Клайв Къслър
Съкровище (7)

6

Рубин беше готов да продаде душата си, за да отхвърли този непосилен товар от плещите си, да свали хлъзгавите си от пот ръце от щурвала, да затвори очи и да приеме смъртта. Чувството му за дълг към екипажа на самолета и пътниците обаче не му позволяваше да стори това.

Никога, дори и в най-страшните си кошмари, той не се беше виждал в такова невероятно затруднение. Едно погрешно движение, малка грешка в преценката му и за петдесет души морските дълбини щяха да се превърнат в никому неизвестен гроб. Не е честно, крещеше отново и отново на ум той. Не е честно.

Навигационните уреди не функционираха. Комуникационното оборудване мълчеше. Нито един от пътниците не беше управлявал през живота си летателен апарат, дори и малък самолет. Той беше загубил всякаква ориентация и се чувстваше съвсем безпомощен. Необяснимо за него, стрелките на разходомерите за гориво трепкаха в сектора „Празно“. Умът му отказваше да възприеме целия този хаос.

Къде беше пилотът? Какво беше причинило смъртта на втория пилот и бордовия инженер? Кой стоеше зад тази чудовищна лудост? Главата му гъмжеше от въпроси, на които не беше в състояние да отговори.

Единствената утеха на Рубин беше, че не е сам. Заедно с него в пилотската кабина се намираше още един човек.

Едуардо Ибара, член на мексиканската делегация, беше служил някога като механик във военновъздушните сили на своята страна. Бяха изминали тридесет години, откакто за последен път беше работил с гаечен ключ по витлов самолет, но беше започнал да си припомня едно-друго от старите умения, докато седеше в креслото на втория пилот, поел управлението на ръчната газ и разчиташе показанията на приборите за Рубин.

Лицето на Ибара беше кръгло и загоряло, косата му гъста и черна, посребрена тук-там. Раздалечените му кафяви очи бяха безизразни. В своя костюм с жилетка той изглеждаше не на място в пилотската кабина. Беше странно, че по челото му не бяха избили капчици пот, нито пък беше разхлабил вратовръзката си или свалил сакото си.

Той посочи нагоре към небето, което се виждаше през прозореца.

— Доколкото мога да преценя по звездите, бих казал, че летим към Северния полюс.

— Ако питаш мен, летим на изток, над Русия — мрачно заяви Рубин. — Нямам ни най-малка представа за посоката.

— Това, което остана зад нас, беше остров.

— Как мислиш, дали не беше Гренландия?

Ибара поклати глава.

— През последните няколко часа летяхме над вода. Ако беше Гренландия, щяхме все още да се намираме над вечните ледове. Мисля, че прелетяхме над Исландия.

— Господи, от колко време летим на север?

— Никой не може да каже кога пилотът се е отклонил от курса Лондон-Ню Йорк.

Към болезненото объркване на Рубин се прибави ново опасение. Нещастията се трупаха едно след друго. От едно на хиляда шансът да оцелеят бързо се беше смалил на едно на милион.

— Ще се опитам да направя завой на деветдесет градуса на ляво.

— Нямаме друг избор — мрачно се съгласи Ибара.

— Ако се разбием на сушата, може някой да оцелее. А и за опитен пилот ще бъде почти невъзможно да извърши успешно приводняване в открито море на тъмно. Дори и ако по някакво чудо успеем да кацнем във водата без да се разбием, нито един човек, облечен в обикновени дрехи, не бе могъл да издържи повече от няколко минути в ледените води на морето.

— Може би вече е твърде късно. — Представителят на Мексико в ООН кимна към командното табло. Всички предупредителни лампички за гориво светеха на червено. — Боя се, че времето ни във въздуха е на привършване.

Рубин впери невярващ поглед в контролните прибори. Той нямаше откъде да знае, че боингът, който летеше със скорост триста и седемдесет километра в час на хиляда и петстотин метра височина, изразходваше същото количество гориво, както и ако летеше със скорост деветстотин двадесет и пет километра в час на десет хиляди и петстотин метра височина.

— Добре, ще се насочим на запад докато горивото свърши и самолетът падне.

Рубин изтри длани в крачолите на панталоните си и хвана щурвала. Откакто бяха прелетели над върха на ледника, той не беше поемал управлението на самолета. Пое дълбоко дъх и натисна бутона „Изключване на автопилота“, разположен върху щурвала. Не се чувстваше достатъчно уверен, за да вкара самолета във вираж с елероните, затова използва само вертикалното кормило, с което внимателно направи плавен завой. Щом носът се насочи направо, той почувства, че нещо не е наред.

— Оборотите на двигател номер четири падат — каза Ибара. Гласът му съвсем забележимо потрепваше. — Няма достатъчно гориво.

— Не трябва ли да го изключим, или да направим нещо?

— Не съм запознат с процедурата в такива случаи — глухо отвърна Ибара.

О, мили боже, помисли си на ум Рубин, един слепец води друг. Висотомерът беше започнал да показва постоянно спадане на височината. Скоростомерът също показваше, че скоростта намалява. Умът му беше толкова напрегнат, че Рубин не беше в състояние да мисли. Той се опитваше да задържи самолета във въздуха повече с воля, отколкото с пилотиране.

Освен това Рубин се мъчеше да се пребори с времето, тъй като разстоянието между самолета и морето бавно, но неумолимо намаляваше.

Изведнъж, без всякакво предупреждение, щурвалът в ръцете му започна да се движи все по-бавно и да вибрира.

— Губим скорост — извика Ибара. Най-сетне, на непроницаемото му лице се беше изписал страх. — Насочи носа надолу.

Рубин плавно придвижи щурвала напред, като ясно си даваше сметка, че по такъв начин ускорява неизбежното.

— Свали клапите, за да увеличим подемната сила — нареди той на Ибара.

— Свалям клапите — отговори Ибара, присвил устни.

— Това е — промълви Рубин. — Спускаме се.

Пред отворената врата на пилотската кабина беше застанала една от стюардесите и слушаше репликите, които си разменяха. В широко отворените й очи се четеше страх, лицето й беше бяло като лист хартия.

— Ще се разбием ли? — попита тя, почти шепнешком.

Рубин застина в креслото, твърде зает да се обърне.

— Да, дявол да го вземе! — изруга той. — Сложи си предпазния колан.

Тя се обърна и щеше без малко да падне, когато припряно се спусна към пътническия салон, за да предупреди останалите членове на екипажа и пътниците за най-лошото. Всички разбираха, че няма начин да се спасят от неизбежната гибел. За щастие, не настъпи паника, не се чуваха истерични викове. Дори молитвите се произнасяха тихо.

Ибара се извърна в креслото и погледна към пътеката между седалките. Камил се опитваше да успокои някакъв възрастен мъж, който трепереше неудържимо. По лицето й се четеше спокойствие и някакво странно задоволство. Тя наистина беше чудесна жена, помисли си Ибара. Жалко, че скоро от красотата й нямаше да остане и следа. Той въздъхна и отново се обърна към командното табло.

Висотомерът показваше, че летяха на височина по-малка от двеста метра. Ибара реши да рискува и увеличи заданията на ръчната газ за останалите три двигателя. Това беше безполезен жест, породен от отчаяние. Двигателите щяха да изразходят малкото останали литри гориво по-бързо и да спрат по-скоро. Но Ибара не разсъждаваше логически. Той не можеше просто да стои и да бездейства. Чувстваше, че трябва да предприеме нещо, един последен опит, породен от отчаяние, дори това да означаваше, че ще ускори собствената си смърт.

Пет мъчителни минути се изнизаха като една. Черните води на морето приближаваха, готови да погълнат самолета.

— Виждам светлини! — произнесе неочаквано Рубин. — Право пред нас.

Очите на Ибара мигновено светнаха и той погледна през прозореца.

— Кораб! — извика той. — Това е кораб!

Почти едновременно с неговия вик, самолетът профуча над „Поулър Иксплорър“, като премина на по-малко от десет метра над радиолокаторната му антена.