Клайв Къслър
Съкровище (47)

46

Полковник Мортън Холис не преливаше от щастие, когато му се наложи да напусне по средата партито по случай рождения ден на жена му. Погледът на разбиране в очите й му причини остра болка. Скъпо щеше да му излезе всичко това, знаеше той. Огърлицата от червен корал щеше да бъде допълнена с петдневната екскурзия до Бахамските острови, за която тя винаги му натякваше.

Той седеше на едно бюро в специално оборудвано за офис отделение вътре в транспортния самолет С-140, който летеше над Венецуела в посока юг. Той изпускаше гъсти кълбета дим от една голяма хаванска пура, която бе купил от магазина в базата, след като ембаргото върху вноса от Куба бе вече вдигнато.

Холис разучаваше последните метеорологични прогнози за антарктическия полуостров и се взираше в снимките, показващи назъбената крайбрежна ивица, покрита с лед. След като излетяха, той на няколко пъти прехвърли през ума си трудностите, които можеха да ги очакват. Въпреки кратката си история, новосформираните Сили за специални операции бяха вече постигнали значителни успехи, но все още не бяха се сблъсквали с такава широкомащабна спасителна операция като отвличането на „Лейди Фламбъро“.

Нелюбимо дете на Пентагона, Силите за специални операции бяха поставени под единно командване чак през есента на 1989. По това време армейските въздушни части Делта, чиито бойци бяха набрани от елитните части на рейнджърите, на зелените барети и на една секретна авиационна част, известна като Ударна сила 160, се обединиха с първокласния шести отряд на специалните сили за действие по море, суша и вода (известни повече като „Тюлените“) и Ескадрилата за специални операции на военновъздушните сили.

Обединените сили преодоляха всички вътрешни съперничества и препятствия и станаха отделна команда, наброяваща дванадесет хиляди души, чиято главна квартира бе в една строго секретна база в югоизточна Вирджиния. Елитните бойци бяха подложени на усилени тренировки за водене на партизанска война, скокове с парашут, оцеляване в пустинни условия и водолазна техника, като специално внимание бе отделено на щурмуването на здания, кораби и самолети при спасителни операции.

Холис бе нисък — той едва успя да влезе в нормативите за ръст на Специалните сили — и бе почти толкова широк в раменете, колкото и висок. Четиридесетгодишен, но невероятно жилав, той бе успешно издържал една симулирана партизанска война в блатата на Флорида, продължила три седмици и веднага след това бе спуснат обратно с парашут за друго тренировъчно упражнение. Ниско подстриганата му коса бе изтъняла и започнала рано да посивява. Очите му бяха синьо-зелени, като бялото им бе леко пожълтяло от твърде дългото стоене на слънце без съответните предпазни очила.

Проницателен мъж, с взор неизменно отправен към следващото препятствие и винаги с готов план за действие, той разчиташе в много малка степен на шанса. Той изпусна едно кълбенце дим от пурата си с известно чувство на гордост. Дори и да беше избрал медалистите от армейските олимпиади, отрядът, който той сега предвождаше, щеше далеч да ги превъзхожда. Той разполагаше с елитната част на елитните подразделения, специализирани в потушаването на ограничени конфликти. Причината, поради която осемдесетте човека от неговия отряд, които наричаха себе си демони преследвачи, бяха избрани за спасителните операции на „Лейди Фламбъро“, бе, че в действителност те бяха участвали в зимни тренировъчни упражнения за атакуване на „терористи“, отвлекли кораб и взели екипажа му за заложници до крайбрежието на Норвегия. Четиридесет от тях бяха „стрелци“, докато другата половина действаха като тилово осигуряване и спомагателен стрелкови отряд.

Вторият по старшинство след него, майор Джон Дилинджър, почука на вратата и промуши главата си:

— Зает ли си, Морт? — попита той с характерен тексаски носов говор.

Холис махна небрежно с ръка.

— Моят офис е и твой офис — увери шеговито той Дилинджър. — Вмъквай се и сядай върху новата ми кожена кушетка, последна френска мода.

Дилинджър, слаб, жилав мъж с изпито лице, но твърд като наковалня, се загледа колебливо в платнения стол, закрепен с болтове към пода и седна. Жертва на постоянни шеги и закачки относно името си, с което бе обременен — еднакво с това на прочутия разбойник, обирал банки, той владееше до съвършенство изкуството на тактическото планиране и проникването в почти непроницаеми отбрани.

— Разполагаш базите? — попита той Холис.

— Преглеждам метеорологичните прогнози, условията на терена и ледовете.

— Виждаш ли раздвижване в кристалното си кълбо?

— Твърде е рано — повдигна вежди Холис. — Какви планове се заформят в перверзното ти съзнание?

— Мога да ти изрецитирам и да ти начертая схемите на шест различни начина, по които можем да се качим тайно на борда. Вече се запознах с конструкцията и разположението на палубите на „Лейди Фламбъро“, но докато не науча дали ще атакуваме с парашути, с водолазни апарати или пеша от твърд или покрит с лед бряг, аз мога да начертая само един общ план.

Холис кимна сериозно.

— На този кораб има над сто невинни хора. Двама президенти и генералния секретар на Обединените нации. Бог да ни е на помощ, ако някой от тях попадне под нашия огън.

— Не можем да отидем там с халосни патрони — каза язвително Дилинджър.

— Не, но не можем също да скочим от шумни хеликоптери и да открием масов огън. Трябва да се промъкнем вътре, преди похитителите да разберат, че сме там. Пълната изненада е от критично значение.

— Тогава да ги ударим с „парашути стелт“ през нощта.

— Би могло — отвърна кратко Холис, съгласявайки се.

Дилинджър се размърда неудобно в платнения си стол.

— Един нощен десант и без това е достатъчно опасен, но да се спуснем слепешката върху кораб със загасени светлини, това може да означава живо клане. Знаеш това, Морт, както и аз. От четиридесет души петнадесет ще пропуснат целта и ще паднат в морето. Двадесет ще получат наранявания, като се ударят в твърдите и изпъкнали части на кораба. Ще бъде цяло чудо, ако имам пет човек в бойна готовност.

— Не можем да изключим това.

— Да изчакаме, докато постъпи повече информация — предложи Дилинджър. — Всичко зависи от това къде се намира корабът. Едно е той да стои закотвен някъде, съвсем друго е, ако плава някъде по морето. Веднага щом получим сведения за окончателното му положение, аз ще съставя план за тайното му атакуване и ще ти го връча за последно одобрение.

— Много добре — съгласи се Холис. — Как са момчетата?

— Учат си домашната работа. До кацането ни в Пунта Аренас те ще трябва да са научили наизуст „Лейди Фламбъро“, така че да могат да тичат по палубите му с вързани очи.

— Трудна задача им се е паднала този път.

— Ще се справят. Номерът е да ги качим на борда невредими.

— Има едно нещо — каза Холис с дълбока загриженост върху лицето си. — Последната оценка от разузнавателните източници за силата на похитителите… тя току-що пристигна от Пентагона.

— За колко души става въпрос, пет, десет, може би дванадесет?

Холис се поколеба.

— Ако приемем, че екипажът на мексиканския кораб, превозващ руда, който се е качил на борда на туристическия кораб, е също въоръжен… тогава може би имаме общо около четиридесет души.

Дилинджър зяпна.

— О, боже. Ще атакуваме терористи, чийто брой е равен на нашия?

— Така изглежда — кимна мрачно Холис.

Шокиран, Дилинджър поклати глава в неодобрение и прекара ръка по челото си. След това очите му се впиха в тези на Холис.

— На някои хора — каза мрачно той — доста ще им припари под задника, преди тая дандания да свърши.

 

 

Лейтенант Самюъл Т. Джоунс влезе тичешком в един голям офис, намиращ се в бетонен бункер, прокопан дълбоко под земята в един хълм в покрайнините на Вашингтон, окръг Колумбия. Той бе запъхтян, сякаш току-що бе участвал в спринт на двеста метра, което всъщност бе и сторил — точното разстояние от залата за свръзка до лабораторията за фотоанализ бе само с две стъпки по-късо.

Той държеше една огромна фотоснимка, разпъната между вдигнатите си ръце и лицето му бе пламнало от възбуда.

Джоунс често бе търчал по коридорите по време на тренировки за действие при кризисни ситуации, но той, както и останалите триста мъже и жени, които работеха в Центъра за бойна готовност на Силите за специални операции, не бяха влагали в това цялото си сърце до този момент. Обикновените тренировки не покачваха адреналина в кръвта им, както се бе случило сега, при истинската тревога. След като бяха чакали като потънали в зимен сън мармоти, те внезапно се оживиха, след като бяха вдигнати по тревога от Пентагона във връзка с отвличането на „Лейди Фламбъро“.

Генерал-майор Франк Додж оглавяваше Силите за специални операции или накратко ССО. Той и няколко членове на екипа му напрегнато очакваха пристигането на последното спътниково изображение на водите южно от Огнена земя, когато Джоунс влезе с трясък в стаята.

— Нося я!

Додж погледна строго младия офицер заради неподобаващото за един военен вълнение.

— Трябваше да бъде тук преди осем минути — изсумтя той.

— Вината е моя, господин генерал. Позволих си волността да изрежа външните участъци и да уголемя зоната на непосредствено търсене, преди да я подам към компютъра за обработка.

Строгото изражение на Додж омекна и той кимна одобрително.

— Добре сте се сетили, лейтенант.

Джоунс въздъхна кратко и бързо закачи най-новата спътникова снимка върху една дълга дъска на стената под светлината на един ред скрити прожектори. До нея висеше друга снимка, направена по-рано, която показваше последното известно местонахождение на „Лейди Фламбъро“, заградено с червен цвят, изминатият от него път бе отбелязан със зелен, а предполагаемият му курс с оранжев.

Джоунс отстъпи назад, когато генерал Додж и офицерите му се струпаха около снимката и почнаха нетърпеливо да се взират за малката точица, означаваща туристическия кораб.

— За последен път корабът е бил заснет от спътника на около сто километра южно от нос Хорн — каза един майор, като следеше курса от предходната карта. — В този момент той трябва да е вече доста навътре в Пролива на Дрейк и да наближава островите до антарктическия полуостров.

След почти едноминутно проучване генерал Додж се обърна към Джоунс.

— Вие разгледахте ли снимката, лейтенант?

— Не, сър, бързах да я донеса колкото се може по-скоро.

— Сигурен сте, че това е последното предаване от спътника?

Джоунс изглеждаше объркан.

— Да, сър.

— Да няма грешка?

— Не, никаква — отвърна Джоунс, без да се колебае. — Спътникът Сийсат на НЮМА е заснел този участък с цифрови електронни импулси, изпратени мигновено до наземни станции. Изображението, което в момента гледате, е отпреди не повече от шест минути.

— Кога ще получим следващата снимка?

— Ландсат трябва да премине по орбита над района след четиридесет минути.

— А Каспър?

Джоунс погледна часовника си.

— Ако се върне по разписание, след четири часа вече ще гледаме филма.

— Донесете ми го веднага щом пристигне.

— Да, сър.

Додж се обърна към подчинените си:

— Е, господа, от Белия дом въобще няма да харесат това.

Той прекоси стаята и вдигна един телефон.

— Свържете ме с Алън Мърсиър.

Гласът на съветника по националната сигурност се появи в слушалката след двадесет секунди.

— Надявам се да имате добри новини, Франк.

— Съжалявам, но нямаме — отговори категорично Додж. — Изглежда, туристическият кораб…

— Е потънал? — прекъсна го Мърсиър.

— Не можем да кажем със сигурност.

— А какво тогава можете да кажете?

Додж пое дълбоко дъх.

— Моля, информирайте президента, че „Лейди Фламбъро“ е изчезнал отново.