Клайв Къслър
Съкровище (36)

35

Агентите от египетските и мексиканските служби за сигурност пристигнаха на борда малко след изгрев-слънце и пристъпиха към оглед на кораба за скрити експлозиви и проверка на досиетата на членовете на екипажа за наличие на някакви признаци за вероятен наемен убиец. С изключение на няколко индийци и пакистанци, членовете на екипажа бяха англичани, които никога не бяха влизали в сблъсък нито с правителството на Египет, нито с това на Мексико.

Терористите от групата на Амар говореха свободно английски и проявиха голяма, макар и престорена отзивчивост. Те показваха при поискване фалшивите си английски паспорти и документи на агенти за сигурност и охрана, наети от застрахователната компания и предлагаха помощта си при претърсването на кораба.

Малко по-късно на борда пристигна президентът Де Лоренцо. Той беше як, нисък мъж в началото на шестдесетте, с разрошена от вятъра посивяла коса и печални черни очи, в които се четеше страданието на интелектуалец, осъден да прекара живота си в заведение за душевноболни.

Амар, който се представяше за капитан Колинс, посрещна мексиканския президент с отлично организирана церемония. Корабният оркестър изсвири националния химн на Мексико, а после Де Лоренцо и хората от екипа му бяха съпроводени до определените за тях апартаменти, разположени откъм десния борд на „Лейди Фламбъро“.

Около три часа следобед край кораба пристана яхта, притежание на богат египетски износител и президентът Хасан се качи на борда. Египетският държавен глава беше пълна противоположност на своя мексикански колега. Той беше по-млад, току-що навършил четиридесет и пет години, със започнала да оредява черна коса. Макар да беше слаб и висок, той се движеше с неуверените движения на болен човек. Влажните му тъмни очи гледаха с подозрение на заобикалящия го свят.

Церемонията се повтори, след което президентът Хасан и придружаващите го лица бяха настанени в апартаментите, разположени покрай левия борд.

Повече от петдесет държавни глави на страните от Третия свят бяха пристигнали в Пунта дел Есте, за да вземат участие в срещата на високо ниво по икономическите проблеми. Някои бяха избрали да отседнат в разкошни имения, собственост на техни сънародници или в Кантегрил кънтри клуб, достъпът до който беше ограничен само за подбрани хора. Други бяха предпочели спокойствието на закотвените на известно разстояние от брега луксозни туристически кораби.

Пристигналите дипломати и журналисти скоро изпълниха улиците и ресторантите. Уругвайските чиновници се притесняваха дали ще могат да се справят с внезапния наплив от високопоставени чужденци и обичайния приток от туристи. Въоръжените сили и полицейските части на страната правеха всичко възможно, за да контролират положението, но скоро се изгубиха в огромната човешка вълна, заляла улиците и преустановиха всякакви опити за регулиране на движението по пътищата, като съсредоточиха усилията си върху обраната на държавните глави, пристигнали за срещата на високо равнище.

Амар стоеше вдясно от командния мостик и наблюдаваше с бинокъл кипящия от оживление град. Той свали за момент бинокъла и погледна часовника си, за да провери колко е часът.

Неговият близък приятел Ибн следеше внимателно движенията му.

— Сигурно броиш минутите до падането на нощта, Сюлейман Азис?

— Слънцето ще залезе след четиридесет и три минути — каза Амар, без да се обръща.

— Пристанището е доста оживено — отбеляза Ибн, като кимна към флотилията от малки лодки, които сновяха наоколо. Палубите им бяха отрупани с журналисти, които настояваха за интервюта и туристи, надяващи се да зърнат международните знаменитости.

— Не пускайте на борда никой, с изключение на делегатите от Египет и Мексико, които водят със себе си Де Лоренцо и Хасан.

— А ако някой пожелае да слезе на брега, преди да напуснем пристанището?

— Не ги спирайте — заяви Амар. — Всичко на кораба трябва да изглежда нормално. Бъркотията в града е добре дошла за нас. Когато забележат, че ни няма, ще бъде твърде късно.

— Служителите от пристанището не са глупаци. Когато се стъмни и видят, че светлините ни не са включени, ще проверят какво става.

— Ще ги уведомим, че главният генератор е в ремонт. — Амар посочи към един от туристическите кораби, закотвен между „Лейди Фламбъро“ и полуострова, който ограждаше пристанището. — От брега ще вземат неговите светлини за нашите.

— Освен ако някой не се вгледа по-внимателно.

Амар сви рамене.

— Трябва ни само един час, за да излезем в открито море. Уругвайските сили за сигурност няма да започнат издирване преди изгрев-слънце.

— Ако искаме да отстраним египетските и мексиканските агенти от охраната навреме — каза Ибн, — трябва веднага да се заемем с тях.

— Автоматите ви снабдени ли са с надеждни заглушители?

— Шумът от изстрелите ще бъде не по-силен от пляскане с ръце.

Амар втренчи поглед в Ибн.

— Действайте безшумно и предпазливо, приятелю. Ако е нужно, използвайте измама, за да ги изолирате и ги довършете един по един. Без излишен шум. Ако някой успее да скочи през борда и да предупреди силите за сигурност на брега, всички ще умрем. Постарай се хората ти да разберат добре това.

— За тази среднощна задача ще имаме нужда от всички здрави мишци, които можем да осигурим.

 

 

Първи трябваше да бъдат премахнати хората от египетската охрана. Тъй като нямаха никаква причина да се съмняват в терористите на Амар, предрешени като агенти за сигурност и охрана, работещи за застрахователната компания, те лесно бяха подмамени в свободните апартаменти за пътници, които се превърнаха в тяхно лобно място.

За примамването на хората от охраната беше използвана всяка уловка, която звучеше макар и донякъде правдоподобно. Лъжата, която вършеше най-добра работа, беше да ги убедят, че някой от техните високопоставени държавни чиновници е получил хранително натравяне и капитанът на кораба има нужда от услугите им.

След като египетските агенти пристъпеха прага, вратата се затваряше и един от похитителите хладнокръвно ги прострелваше от упор в сърцето. Кръвта биваше бързо почиствана, а труповете пренасяни в спалнята на апартамента.

Когато дойде ред на мексиканците, двама души от охраната на Де Лоренцо се усъмниха и отказаха да влязат в апартамента. Съпротивата им бързо беше сломена и те бяха убити с ножове в един пуст коридор, преди да успеят да вдигнат тревога.

Един след друг, общо дванадесет на брой, агентите от охраната срещаха смъртта си, докато накрая останаха само двама египтяни и трима мексиканци, които стояха на пост пред вратите на апартаментите, в които бяха настанени техните президенти.

От изток беше започнало да се смрачава, когато Амар съблече капитанската си униформа и надяна черен гащеризон от памучен плат. След това свали латексовата дегизировка от лицето си и на нейно място постави малка маска на клоун.

Той тъкмо затягаше около кръста си тежък колан, на който бяха окачени два автоматични пистолета и портативна радиостанция, когато Ибн почука и влезе в каютата.

— Остават петима — докладва той. — Можем да ги убием само ако ги нападнем направо, без да се крием.

— Изпълнили сте добре задачата си — каза Амар. Той изгледа Ибн продължително. — Вече няма нужда да се крием. Свършете набързо с тях, но предупреди хората си да внимават. Не искам Хасан и Де Лоренцо да бъдат убити по невнимание.

Ибн кимна и предаде заповедта на един от терористите, който чакаше отвън. После отново се обърна към Амар. По лицето му играеше самоуверена усмивка.

— Можеш да считаш, че корабът е наш.

Амар посочи към голям месингов хронометър, окачен над писалището на капитан Колинс.

— Потегляме след тридесет и седем минути. Събери всички пътници и членове на екипажа, с изключение на механиците. Погрижи се хората в машинното отделение да имат готовност за отплаване, когато заповядам. Вкарай останалите в главния салон за хранене. Време е да им се представим и да оповестим исканията си.

Ибн не реагира. Той стоеше, без да помръдне, а усмивката му ставаше все по-широка, докато накрая лъснаха всичките му зъби.

— Аллах ни благослови с голяма сполука — най-сетне каза той.

Амар погледна към него.

— След пет дни ще разберем дали наистина ни е дарил с успех.

— Той вече ни изпрати добра поличба. Тя е тук.

— Тя? За кого говориш?

— Хала Камил.

Отначало Амар не успя да схване за какво става дума. А после не можа да повярва.

— Камил, тя се намира на кораба?

— Качи се на борда преди по-малко от десет минути — съобщи ухиленият Ибн. — Наредих да я поставят под стража в една от каютите на жените, членове на екипажа.

— Аллах наистина е милостив — каза Амар, който все още не можеше да повярва.

— Да, той изпрати мухата право при паяка — злобно изрече Ибн — и отново ти дава възможност да я убиеш в името на Ахмад Язид.

 

 

С настъпването на мрака преваля лек тропически дъждец, който прочисти небето и отмина на север. Лампите по улиците на Пунта дел Есте и по корабите започнаха да светват една след друга, хвърляйки трепкащи отражения върху водната повърхност.

На сенатора Пит му се струваше странно, че в далечината се вижда само силуетът на „Лейди Фламбъро“, който се открояваше на фона на ярко осветения кораб, хвърлил котва недалеч от него. Светлините му не бяха запалени, а палубата беше пуста, установи той, докато голямата моторница заобикаляше носа му, за да хвърли котва до корабната стълба.

С дипломатическо куфарче в ръка, сенаторът пъргаво скочи на тясната площадка. Едва беше изкачил две стъпала, когато моторницата зави и се насочи обратно към кея. Той стигна до палубата и разбра, че е съвсем сам. Имаше нещо ужасно нередно. Първата му мисъл беше, че е сбъркал и се е качил на друг кораб.

Единствените звуци, които говореха за признаци на живот, бяха някакъв глас, който се разнасяше от разговорната уредба някъде в надстройката и бученето на генераторите дълбоко във вътрешността на корпуса.

Той се обърна, за да извика на моторницата да се върне, но тя беше твърде далеч, за да чуят гласа му през шума на уморения стар дизелов двигател. Изведнъж от мрака изникна фигура, облечена в черен гащеризон, с автомат, насочен към корема на сенатора.

— Това ли е „Лейди Фламбъро“? — попита сенаторът.

— Кой си ти? — долетя до него шепот. — Какво правиш тук?

Постовият държеше автомата без да трепне и наблюдаваше сенатора наклонил леко глава, докато той обясняваше причините за присъствието си.

— Сенатор Джордж Пит, казваш. Американец. Не те очаквахме.

— Президентът Хасан е уведомен за пристигането ми — нетърпеливо заяви сенаторът. — Моля, свалете оръжието си и ме отведете при него.

На ослепителната светлина, която идваше от брега, се виждаше как очите на постовия проблясват подозрително.

— Има ли някой друг с теб?

— Не, сам съм.

— Трябва да се върнеш на брега.

Сенаторът кимна с глава към отдалечаващата се моторница.

— Лодката, с която дойдох, замина.

Постовият обмисли създалото се положение. Най-сетне свали автомата, тръгна безмълвно по палубата и застана встрани от една врата. Той протегна свободната си ръка и кимна към куфарчето.

— Оттук — тихо каза той, като че ли това беше някаква тайна. — Дай ми куфарчето си.

— Това са официални документи — категорично заяви сенаторът. Той стисна здраво дипломатическото си куфарче с две ръце и бързо мина край постовия.

Пред него се изпречи тежка черна завеса. Сенаторът я отметна и се озова в нещо средно между бална зала и салон за хранене с площ около две хиляди квадратни метра. Огромното помещение беше обзаведено и подредено да изглежда като стая в средновековна господарска английска къща. Малка група от хора, някои прави, а други насядали, облечени в делови костюми или моряшки униформи, едновременно обърнаха глави към него и го загледаха, като че ли беше топка в тенис мач.

Покрай стените бяха разположени деветима мъже, мълчаливи, със сериозни лица, мъже, облечени в еднакви черни гащеризони и обуща за крос в същия цвят. Всеки от тях държеше в ръцете си преметнат през рамо автомат и бавно местеше дулото напред-назад по редиците от насилствено превърнатите в тяхна публика хора.

— Добре дошли — прозвуча през усилвателната уредба гласът на една фигура, застанала на подиума. Мъжът по нищо не се отличаваше от останалите, ако не се брои малката маска на клоун, която скриваше лицето му. Но с това клоунадата свършваше.

— Представете се, ако обичате.

В погледа, който сенаторът му отправи, се четеше объркване.

— Какво става тук?

— Ще ви помоля да отговорите на въпроса ми — с ледена учтивост заяви Амар.

— Сенатор Джордж Пит, от Конгреса на Съединените щати. Тук съм, за да разговарям с египетския президент Хасан. Казано ми бе, че се намира на борда на този кораб.

— Ще откриете президента Хасан седнал на първия ред.

— Защо тези мъже държат всички под прицел?

Амар се престори на отегчен, но търпелив.

— Е, сенаторе, мислех си, че това е очевидно. Без да си давате сметка, вие пристигнахте тъкмо когато завзехме кораба, за да го отвлечем.

Сенаторът Пит бе обхванат от все по-нарастващо недоумение. В него плахо започнаха да се надигат кълновете на сковаващ страх. Той тръгна като хипнотизиран напред, подмина капитан Колинс и неговите офицери и се взря в пребледнелите лица на президентите Хасан и Де Лоренцо. После изведнъж спря и втренчи поглед в изпълнените с ужас очи на Хала Камил.

В този момент той осъзна, че някои от присъстващите щяха да срещнат тук смъртта си.

Сенаторът безмълвно прегърна Хала през рамото. Внезапно цялото му същество бе обладано от ярост.

— За бога, давате ли си сметка какво вършите?

— Много добре знам какво върша — каза Амар. — Аллах ми помагаше на всяка стъпка от пътя. Както казват играчите на покер у вас, той направи пода още по-желан, като вдигна залозите с внезапната поява на генералния секретар на Обединените нации, а сега и на изтъкнат сенатор от Съединените щати.

— Допуснали сте грешка, която ще ви струва скъпо — предизвика го дръзко сенаторът. — Не ще можете да се измъкнете живи оттук и да се хвалите с това, което сте направили.

— О, но аз мога и ще го направя.

— Невъзможно!

— Напротив — заяви Амар. В гласа му се долавяше зловеща решимост. — Скоро сам ще се убедите в това.