Клайв Къслър
Съкровище (17)

16

Отначало никой не обърна внимание на малкото петънце, което се появи в края на хартиената лента на сонарното регистриращо устройство.

По време на шестчасовото търсене бяха открили няколко предмета, изработени от човешка ръка. Части от разбития самолет, които бяха маркирани за изваждане, потънал риболовен траулер, отпадъци, изхвърлени през борда от рибарски флотилии, които бяха търсили подслон от бурите във фиорда — всички те бяха уловени от видеокамерата и изключени от обсега на търсенето.

Последната находка не лежеше на дъното на фиорда, както очакваха. Тя се намираше в малък тесен залив, заобиколен от стръмни скали.

Само единият й край стърчеше в прозрачната вода; останалото беше погребано под стена от лед.

Пит, който седеше пред регистриращото устройство, заобиколен от Джордино, капитан Найт и археолозите, първи си даде сметка за нейната значимост. Той заговори в микрофона:

— Завъртете рибката, ориентирайте я на сто и петдесет градуса.

„Поулър Иксплорър“ все още беше закотвен в скования от лед фиорд. Отвън екип начело със Саймън Корк беше пробил отвор в леда и беше спуснал във водата детекторното устройство. Много бавно те завъртяха рибката, както го наричаха, сканирайки участъка във всички посоки. След като претърсеха даден участък, те отпускаха още кабел и опитваха отново в друг, отдалечен на по-голямо разстояние от кораба.

В отговор на командата на Пит Саймън завъртя кабела така, че сонарните детектори на рибката се насочиха в желаната посока от сто и петдесет градуса.

— Добре ли е така? — попита той.

— Сочи точно към обекта — отговори Пит от кораба.

Гледан от по-подходящ ъгъл, обектът придоби по-ясни очертания. Пит очерта около него кръг с черен флумастер.

— Мисля, че открихме нещо.

Гронквист се приближи към него и кимна.

— Не се вижда кой знае колко от него, за да определим какво е. Твоето мнение?

— Доста неясен — отвърна Пит. — Трябва да използваш въображението си, тъй като по-голямата част от предмета е покрита с лед, нападал от околните скали. Но онази част, която се подава под водата, навежда на мисълта за кораб от дърво. Има определено заострена форма, която преминава в нещо подобно на висок, извит кърмови упор.

— Да — развълнувано каза Лили. — Висок и грациозен. Типичен за търговски кораб от четвърти век.

— Не бързай да се радваш — предупреди Найт. — Може да се окаже някой стар рибарски платноход.

— Възможно е — замислено каза Джордино. — Но ако паметта не ме лъже, датчаните, исландците и норвежците, които са ловили риба в тези води векове наред, са плавали в по-тесни кораби с велботна кърма.

— Прав си — заяви Пит. — Наследили са заострения нос и кърма от викингите. Това, което виждаме тук, би могло да бъде и кораб с велботна кърма, само че с по-широка извивка.

— Не мога да получа ясна представа, тъй като по-голямата част от корпуса е покрита с лед — каза Гронквист. — Но можем да спуснем камера зад кърмата, където водата е бистра. Така ще имаме по-добра възможност за опознаване.

Джордино изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Една камера може да покаже как изглежда кърмовата част на някой потънал кораб, но едва ли нещо повече.

— На кораба има толкова здрави мъжки мишци — каза Лили. — Можем да прокопаем тунел през леда и да го разгледаме отблизо.

Гронквист взе един бинокъл, излезе от отделението за електронно оборудване и се запъти към командния мостик. След половин минута се върна.

— Мисля, че дебелината на ледената покривка над кораба е поне три метра. Ще отидат най-малко два дни, докато я разбием.

— Боя се, че ще трябва да копаете без нас — каза Найт. — Моите заповеди са да отплавам преди 18:00 часа. Нямаме никакво време за продължителни изкопни работи.

Гронквист се изненада.

— Та това значи, че имаме още само пет часа.

Найт разпери безпомощно ръце.

— Съжалявам, в случая нищо не зависи от мен.

Пит разглеждаше внимателно тъмното петно върху хартията на регистриращото устройство. После се обърна към Найт.

— Ако докажа, че това там със сигурност е римски кораб от четвърти век, ще можеш ли да убедиш командването на Северноатлантическия флот да ни оставят тук още ден-два?

В очите на Найт проблеснаха лукави искрици.

— Какво си намислил да правиш?

— Става ли? — продължи да настоява Пит.

— Да — твърдо заяви Найт. — Но само ако докажеш, че несъмнено става дума за корабокрушение отпреди хиляда години.

— Дадено тогава.

— Как смяташ да го направиш?

— Много просто — каза Пит, като продължи да обяснява на вече спечеления за идеята Найт. — Ще се спусна под леда и ще проникна в корпуса.

 

 

Корк Саймън и екипът му бързо се заловиха да пробиват отвор в дебелата един метър ледена покривка с помощта на верижни триони. Те извадиха множество парчета лед преди да стигнат до последния слой. Него пробиха с боен чук, прикрепен към дълга тръба, а после извадиха ледените отломъци със захващащи куки, така че спускането на Пит да бъде безопасно.

Когато със задоволство установи, че отворът е почистен, Саймън направи няколко крачки и влезе в малък, покрит с брезент заслон. Вътре беше топло и претъпкано с хора и водолазно оборудване. До подгревателния агрегат тракаше въздушен компресор, изпускателната тръба на който беше отведена навън.

Лили и останалите археолози седяха край сгъваема масичка в единия ъгъл на заслона, рисуваха скица след скица и ги обсъждаха с Пит, който се подготвяше за спускането под водата.

— Готов съм когато кажете — съобщи Саймън.

— Още пет минути — отвърна Джордино, зает да проверява вентилните блокове и регулатора на водолазен шлем „Марк I“ който се използваше във Военноморския флот.

Пит беше облякъл специален водолазен костюм върху долни дрехи с дълги ръкави и крачоли, изработени от дебела и пухкава изкуствена материя, предназначена да осигурява термоизолация. После надяна на главата си качулка и закопча на кръста си колан с подвижни тежести, като същевременно се опитваше внимателно да слуша съкратен курс по антично корабостроене.

— При ранните търговски кораби корабостроителите са предпочитали за вътрешната обшивка да използват кедър и кипарис, а често и бор — обясняваше Гронквист. — За кила са използвали най-вече дъб.

— Няма да мога да различа едното дърво от другото — каза Пит.

— Тогава разгледай внимателно корпуса. Дъските са били плътно съединявани на длаб и чеп. При много кораби външната повърхност на долната част е била покрита с оловни плочи. Металните части могат да бъдат от желязо или мед.

— Ами кормилото? — попита Пит. — Нещо определено, което да търся, по отношение на конструкцията и закрепването?

— Няма да откриеш обичайното кормило, разположено в средата на кърмата — каза Сам Хоскинс. — Те са се появили едва след осемстотин години. Всички ранни средиземноморски търговски кораби са използвали двойка направляващи весла, спуснати отзад, в кърмовата част.

— Искаш ли резервна бутилка за обратния път към повърхността? — прекъсна го Джордино.

Пит поклати глава.

— Няма да ми е необходима при спускане на такава малка дълбочина при положение, че ще бъда със спасително въже.

Джордино вдигна водолазния шлем „Марк I“ и помогна на Пит да го надене на главата си. Той провери уплътнението на лицевата част, натъкми и пристегна ремъците. Подаването на въздух беше задействано и когато Пит даде знак, че има необходимото количество, Джордино прикрепи кабела за връзка към шлема.

Докато един от флотските служещи развиваше и изпъваше шланга за подаване на въздух и кабела за връзка, Джордино завърза около кръста на Пит спасителното въже от манила^[1]. Той извърши обичайната проверка преди спускане под вода, а после надяна на главата си слушалки с микрофон.

— Добре ли ме чуваш? — попита той.

— Ясно, но слабо — отвърна му Пит. — Увеличи малко звука.

— Сега по-добре ли е?

— Много по-добре.

— Как се чувстваш?

— Добре и удобно, щом дишам топъл въздух.

— Готов ли си?

Пит отговори, като направи с палец и показалец утвърдителен знак. После се спря, за да окачи на колана си прожектор, предназначен за ползване под вода.

Лили го прегърна и се взря през маската на лицето му.

— Наслука и внимавай!

Той й намигна.

Пит се обърна и излезе от заслона навън в студа, следван от двама моряци, които се грижеха за кабела, шланга и въжето му.

Джордино понечи да ги последва, когато Лили го сграбчи за ръката.

— Ще можем ли да го чуваме? — разтревожена попита тя.

— Да. Свързал съм го към говорител. Ти и доктор Гронквист може да останете тук на топло и да ни слушате. Ако имате да казвате нещо на Пит, просто елате и ми кажете и аз ще му го предам.

Пит тръгна сковано към ръба на пробития в леда отвор и седна до него. Температурата на въздуха беше паднала до нула. Беше ясен ноемврийски ден. Студът леко пощипваше поради вятъра, който духаше със скорост шестнадесет километра в час.

Докато надяваше плавниците си, той погледна към отвесните склонове на планините, които се извисяваха над залива. Тоновете сняг и лед отрупали веригата от стръмни високи скали, изглеждаха така, сякаш всеки момент можеха да се сринат надолу. Обърна се към горния край на фиорда, където се виждаха ръкавите на ледника, които криволичеха и се спускаха към морето. После погледна надолу.

Студената, искрящо зелена вода в отвора за спускане изглеждаше страховито.

Капитан Найт приближи към Пит и сложи ръка на рамото му. Единственото, което виждаше през стъклото на маската, бяха две напрегнати зелени очи. Той заговори високо, за да го чуе Пит.

— Остава още един час и двадесет и три минути. Помислих си, че трябва да знаеш.

Пит го изгледа хладно, но не отговори. Вдигна палец в знак, че всичко е наред и се плъзна през тесния отвор в ледената вода.

Той бавно се спусна между заобикалящите го бели стени. Имаше чувството, че се гмурка в кладенец. Щом се потопи във водата, беше заслепен от искрящия калейдоскоп от цветовете на слънчевите лъчи, които проникваха през леда. Долната част на ледената покривка беше назъбена и неравна, осеяна с малки, висящи сталактити, образувани от бързо замръзващата сладка вода, която се вливаше във фиорда от ледниците.

Видимостта под водата беше почти осемдесет метра в хоризонтална посока. Той погледна надолу и съзря малка колония от кафяви водорасли, които покриваха скалистото дъно. Пред очите му се нижеха хиляди дребни, подобни на скариди ракообразни, които изглеждаха като увиснали в неподвижната вода.

Огромен, триметров брадат тюлен, от муцуната на който стърчаха снопчета твърда четина, го гледаше с любопитство отдалеч. Пит размаха ръце. Като го изгледа предпазливо, големият тюлен отплува.

Пит стигна дъното и се спря, за да изравни налягането в ушите си. Беше опасно да се спуска под леда с балансираща жилетка от типа, който се използваше като компенсатор за плаваемостта, затова и не носеше такава. Тежестта му беше малко по-голяма от необходимата и той свали и изхвърли една оловна плочка от колана си. Въздухът, който идваше от компресора и минаваше през филтър и акумулатор, беше омекотен, но чист.

Той погледна нагоре, за да се ориентира по призрачната светлина, която идваше от отвора в леда и провери компаса си. Не беше счел за нужно да вземе дълбокомер. Дълбочината на водата там, където щеше да работи, нямаше да е по-голяма от четири метра.

— Обади се — чу се през слушалките на шлема гласът на Ал Джордино.

— На дъното съм — отговори Пит. — Всички системи работят нормално.

Той се извърна и се взря през зелената бездна.

— Корабът лежи на около десет метра северно от мен. Тръгвам към него. Отпуснете въжето, шланга и кабела.

Той заплува бавно, като внимаваше кабелите да не се заплетат в стърчащите скали. Пронизващият студ от ледената вода започна да прониква в тялото му. Беше благодарен на Джордино, който предвидливо се беше погрижил въздухът да бъде топъл и сух.

Пред очите му бавно се показа кърмата на потъналия кораб. Корпусът му беше покрит с килим от водорасли. Той разчисти малко пространство с ръкавицата си и във водата се образува зелен облак. Пит изчака около минута, за да се разсее и след това огледа разчистената повърхност.

— Кажи на Лили и доктора, че се намирам пред дървен корпус без кормило на кърмата, но от направляващи весла няма и следа.

— Разбрано — отвърна Джордино.

Пит изтегли ножа от калъфа, който беше прикрепен с ремъци към крака му и го мушна в долната част на корпуса, близо до кила. Острието потъна в мек метал.

— Има дъно с оловна обшивка — съобщи той.

— Дотук добре — отвърна Джордино. — Доктор Гронквист иска да знае дали по кърмовия упор има някаква дърворезба.

— Почакай.

Пит внимателно почисти растителността от плосък участък на кърмовия упор в близост до мястото, където той изчезваше под леда, като търпеливо изчака облакът от водорасли, който се вдигна, да се разнесе.

— Има нещо подобно на гравирана дървена плоча, вградена в упора. Различавам някакъв надпис и лице.

— Лице?

— С къдрава коса и гъста брада.

— А какво пише?

— Съжалявам, не мога да превеждам от гръцки.

— Не е на латински? — скептично попита Джордино.

Релефният надпис върху дървото изглеждаше нечетлив на слабата светлина, която се процеждаше през леда. Пит се приближи, докато маската му почти докосна дървената плоча.

— Гръцки е — уверено заяви той.

— Сигурен ли си?

— На времето излизах с едно момиче, което членуваше в „Алфа Делта Пи“^[2].

— Почакай. Колекционерите на кокали изпаднаха в екстаз.

След близо две минути гласът на Джордино отново прозвуча в слушалките.

— Гронквист мисли, че имаш халюцинации, но Майк Греъм казва, че е учил класически гръцки в колежа и пита дали можеш да опишеш буквите.

— Първата буква прилича на „S“ във формата на светкавица. После „А“, дясното краче на която липсва. Следващата е „Р“, следвана от нещо подобно на обърната наопаки „L“, като бесилка. После „I“. Последната буква отново е „S“ във формата на светкавица.

Греъм, който слушаше по говорителя в заслона, записа оскъдното описание на Пит върху страница от бележник, докато получи:

В продължение на няколко минути той внимателно разглежда това, което изглежда беше дума. Нещо не беше както трябва. Помъчи се да напрегне паметта си и най-накрая се сети. Буквите бяха от класическия, но източен гръцки.

Постепенно по замисленото му лице се изписа неверие. Той трескаво написа кратка дума, откъсна страницата и я вдигна пред себе си. На нея с обикновени главни букви беше написано:

S A R A P I S

Лили погледна въпросително към Гронквист.

— Означава ли това нещо?

— Мисля, че е име на гръцко-египетски бог — каза Гронквист.

— Божество, популярно по цялото Средиземноморие — потвърди Хоскинс. — В днешно време обикновено се пише „Serapis“.

— Значи нашият кораб се нарича „Серапис“ — замислено промълви Лили.

Найт изсумтя.

— В такъв случай потъналият кораб е или римски, или гръцки, или египетски. Кое от трите?

— Трудно ни е да кажем — отвърна Гронквист. — Ще ни трябва опитен специалист по подводна археология, който познава древните кораби, плавали някога из Средиземно море, за да определи какъв е този тук.

Под леда Пит се придвижи към десния борд на корпуса и спря там, където обшивката се губеше в ледената стена. Заобиколи с плуване кърмовия упор и се отправи към левия борд. Обшивката изглеждаше изкривена и издута навън. Ритна я няколко пъти с плавниците и пред очите му се показа пробито от леда място.

Той бавно доплува до отвора и провря глава вътре. Имаше чувството, че наднича в тъмен килер. Виждаше само неясни, трудно различими форми. Протегна ръка и напипа нещо обло и твърдо. Прецени внимателно разстоянието между счупените дъски. Пролуката беше твърде малка, за да провре през нея раменете си.

Той хвана здраво горната дъска, подпря плавник в корпуса и дръпна. Добре запазеното дърво бавно се огъна, но не поддаде. Пит се подпря с двата крака и задърпа с всичка сила. Дъската все така не помръдваше. Тъкмо когато се канеше да се откаже, диблите неочаквано се измъкнаха от вътрешните ребра, подгизналото дърво се откъсна, като го отхвърли назад и Пит бавно и тромаво отхвръкна към голяма скала.

Всеки порядъчен, редовно регистриран член на гилдията от специалисти по подводна археология би получил сърдечен удар при гледката на това неоправдано грубо отношение към древното човешко творение. Пит обаче не прояви никакво разбиране към академичните скрупули. Беше му студено и изстиваше все повече, от удара в скалата рамото беше започнало да го боли. Знаеше, че не може да остане още дълго под водата.

— Открих пробойна в корпуса — каза той, дишайки тежко като маратонец. — Спуснете камера.

— Разбрано — отвърна безстрастния глас на Джордино. — Върни се и ще ти я подам.

Пит се насочи към отвора в леда и последва въздушните мехурчета, които се издигаха към повърхността. Джордино легна по корем върху леда, пресегна се и подаде на Пит портативна видеокамера за подводни снимки.

— Заснеми няколко метра лента и се връщай — каза той. — Вече направи достатъчно.

— А капитан Найт?

— Почакай, ще го свържа с теб.

В слушалките прозвуча гласът на Найт.

— Дърк?

— Кажи, Байрън.

— Съвсем сигурен ли си, че става дума за отлично запазен хилядолетен кораб от древността?

— Всички признаци говорят за това.

— Ще ми трябва някакво веществено доказателство, за да убедя командването на Атлантическия флот да ни разреши да останем тук още четиридесет и осем часа.

— Почакай и ще ти го изпратя запечатано с целувка.

— Достатъчен ще бъде някакъв античен предмет, чиято възраст може да се установи — оставаше непреклонен Найт.

Пит махна с ръка и изчезна от погледа им.

Той не влезе веднага в потъналия кораб. Не знаеше колко време бе прекарал неподвижно увиснал във водата пред назъбения отвор. Вероятно около минута, със сигурност не повече от две. Може би очакваше някоя костелива ръка отвътре да го покани с жест, може би се боеше, че ще намери само останки от някоя осемдесетгодишна исландска рибарска шхуна или пък просто не му се нравеше мисълта, че може би това, в което се канеше да влезе, се е превърнало в гробница.

Най-сетне той наведе главата си, присви рамене и предпазливо размаха плавниците.

Черната тъма се разтвори и той заплува навътре.