Клайв Къслър
Съкровище (73)

72

Зеленото волво с табелка „Такси“ спря пред портала на вилата на Язид в околностите на Александрия. Египетските военни постове, които бяха поставени там по личната заповед на президента Хасан, замръзнаха по местата си и застанаха нащрек, тъй като таксито бе спряло, но от него не излизаше никой.

Амар седеше на задната седалка. Очите и челюстта му бяха скрити под дебели превръзки. Той носеше синя копринена роба и малка червена чалма. Единственото медицинско лечение, което бе получил след бягството си от остров Санта Инес, бе по време на една двучасова визита при един хирург в тесните улички на крайните квартали на Буенос Айрес, преди да наеме един частен реактивен самолет, с който прелетя океана и кацна на малкото летище извън града.

Той вече не чувстваше болка в празните кухини на очите си. Болкоуспокояващите лекарства се бяха погрижили за това. Мъчително беше единствено да говори през разбитата си челюст. Въпреки това той изпитваше странно спокойствие. Умът му функционираше със същата безмилостна ефективност, както преди.

— Пристигнахме — обади се Ибн от мястото на шофьора.

Амар мислено си представи вилата на Язид. Пред него изникнаха и най-малките подробности от нея, сякаш я виждаше в действителност.

— Знам — каза просто той.

— Не си длъжен да правиш това, Сюлейман Азис.

— Всичките ми надежди и страхове останаха зад гърба ми. — Амар говореше бавно, като се бореше с болката от произнасянето на всяка сричка. — Това е волята на Аллах.

Ибн се извърна и слезе от мястото си зад волана, отвори задната врата и помогна на Амар да излезе. Поведе го нагоре по алеята и го обърна с лице към портала, който се охраняваше от въоръжените до зъби пазачи.

— Порталът е на пет метра пред теб — колебливо заговори Ибн, като едва сдържаше вълнението в гласа си. Той нежно прегърна Амар. — Сбогом, Сюлейман Азис. Ще ми липсваш.

— Изпълни обещанието си, мой верни приятелю, и ние ще се срещнем отново в градините на Аллах.

Ибн се обърна бързо и закрачи обратно към колата. Амар остана неподвижен, докато и последният шум от колата не заглъхна в далечината. След това той се приближи до портала.

— Спри на място, слепецо — заповяда пазачът.

— Дошъл съм на гости на моя племенник, Ахмад Язид — каза Амар.

Пазачът кимна на колегата си. Той изчезна в един малък офис и се върна с малка папка в ръка, която съдържаше двадесетина имена.

— Чичо, казваш. Името ти?

Амар изпитваше удоволствие от последното си превъплъщение в друга личност. Той бе събрал един свой стар дълг от един полковник в Министерството на отбраната на Абу Хамид и бе получил списъка с имената на тези, които имаха право да посещават вилата на Язид. Той избра един човек, с който те не можеха да влязат незабавно във връзка.

— Мустафа Махфуз.

— Името ти е в списъка, добре. Представи документите си за самоличност.

Пазачът разгледа фалшифицираните документи на Амар и напразно се опита да сравни снимката с лицето му, скрито под дебели превръзки.

— Какво се е случило с лицето ти?

— Бомбата в колата, която експлодира на базара в Ал Мансура. Бях ранен от летящи отломки.

— Твърде лошо — каза неискрено пазачът. — Можеш да обвиниш племенника си за това. Бомбата бе взривена от негови последователи.

Пазачът махна с ръка към подчинения си.

— Ако мине през металния детектор, заведи го до къщата.

Амар вдигна ръце като за обиск.

— Не е необходимо да те претърсваме, Махфуз. Ако носиш оръжие, машината ще го открие.

Металният детектор не откри нищо и не даде звуков сигнал.

Ето я и входната врата, злорадстваше Амар, докато пазачът от египетските сили за сигурност го водеше нагоре по стъпалата към нея. Този път не се наложи да се прокрадва през странични входове. Така му се искаше да може да види изражението на Язид, когато двамата се срещнеха.

Той бе въведен, както схвана от кънтящите стъпки на ботушите на пазача, в едно голямо преддверие. Помогнаха му да седне на една каменна пейка.

— Чакай тук.

Амар дочу как пазачът, преди да се върне обратно към портала, изломоти нещо неразбрано на някого. Той бе оставен сам в тишината за няколко минути, след това дочу приближаващи се стъпки, последвани от презрителен глас.

— Вие сте Мустафа Махфуз?

Амар моментално разпозна гласа.

— Да — отвърна небрежно той, — аз познавам ли ви?

— Не сме се срещали. Аз съм Халид Фавзи и оглавявам революционния съвет на Ахмад.

— Чувал съм хубави работи за вас.

Наглият глупак, помисли си Амар. Сега няма да може да ме познае под дебелите превръзки, нито по дрезгавия ми стържещ глас.

— Наистина е чест да се срещна с вас.

— Да вървим — каза Фавзи, като хвана Амар за ръката. — Ще ви заведа при Ахмад. Той смяташе, че още не сте се върнал от Дамаск, където ви бе изпратил на специална мисия. Струва ми се, че той не знае за това, че сте пострадали.

— Резултат от опит за убийство преди три дни — изкусно излъга Амар. — Едва тази сутрин излязох от болницата и долетях директно тук, за да информирам лично Ахмад.

— Ахмад ще остане доволен, като чуе за вашата лоялност. Той ще бъде също така много опечален от вашите рани. За нещастие, не сте избрали подходящ час за посещението си.

— Не мога да се срещна с него?

— Той е на молитва — отвърна кратко Фавзи.

Въпреки болката си, Амар едва се сдържа да не се изсмее. Той постепенно започна да чувства нечие друго присъствие в стаята.

— Много е важно той да ме приеме.

— Можете да говорите свободно с мен, Мустафа Махфуз. — Името бе произнесено със силен сарказъм. — Аз ще му предам вашето съобщение.

— Кажете на Ахмад, че се отнася за неговия съюзник.

— Кой? — попита Фавзи. — Какъв съюзник?

— Топилцин.

Името като че ли остана да виси във въздуха безкрайно дълго. Тишината стана напрегната. И тогава тя бе нарушена от друг глас.

— Трябваше да останеш и да умреш на острова, Сюлейман Азис — каза Ахмад Язид със заплашителен тон.

Самообладанието на Амар не го напусна. Той бе успял да запази целия си гений и да съхрани сетните си сили, за да посрещне този момент. Не смяташе просто да стои и да чака смъртта. Той щеше да пристъпи напред и да я прегърне. Не можеше да си представи, че ще трябва да изживее живота си обезобразен и в пълен мрак. Единственото избавление за него бе отмъщението.

— Не можех да умра, без да застана за последен път в твоето всеопрощаващо присъствие.

— Спести си тези врели-некипели и свали глупавите превръзки. Губиш финеса си. Твоето непохватно имитиране на Махфуз бе твърде посредствено за човек с твоите способности.

Амар не отговори. Той бавно разви бинтовете, докато краищата им не паднаха на земята.

Язид шумно си пое дъх, когато видя ужасно обезобразеното лице на Амар. Във вените на Фавзи течеше садистична кръв — той се взря в Амар с перверзното вълнение на човек, който изпитва радост от вида на човешкото страдание.

— Възнаграждението ми за моята служба — бавно каза Амар със стържещ глас.

— Как така остана жив? — попита Язид с глас, треперещ от вълнение.

— Моят верен приятел Ибн ме скри от американските специални сили и така прекарахме два дни, докато той не направи сал от плаващи трупи. След десет часа носеше по течението и усърдно гребане, по волята на Аллах ние бяхме спасени от един чилийски риболовен кораб, който ни остави на брега близо до едно малко летище в Пуерто Уилямс. Откраднахме един самолет и отлетяхме за Буенос Айрес, където наех друг реактивен самолет, който ни докара в Египет.

— Смъртта не идва лесно при теб — измърмори Язид.

— Съзнаваш ясно, че с идването тук ти си подписал смъртната си присъда — замърка Фавзи, изпълнен с очакване.

— Не очаквах друго.

— Сюлейман Азис Амар — каза Язид с нотка на тъга в гласа си. — Най-великият политически убиец на своето време, който всяваше страх и респект в ЦРУ и КГБ, организаторът и изпълнителят на най-съвършените убийства, които някога са били извършвани. Само като си помисли човек, че ти ще завършиш живота си на улицата като мръсен и трогателен просяк.

— Какво говориш, Ахмад? — попита изненадан Фавзи.

— Амар практически е мъртъв — отвращението на Язид бавно се превръщаше в задоволство. — Нашите финансови експерти ще направят необходимото неговите богатства и инвестиции да преминат в мои ръце. След това той ще бъде изгонен на улицата, като ще бъде охраняван двадесет и четири часа в денонощието, за да бъдем сигурни, че ще остане в бордеите. До края на дните си той ще трябва да проси по улиците, за да оживее. Това е далеч по-лошо от една бърза смърт.

— Вие ще наредите да ме убият, когато ви кажа това, за което дойдох — разприказва се Амар.

— Целият съм в слух — каза нетърпеливо Амар.

— Продиктувах един подробен доклад от тридесет и две страници за аферата „Лейди Фламбъро“. Всички имена, разговори, часове и дати, бяха грижливо описани. В доклада има всичко, абсолютно всичко, включително наблюденията ми върху ролята на мексиканците в операцията и моето мнение за връзката между теб и Топилцин. В момента разузнавателните служби на шест държави, както и журналистите от новинарските медии четат копия от доклада ми. Каквото и да направиш с мен, Ахмад, трябва да знаеш, че с теб е свършено.

Той не успя да довърши изречението си. Остра болка проряза главата му и долната му челюст увисна безпомощно. С почервеняло от гняв лице и със скърцащи от злоба зъби, Фавзи бе ударил Амар с юмрука си. Ударът нямаше силата на добре планирана атака. Фавзи бе действал, без да мисли, неговата бурна реакция бе плод на пълната му загуба на самообладание. Ударът рикошира от едната страна на счупената челюст на Амар.

Човек в добро физическо състояние спокойно би издържал на този удар, но Амар се залюля и за малко да изгуби съзнание. Нежната зараснала тъкан около очите и челюстта му се разкъса и разтвори.

Той залитна назад, като се мъчеше слепешком да отбива с ръце побеснелите удари на Фавзи. Лицето му бе побеляло, по страните му шуртеше кръв, но той не спираше да се бори с едничката цел да прогони болката от съзнанието си.

— Спри! — извика Язид на Фавзи. — Не виждаш ли, че този човек сам ги търси смъртта? Той може би лъже, като се надява, че ние ще го убием тук и сега.

Амар успя да възвърне част от самообладанието си и определи посоката, от която идваше гласа на Язид и тежкото учестено дишане на побеснелия Фавзи.

Той протегна лявата си ръка и тръгна леко напред, докато не се увери, че е докоснал дясната ръка на Язид. След това я сграбчи и посегна светкавично зад врата си със свободната си ръка.

Ножът от въглероден композиционен материал бе плътно притиснат с бял лейкопласт в една лека вдлъбнатина в горната част на гърба на Амар. Използван като помощно средство от подривните оперативни агенти, той бе конструиран така, че да минава безпроблемно през метални детектори.

Амар разкъса лепенките на гърба си с тънкото, триъгълно острие, дълго осемнадесет сантиметра, издаде назад лакътя си като бутало, след което заби ножа в гърдите на Язид, малко под гръдния му кош.

Ударът бе със страхотна сила. Краката на самозванеца, представящ се за мюсюлмански революционер, се отделиха от земята. Очите на Пол Капестер се опулиха от ужас и шок. Единственият звук, който излезе от гърлото му бе едно дрезгаво клокочене.

— Сбогом, влечуго — каза Амар с грачещ глас през кървящата си уста.

След миг той издърпа навън острието и описа с него широка дъга към мястото, където чувстваше, че стои Фавзи. Ножът не бе предназначен за фронтална атака, но ръката му достигна лицето на Фавзи и той усети как острието разряза бузата му.

Амар знаеше, че Фавзи бе десничар и че винаги носеше пистолет, един стар деветмилиметров люгер, в кобур под лявата си мишница. Той се хвърли срещу Фавзи, като се мъчеше слепешком да хване наглия фанатик, докато в същото време отново замахна с ножа.

Лишен от зрение, той закъсня.

Фавзи бе бързо извадил люгера. Той навря дулото в корема на Амар и изстреля два куршума, преди ножът да прониже сърцето му. Той изпусна пистолета и се хвана за гърдите. Залюля се и направи няколко крачи назад като гледаше със странен недоумяващ поглед ножа, който се подаваше под остър ъгъл от гръдната му кост. Накрая той подбели очи и се строполи на пода само на метър от мястото, където бе паднал Капестер.

Бавно, много бавно Амар се свлече върху керамичните плочки на пода и легна по гръб. Вече не чувстваше никаква болка. Пред него изплуваха истински видения, които той виждаше без очите си. Чувстваше как животът го напуска, сякаш отплава по-надолу по някакви поток.

Съдбата на Амар бе предрешена от мимолетната му среща с един човек. Пред него се появи образът на високия мъж със зелени очи и решителна усмивка. Внезапно го заля вълна от омраза и също толкова бързо го напусна. Дърк Пит — това име бе запечатано в дълбините на съзнанието му, които бавно потъваха в мрак.

Той почувства как над него се възцарява едно еуфорично задоволство. Последната му мисъл бе, че Ибн ще се погрижи за Пит. Тогава всички сметки щяха да бъдат разчистени…