живи.