Клайв Къслър
Съкровище (67)

66

Табелата, дълга девет метра, бе поставена зад завоя на магистралата. Гигантската хоризонтална дъска се крепеше върху избелели от слънцето и напукани от времето мескитови стълбове, които бяха еднообразно полегнали назад като пийнали мъже. Яркочервени букви върху избелял сребрист фон оповестяваха следното:

РИМСКАТА АРЕНА НА САМ

Бензиновите помпи отпред бяха лъскави и нови и рекламираха безоловно гориво за четиридесет и осем цента на литър. Магазинът бе изграден от кирпич и направен като индианските жилища от платата на Аризона със стърчащи над покрива стълбове. Вътре бе чисто. Рафтовете бяха изкусно подредени и отрупани с антикварни предмети, бакалски стоки и безалкохолни напитки. Магазинчето наподобяваше хилядите други малки самотни оазиси, които вирееха край националните магистрали.

Сам обаче не се вписваше в декора.

Нямаше бейзболна шапка, която да рекламира тракторите Катерпилар. Нямаше протрити каубойски ботуши, широка сламена шапка или избелели „Ливайс“. Сам бе облечен в яркозелена блуза с широка яка, жълти широки панталони и скъпи обувки за голф от кожа на гущер, направени по поръчка, снабдени отдолу с бутони. Равномерно подстриганата му бяла коса бе притисната от елегантна шапка на карета.

Сам Тринити остана в очертанията на вратата на магазина си, докато лекият бриз не издуха праха, вдигнат от перките на хеликоптера. След това премина асфалтовата ивица, като държеше пръчка за голф в стил Боб Хоуп и се спря на около шест метра от отварящата се врата.

Пръв скочи Гарза и тръгна към него.

— Здравей, стари иманярю.

Мургавото, с цвят на телешка кожа лице на Тринити се разтегна в широка тексаска усмивка.

— Хърб, ти стара тортило. Радвам се да те видя.

Той вдигна слънчевите си очила, зад които се показаха сини очи, които се присвиха от яркото южнотексаско слънце. След това очилата отново паднаха върху носа му като мандало. Той бе много висок и мършав като стълб на ограда, с тънки ръце и тесни рамене, но гласът му бе звучен и пълен с енергия.

Гарза представи останалите, но бе очевидно, че имената не стигнаха до съзнанието на Тринити. Той просто махна с ръка и каза:

— Радвам се да се запозная с всички вас. Добре дошли в Римската арена на Сам.

След това той забеляза лицето на Пит, бастуна и куцащата му походка.

— Да не си паднал от мотоциклета си?

Пит се засмя.

— От стъпалата след един скандал в кръчмата.

— Мисля, че ми харесваш.

Сандекър зае наперена стойка с разкрачени крака и кимна към пръчката за голф.

— Къде играете тук голф?

— Малко по-надолу по пътя, в Рио Гранде сити — отвърна весело Тринити. — Оттук до Браунсвил има няколко игрища. Току-що се връщам от едно малко състезание с неколцина стари приятели от казармата.

— Бихме искали да разгледаме музея ти — каза Гарза.

— Ще бъде чест за мен. Заповядайте. Не се случва всеки ден някой да пристигне с хвърчаща птичка, за да види моите древни предмети (той произнесе думата като „предме-е-ти“). Искате ли нещо за пиене, сода, бира? Имам една кана с „маргарита“ в хладилника.

— С удоволствие ще приема една „маргарита“ — каза Лили, като избърсваше врата си с кърпичка.

— Заведи нашите гости в музея, Хърб. Вратата е отключена. Ще се върна след минута.

Един камион с ремарке се отби да зареди и преди да влезе в жилището си, което бе до магазина, Тринити спря за момент да побъбри с шофьора.

— Приятен човек — промърмори Сандекър.

— Сам може да бъде по-приятен и от жената на южнотексаски фермер — каза Гарза. — Но ако бъде ядосан, става по-твърд и по-жилав от деветдесетцентова пържола.

Гарза ги поведе в кирпичената постройка зад магазина. Вътрешността не бе по-голяма от гараж за две коли, но бе претъпкана със стъклени витрини и восъчни фигури в облекло на римски легионери. Помещението с древните предмети бе безукорно чисто, по стъклените стени не се виждаше и следа от прах, а самите предмети грееха, излъскани до блясък.

Лили носеше дипломатическо куфарче. Тя внимателно го постави върху една стъклена витрина, отвори закопчалките и извади една дебела книга с илюстрации и снимки, която приличаше на каталог. След това започна да сравнява предметите с тези, изобразени в книгата.

— Добре изглеждат — каза тя, след няколкоминутно проучване. — Мечовете и остриетата приличат на римските оръжия от четвърти век.

— Не изпадайте във възторг — каза сериозно Гарза. — Това, което виждате тук, е изработено от Сам. Той вероятно ги е направил да изглеждат по-стари, като ги е обработил с киселина и ги е оставил дълго време на слънце.

— Те не са били изработени от Сам — каза категорично Сандекър.

Гарза го изгледа със скептичен интерес.

— Как може да говорите така, адмирале? Няма сведения за предколумбови контакти в залива.

— Сега вече има.

— Това е нещо ново за мен.

— Събитието се е случило през 391 година след Христа — обясни Пит. — Една флотилия от кораби е тръгнала нагоре по Рио Гранде и е доплавала до мястото, където днес се намира Рома. Някъде, в един от хълмовете зад града, римски наемници, техните роби и египетски учени са заровили огромна колекция предмети от Александрийската библиотека в Египет.

— Знаех си! — втурна се вътре Сам от отворената врата. Той бе така развълнуван, че без малко да изпусне подноса с чашите и каната, които носеше. — О, господи, знаех си! Римляните наистина са вървели по земята на Тексас.

— Бил си прав, Сам — каза Сандекър, — а тези, които са се съмнявали в теб, са грешали.

— Никой не ми повярва през всичките тези години — мърмореше смаяно Сам. — Дори и след като прочетоха камъка, те ме обвиниха, че аз самият съм гравирал надписа.

— Камък, какъв камък? — остро попита Пит.

— Онзи, който стои хей там в ъгъла. Накарах да преведат надписа в Тексаския университет за древна и съвременна история, но единственото, което ми казаха, бе, „Браво, Сам. Латинският ти въобще не бил лош“. Дълги години след това те не спираха да ме будалкат, че съм бил измислил първокласна рибарска история.

— Има ли копие от преведеното съобщение? — попита Лили.

— Там, на стената. Накарах да го напечатат и да го поставят в стъклена рамка. Отрязах частта, където бяха написали критичното си заключение.

Лили се взря в думите и започна да чете на висок глас. Останалите се скупчиха около нея.

Този камък бележи пътя към мястото, където заповядах да се заровят произведенията от великата Зала на музите.

Аз избегнах клането на нашата флота от варварите и се отправих на юг, където открих пирамиди и бях приет от един първобитен народ за мъдрец и пророк.

Научих ги на всичко, което знаех за звездите и науката, но те използваха съвсем малка част от моето учение, за да постигнат някаква практическа полза. Предпочитаха да се кланят на езически богове и да изпълняват призивите на невежи жреци за човешки жертвоприношения.

Седем години минаха от моето пристигане. Завръщането ми тук е изпълнено с мъка при вида на костите на предишните ми другари. Погрижих се те да бъдат погребани. Корабът ми е готов и аз скоро ще отплавам за Рим.

Ако Теодосий е все още жив, аз ще бъда екзекутиран, но аз с готовност приемам този риск, за да мога за последен път да видя семейството си.

За тези, които прочетат това, в случай че аз загина, входът към пещерата е заровен под този хълм. Застанете на север и погледнете право на юг към скалата до реката.

Юний Венатор

10 август 398 година

— Значи Венатор се е спасил от клането, само за да умре седем години по-късно по пътя си обратно към Рим — каза Пит.

— Или може би е успял да се завърне и е бил екзекутиран без много шум — добави Сандекър.

— Не, Теодосий умира през 395 — каза Лили с почуда. — Само като си помисли човек, че съобщението е било тук през цялото това време и никой не му е обръщал внимание, считайки го за фалшификат.

Веждите на Сам се вдигнаха.

— Вие познавате този Венатор?

— Вървим по дирите му от известно време — призна Пит.

— Търсили ли сте пещерата? — попита Сандекър.

Тринити кимна.

— Прекопал съм всичките хълмове, но не открих нищо, с изключение на това, което виждате тук.

— Колко дълбоко си копал?

— Използвах едно малко багерче преди около десет години. Направих шахта, дълбока шест метра, но намерих само сандала, който е хей там във витрината.

— Можеш ли да ни покажеш мястото, където си открил камъка и другите предмети? — попита го Пит.

Старият тексасец погледна Гарза.

— Смяташ ли, че всичко е наред, Хърб?

— Давам ти дума, Сам, можеш да се довериш на тези хора. Те не са крадци на исторически ценности.

Тринити кимна енергично.

— Добре, нека да тръгваме. Можем да отидем с моя джип.

 

 

Тринити подкара своя джип Уогъниър нагоре по един черен път, подмина няколко модерни жилищни постройки и спря пред една ограда от бодлива тел. Той излезе, откачи част от телта и я дръпна встрани. След това се качи обратно зад волана и продължи по една пътека, която бе обрасла и станала почти незабележима.

Когато джипът, който бе с четворно предаване, изкачи билото на един дълъг, наклонен хълм, Сам спря и угаси двигателя.

— Е, ето го и него, хълма Гонгора. Много отдавна някой ми беше казал, че хълмът е бил наречен на името на испански поет от седемнадесети век. Дълбоко недоумявам как са могли да нарекат тази купчина пръст на името на един поет.

Пит посочи към един нисък хълм на четиристотин метра от тях в северна посока.

— Как се казва онзи рид там долу?

— Не съм чувал да има някакво име — отвърна Тринити.

— Къде откри камъка? — попита Лили.

— Почакай, то е малко по-нататък.

Тринити отново запали двигателя и бавно започна да спуска джипа надолу по хълма, като заобикаляше мескитовите дървета и шубраците. След като се подрусаха здравата в продължение на две минути, той натисна спирачките до едно плитко, изровено от водата корито.

Той слезе от колата, отиде до ръба му и погледна надолу.

— Точно тук открих единия му ръб да се подава от брега.

— Този пресъхнал поток — отбеляза Пит — се вие между Гонгора и по-далечния хълм.

Тринити кимна.

— Да, но няма начин камъкът да се е придвижил оттам до склона под Гонгора, освен ако не е бил влачен.

— В тази равнина едва ли има наводнения — съгласи се Сандекър. — Ерозия и обилни продължителни дъждове биха могли да го преместят на петдесет метра от върха на Гонгора, но не и на половин километър от съседния връх.

— А другите предмети — попита Лили, — къде лежаха те?

С ръката си Тринити описа една дъга по посока на реката.

— Те бяха пръснати малко по-надолу по склона и стигаха почти до центъра на града.

— Извърши ли измерване с теодолит? Маркира ли всяко място?

— Съжалявам, мис, но тъй като не съм археолог, не съм се сетил да отбележа точното място на дупките.

В очите на Лили проблесна разочарование, но тя не каза нищо.

— Трябва да си използвал метален детектор — каза Пит.

— Направих си един сам — гордо отвърна Тринити. — Чувствителността му е достатъчна, за да открие пени на половин метър.

— Кой е собственикът на земята?

— Тези хиляда и двеста акра земя наоколо са били притежание на моето семейство от деня, в който Тексас е станал република.

— Това спестява куп правни разправии — каза одобрително Сандекър.

Пит погледна часовника си. Слънцето започваше да залязва зад редицата от хълмове. Той се опита да си представи битката между нападащите индианци и отбраняващите се римляни и египтяни, които бягат към реката и флотилията от древни кораби. Той почти долавяше виковете, воплите от болка, дрънченето на оръжие. Изпита странното чувство, сякаш самият той е бил жив участник в битката в този съдбоносен ден преди толкова много години. Въпросите, с които Лили продължаваше да обсипва Тринити, го извадиха от унеса и го върнаха в настоящето.

— Странно, че не си намерил никакви кости на бойното поле.

— В първите години след откриването на Америка няколко испански моряци, претърпели корабокрушение на тексаския бряг на залива, но успели след това да се доберат до Веракрус и Мексико Сити, разказвали за индианци човекоядци — отговори й Гарза.

Лили направи гримаса на дълбока погнуса.

— Не може да знаете със сигурност, че мъртвите са били изяждани.

— Може би един малък брой — каза Гарза. — А онези, които не са били отвлечени от кучешките глутници или дивите животни, са били погребани от онзи Венатор. Ако някои са били пропуснати, те са се превърнали на прах.

— Хърб е прав — каза Пит. — Всякакви кости, останали на повърхността на земята, биха се разпаднали с течение на времето.

Лили се умълча. Тя се загледа в близкия гребен на хълма Гонгора, обхваната от едно почти мистично чувство.

— Не мога въобще да повярвам, че наистина стоим на няколко метра от съкровищата.

В продължение на няколко мига над тях като че ли се възцари ледена тишина. Накрая Пит изрази гласно мислите на останалите:

— Много достойни мъже са загинали преди шестнадесет века, за да запазят знанието на своето време — тихо каза той, като очите му се взираха назад в миналото. — Мисля, че е време да го извадим на бял свят.