Клайв Къслър
Съкровище (23)

22

Канторите и административните учреждения във Вашингтон приключваха работа след един ослепително ясен ден. Прохладното есенно време правеше въздуха прозрачен, а лъчите на залязващото слънце хвърляха златисти отблясъци върху белия гранит на правителствените здания и му придаваха вид на позлатен порцелан. Небето беше осеяно с бели топчести облаци, които изглеждаха толкова плътни, сякаш реактивният пътнически самолет „Гълфстрийм IV“ можеше спокойно да кацне върху тях.

Самолетът беше предназначен да носи на борда си деветнадесет пътника, но Пит, Джордино и Лили се разполагаха сами в пътническия салон. Джордино беше заспал веднага, още преди колесниците на самолета да се отлепят от пистата на американската военновъздушна база в Туле и все още продължаваше да спи. Лили ту задрямваше, ту се пробуждаше и се зачиташе в „Прагът“ на Марлис Милхайзер.

Пит остана буден, потънал в мисли, като от време на време записваше нещо в малка тетрадка. Той се извърна и се загледа през илюминатора в потока от автомобили, поели към дома, които бавно си проправяха път през центъра на столицата.

Мислите му се върнаха към замръзналия екипаж на „Серапис“, към неговия шкипер Руфин и дъщеря му Хипатия. Пит съжаляваше, че очите му не бяха успели да съзрат момичето в тъмнината на трюма, въпреки че видеокамерата я беше уловила съвсем ясно, с ръце, обгърнали малко кученце с дълга козина.

Гронквист почти се беше разплакал, когато я описваше. Пит се чудеше дали, в края на краищата, тя нямаше да се озове в някой музей, като замръзнал експонат, който безкрайните опашки от любопитни щяха да оглеждат, притихнали от удивление.

Вперил поглед надолу, към търговския център на Вашингтон, докато „Гълфстрийм“-ът кръжеше и се готвеше да подходи за кацане, Пит се отърси от мислите си за „Серапис“ и се съсредоточи върху издирването на съкровищата на Александрийската библиотека. Беше му ясно какво точно трябваше да направи. Единственото нещо в плана, което не му се нравеше, беше, че трябваше да заложи всичко на една карта. Налагаше му се при търсенето изцяло да се осланя на няколко линии, грубо надраскани върху восък от премръзналата ръка на умиращ човек. Законът на Мърфи — това, което може да се обърка, неминуемо ще се обърка — вече беше започнал да издига пред него барикади.

Твърде възможно беше линиите на картата да не отговарят на нито едно известно от географията място. Причините за това можеха да бъдат най-различни: деформация на восъка поради резките промени на температурата при първоначалното му замръзване на борда на „Серапис“ и последвалото размразяване на борда на „Поулър Иксплорър“; грешка, допусната от Руфин при омащабяването и погрешно нанасяне на извивките и чупките на бреговата линия и реката; или в най-лошия, но най-вероятен случай — големи промени в релефа на местността, дължащи се на натрупване на земна маса или ерозия, на земетресения или драстични промени в климата по време на изминалите хиляда и шестстотин години. Коритото на нито една река в света не би могло да се запази непроменено в продължение на цяло хилядолетие.

Пит усещаше възбуждащия мирис на предизвикателството. За хората с неспокоен, вечно търсещ дух, този мирис е съвсем осезаем. Той е нещо средно между излъчването на жена, изпаднала в любовна възбуда и уханието на прясно окосена трева след дъжд. За Пит вълнението, което преследването на целта будеше у него, беше не по-малко от онова, предизвикано от постигането на самия успех. И все пак, след като наистина постигнеше онова, което изглеждаше почти недостижимо, той винаги чувстваше някаква празнота в себе си.

Първата пречка, която стоеше пред него, беше липсата на време да поеме издирването в свои ръце. Втората беше съветската подводница. Той и Джордино оглавяваха списъка на кандидатите, които да ръководят подводната спасителна операция.

Унесът на Пит бе прекъснат от долетелия от говорителите глас на пилота, който ги подканваше да затегнат предпазните колани. Той гледаше как малката сянка на самолета нараства върху дърветата под тях, чиито листа бяха окапали. Самолетът бавно подмина главната писта на военновъздушната база Андрюс и спря до един форд таурус комби.

Пит помогна на Лили да слезе от самолета. После той и Джордино свалиха багажа и го натовариха в багажника на тауруса. Шофьорът, млад, атлетичен тип с вид на гимназист, стоеше настрана, сякаш се боеше, че може само да се пречка на двамата загрубели мъжаги, които повдигаха тежките куфари и сакове от промазан брезент, като че ли бяха пухени възглавници.

— Какъв е планът? — обърна се Пит към шофьора.

— Вечеря с адмирал Сандекър в неговия клуб.

— Адмирал кой? — попита Лили.

— Сандекър — отвърна Джордино. — Нашият шеф в НЮМА. Сигурно сме свършили нещо както трябва. Цяло събитие е той да те покани на обяд или вечеря.

— Да не говорим за покана в клуба „Джон Пол Джоунс“^[1] — добави Пит.

— Нима достъпът до него е толкова ограничен?

Джордино кимна.

— Свърталище на затъпели от нямане какво да правят стари флотски офицери, пикочните мехури на които са пълни с воняща трюмна вода.

Беше вече тъмно, когато шофьорът най-сетне зави в тиха улица с къщи от двете страни в Джорджтаун. След пет пресечки той намали скоростта, свърна по настлана с едрозърнест пясък алея и спря под портика на голяма представителна къща от червени тухли, построена във викториански стил.

В застланото с килим преддверие към тях се запъти дребен, наперен като петел за борба мъж, облечен в шит по поръчка копринен костюм с жилетка. Крачките му бяха бързи и енергични като на котарак, който се промъква през открехната врата. Острите му черти винаги извикваха у Пит представата за грифон^[2]. Косата му с цвят на тъмен махагон преминаваше в безупречно оформена къса, заострена брада. Властният му поглед пронизваше околните.

Адмирал Сандекър не беше от хората, чието присъствие остава незабелязано, той просто приковаваше вниманието на всички към себе си.

— Радвам се да ви видя отново, момчета — отривисто заяви той с тон, който беше повече официален, отколкото приятелски. — Чувам, че древният кораб, който сте открили, може да промени учебниците по история. Средствата за информация непрекъснато пишат и говорят за това.

— Просто ни провървя — каза Пит. — Позволете ми да ви представя доктор Лили Шарп. Лили, адмирал Джеймс Сандекър.

В присъствието на някоя привлекателна жена Сандекър грейваше като морски фар, а когато видя Лили, той направо засия от щастие.

— Докторе, вие сигурно сте най-прелестната дама, благоволила някога да пристъпи този праг.

— Радвам се, че във вашия клуб не проявявате дискриминация спрямо представителките на женския пол.

— Причината за това съвсем не е, че членовете на клуба са либерално настроени — шеговито заяви Джордино. — Повечето жени биха предпочели да им бият инжекция против тетанус, отколкото да дойдат тук и да слушат как някакви старчоци постоянно предъвкват отминалите войни.

Сандекър хвърли изпепеляващ поглед към Джордино.

Лили озадачено изгледа двамата мъже. Тя си помисли, че може би е станала причина някаква отдавнашна вражда да се разгори с нова сила.

Пит сдържа смеха си, но не можа да потисне усмивката си. Вече десет години той беше свидетел на постоянната размяна на подобни реплики. Хората, които добре ги познаваха, знаеха, че отношенията между Джордино и Сандекър бяха изключително сърдечни и приятелски.

Лили реши да предприеме тактическо отстъпление.

— Ако някой от вас, господа, ме упъти към дамския тоалет, бих желала да се освежа.

Сандекър посочи към коридора.

— Първата врата в дясно. Оправете се спокойно, моля.

Веднага щом тя се отдалечи, адмиралът поведе Пит и Джордино към малка зала и затвори вратата.

— След един час имам среща с министъра на Военноморските сили. Това е единствената ни възможност да поговорим насаме, тъй че трябва да побързам преди доктор Шарп да се е върнала. Първото, с което искам да започна, е, че свършихте дяволски добра работа, като открихте съветската подводница, без да разгласявате това. Президентът беше изключително доволен, когато получи съобщението и помоли да ви благодаря.

— Кога започваме? — попита Джордино.

— Да започваме какво?

— Провеждането на тайна спасителна операция за изваждането на подводницата.

— Нашите хора от разузнаването настояват да не се предприема нищо засега. Тяхната идея е да се подаде на съветските агенти заблуждаваща информация. Всичко трябва да изглежда така, сякаш по-нататъшното издирване ще бъде чисто прахосване на парите на данъкоплатците и ние сме го отписали като безнадеждно начинание.

— За какъв срок? — попита Пит.

— Може би година. Зависи от времето, което ще е необходимо на хората, натоварени с проектната част на мисията, да изготвят чертежи и конструират необходимото за целта оборудване.

Пит изгледа подозрително адмирала.

— Имам чувството, че ние няма да бъдем включени.

— Точно така — с тон, който не търпеше възражение, заяви Сандекър. — Както казват в полицейските участъци, вие сте отстранени от работа по случая.

— А мога ли да попитам защо?

— Имам по-важна работа за вас двамата.

— Какво би могло да бъде по-важно от това да се доберем до тайните на най-смъртоносната подводница на съветския военноморски флот? — запита Пит, без да дава израз на чувствата, които го вълнуваха.

— Една ски ваканция — отвърна Сандекър. — Няма нищо по-хубаво от свежия въздух и пухкавия сняг на Скалистите планини. Имате запазени билети за пътнически самолет, който ще излети за Денвър утре сутрин в десет и четиридесет и пет. Доктор Шарп ще ви придружи.

Пит погледна към Джордино, който само сви рамене. Той отново се обърна към Сандекър.

— Това награда ли е или заточение?

— Наречете го работен отпуск. Сенатор Пит ще ви обясни подробностите.

— Баща ми?

— Той ви очаква по-късно тази вечер в дома си. — Сандекър извади от джоба на жилетката си голям златен часовник и погледна към циферблата от слонова кост. — Не трябва да караме очарователната дама да ни чака.

Сандекър се запъти към вратата. Пит и Джордино мълчаливо стояха като заковани върху овехтелия килим, който покриваше пода на стаята, без да помръднат.

— Вие се опитвате да скриете нещо от нас, адмирале! — Тонът на Пит беше рязък. — За нищо на света не можете да ме накарате да се кача на онзи самолет утре, ако не играете с открити карти.

— Приемете и моите извинения — заяви Джордино. — Чувствам първите признаци на настъпваща борнейска треска.

Сандекър рязко спря, обърна се, повдигна едната си вежда и погледна Пит право в очите.

— Не можеш нито за миг да ме заблудиш, господинчо. Ти пет пари не даваш за съветската подводница. Толкова много ти се ще да откриеш останките на Александрийската библиотека, че си готов дори да се откажеш от любовните си похождения.

— Както винаги, вашата проницателност е безпогрешна — сдържано заяви Пит. — Както и тайните ви източници на информация. Имах намерение да ви предам преписа от дневника на „Серапис“ веднага щом пристигнем във Вашингтон. Очевидно, някой вече ме е изпреварил.

— Капитан Найт. Той изпрати закодирана радиограма с превода, направен от доктор Редфърн, до Министерството на Военноморските сили. Те от своя страна го предоставиха на Националния съвет за сигурност и на президента. Аз прочетох копие от него още преди да отпътувате от Исландия. Без да знаеш, ти си отворил кутията на Пандора^[3]. Ако тайното скривалище съществува и може да бъде открито, това би довело до резки промени в политическата обстановка. Но нямам намерение да се впускам в подробности. Тази задача беше възложена на баща ти по причини, които той е в състояние по-добре да ти обясни.

— А къде е мястото на Лили в цялата тази работа?

— Тя е част от вашето прикритие. Подсигуровка в случай, че изтече информация или у КГБ се появят подозрения, че тяхната подводница наистина е била открита. Мартин Броган желае ясно да се разбере, че сте заети с действителен археологически проект. Ето защо поисках да се срещнем в клуба, а баща ти ще ви информира по-подробно у дома. Действията ви не трябва да предизвикват съмнение, в случай че ви проследят.

— Звучи ми доста пресилено.

— Неведоми са пътищата на бюрокрацията — примирено заяви Джордино. — Чудя се дали ще мога да купя билети за мач на денвърските Бронкос^[4].

— Радвам се, че мнението ни по този въпрос съвпада — с известно задоволство каза Сандекър. — А сега, да видим коя маса са ни запазили. Умирам от глад.

 

 

Оставиха Лили пред хотел „Джеферсън“. Тя прегърна и двамата и влезе във фоайето, следвана от портиера, който носеше чантите й. Пит и Джордино казаха на шофьора да ги откара до десететажната сграда с потъмнени огледални стъкла, в която се помещаваше главното управление на НЮМА.

Джордино се качи направо в канцеларията си на четвъртия етаж, а Пит остана в асансьора и продължи към последния етаж, където се намираше центърът на комуникационната и информационна мрежа. Той остави дипломатическото си куфарче при разпоредителя, като извади от него един плик, който мушна в джоба на сакото си.

Пит тръгна между безкрайните на пръв поглед редици от електронно оборудване и компютърна апаратура, докато откри един мъж, седнал със скръстени крака върху облицования с плочки под, който замислено разглеждаше миниатюрен касетофон, изваден от голямо плюшено кенгуру.

— Да не би да пее фалшиво „Валсиращата Матилда“? — попита той.

— Откъде знаеш?

— Познах, без да искам.

Хирам Йегър погледна към него и се ухили. Той имаше лице на смешник и права руса коса, вързана на опашка. Брадата му, която се виеше на дълги къдрици, изглеждаше сякаш взета от някоя фирма за даване под наем на карнавални костюми и театрален реквизит, а очите му надзъртаха иззад стъклата на старомодни очила. Беше облечен като някой изпаднал участник в родео, в чифт стари джинси „Леви’с“ и ботуши, на които дори някоя просякиня, която рови в кофите за боклук, не би обърнала внимание.

Сандекър беше успял да отмъкне Йегър от една компания за разработване и създаване на компютри, седалището на която се намираше в Силиконовата долина на Калифорния и му беше дал картбланш да създаде огромната банка с данни практически от нула. В този случай се беше получило поразително единение между човешкия гений и централния компютърен процесор. Йегър ръководеше огромна библиотека от информация, която съдържаше всички известни до момента доклади и книги, написани за световните океани.

Йегър огледа с неодобрение записващото устройство и говорителя на куклата.

— И с кухненски принадлежности бих могъл да създам система по-добра от тази.

— Можеш ли да я поправиш?

— По всяка вероятност не.

Пит поклати глава и посочи с ръка към редиците от компютри.

— Ти успя да създадеш всичко това, а не можеш да поправиш един обикновен касетофон?

— Просто не ме влече. — Йегър се изправи, отиде в кабинета си и постави плюшеното кенгуру в ъгъла на бюрото си. — Може би някой ден, когато ми дойде вдъхновение, ще направя от него говореща лампа.

Пит го последва и затвори вратата.

— Имаш ли настроение да се занимаеш с нещо по-необичайно?

— Като например?

— Проучване.

— Казвай за какво става дума.

Пит извади плика от джоба си и го подаде на Йегър. Компютърният вълшебник на НЮМА се отпусна на стола, отвори капака на плика и извади съдържанието му. Той набързо прегледа напечатания препис, а след това го прочете отново, този път по-бавно. След продължително мълчание Йегър изгледа Пит над очилата си.

— Това от онзи стар кораб, който си открил ли е?

— Вече си разбрал за него?

— Трябва да съм сляп или глух, за да не разбера. Историята е публикувана във всички вестници, телевизията също съобщи за това.

Пит кимна към листите в ръката на Йегър.

— Превод на корабния дневник от латински.

— Какво искаш от мен?

— Погледни страницата с картата.

Йегър я отдели и внимателно разгледа линиите, които бяха без надписи.

— Искаш да открия на кой от известните географски райони отговаря картата?

— Ако можеш — потвърди Пит.

— Няма кой знае какво, за което да се захвана. Какво е това?

— Брегова линия на океан и река.

— Кога е било начертано?

— През триста деветдесет и първа година от Новата ера.

Йегър изгледа Пит смаяно.

— Все едно да ме накараш да открия имената на улиците в Атлантида.

— Програмирай електронните си приятелчета така, че да ти покажат предполагаемия курс на кораба, след като флотилията е напуснала Картагена. Можеш също така да тръгнеш отзад напред, от мястото на корабокрушението в Гренландия. Посочил съм точните координати.

— Даваш си сметка, надявам се, че тази река може вече да не съществува.

— Мина ми през ума такава мисъл.

— Ще ми трябва разрешение от адмирала.

— Ще го имаш още утре сутринта.

— Добре — смръщен заяви Йегър. — Ще направя всичко, което зависи от мен. Какъв е крайният срок?

— Работи, докато получиш някакъв резултат. Ще ти се обадя вдругиден, за да разбера как се справяш.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Това наистина ли е важно?

— Да — бавно каза Пит, — мисля, че е. Може би по-важно, отколкото ти и аз бихме могли изобщо да си представим.