Клайв Къслър
Съкровище (22)

21

— Е, след като успя изцяло да приковеш вниманието ни — сдържано заяви Пит, — ще имаш ли нещо против да споделиш с нас откритието си?

Редфърн тръсна глава, сякаш да събере мислите си.

— Историята — по-точно ще бъде да я наречем епопея — е изумителна. Аз самият не мога да схвана всичко.

— Става ли ясно от плочките — попита Лили, — защо един гръко-римски кораб се е озовал толкова далеч от родните си води?

— Не гръко-римски, а византийски — поправи я Редфърн. — По времето когато „Серапис“ е плавал из древния свят, седалището на Империята е било преместено от Константин Велики^[1] от Рим край Босфора, където някога се е намирал гръцкият град Византия.

— Който станал Константинопол — каза Пит.

— А после Истанбул. — Редфърн се обърна към Лили. — Извинявай, че не ти отговорих направо. Но, да, плочките изясняват как и защо корабът се е озовал тук. За да си обясним напълно, ще трябва да се върнем назад във времето и да започнем от 323 година преди Новата ера, годината, в която Александър Велики издъхнал във Вавилон. Империята му била поделена между неговите пълководци. Един от тях, Птолемей^[2], се отделил в Египет и станал цар. Прозорлив човек е бил този Птолемей. Освен това той успял да сложи ръка върху трупа на Александър и го положил в саркофаг от злато и кристал. По-късно поставил саркофага в разкошен мавзолей и построил около него величествен град пред който Атина бледнеела. В чест на своя бивш господар Птолемей го нарекъл Александрия.

— Какво общо има всичко това със „Серапис“? — попита Лили.

— Моля те, имай малко търпение — топло отвърна Редфърн. — Птолемей основал огромен музей и библиотека, като започнал от нулата. Броят на книгите и произведенията на изкуството в тях бил внушителен. Неговите потомци, като се започне от Клеопатра, та чак до по-късните му наследници, продължили да трупат ръкописи и предмети на изкуството, докато музеят и особено библиотеката, се превърнали в едни от най-големите съкровищници на изкуството, науката и литературата, които някога са съществували. Тази огромна сбирка от знания просъществувала до 391 година от Новата ера. В тази година, император Теодосий^[3] и патриархът на Александрия, Теофил, който бил отявлен религиозен фанатик, решили, че всичко, което не е свързано по някакъв начин с новосъздадените християнски принципи, е езичество. Те организирали и разпоредили унищожението на всичко, събрано в библиотеката. Статуи, прочути творби на изкуството от мрамор, бронз, злато и слонова кост, невероятни картини и гоблени, безброй книги, написани върху агнешка кожа или свитъци от папирус, дори трупът на Александър: всичко трябвало да се разбие на парченца или да се изпепели.

— За какви количества става въпрос? — попита Пит.

— Само книгите са наброявали стотици хиляди.

Лили тъжно поклати глава.

— Каква ужасна загуба!

— Оставили само библейските и църковните писания — продължи Редфърн. — Цялата библиотека и музеят били окончателно изравнени със земята, когато армиите на арабите и мюсюлманите завладели Египет около 646 година от Новата ера.

— Шедьоврите на древността, за събирането на които са били необходими векове, били унищожени, загубени навеки — обобщи Пит.

— Загубени — съгласи се Редфърн. — Така мислеха историците, поне досега. Но ако в това, което току-що прочетох, има и частица истина, то цветът на сбирката не е безвъзвратно загубен. Той лежи скрит някъде.

Лили беше объркана.

— Съществува до ден-днешен? Измъкнат тайно от Александрия на борда на „Серапис“, преди да бъде изгорен?

— Според написаното на плочките.

По лицето на Пит се четеше съмнение.

— Не е възможно „Серапис“ да е отплувал с такава значителна част от сбирката. Звучи неубедително. Корабът е твърде малък. Та неговата товароподемност няма и четиридесет тона. Екипажът би могъл да натъпче в трюма няколко хиляди свитъка и някоя и друга статуя, но в никакъв случай количеството, за което говориш.

Редфърн изгледа Пит с уважение.

— Ти си доста наблюдателен. Запознат си добре с древните кораби.

— Да се върнем към това, как „Серапис“ е бил изхвърлен на брега на Гренландия — настойчиво го подкани Пит, докато Редфърн вземаше нужните страници с текст, които Лили беше преписала, и ги подреждаше.

— Няма да ви превеждам дума по дума латинския от четвърти век. Звучи твърде сковано и високопарно. Вместо това, ще се опитам да преразкажа написаното на най-обикновен английски. Датата на първия запис е трети април, 391 година от Новата ера по Юлианския календар^[4]. Разказът започва така:

Аз, Куций Руфин, капитан на „Серапис“, на работа при Никълс, гръцки владелец на кораби, склоних да превозя товар за Юний Венатор от Александрия. Казаха ми, че пътуването ще бъде дълго и тежко, а Венатор не желае да разкрие крайната цел. При това плаване ме придружи и дъщеря ми Хипатия и майка й ще се тревожи много от нашата дълга раздяла. Но Венатор дава двадесет пъти повече от обичайното заплащане, цяло състояние, от което доста ще спечели Никълс, както самият аз, а и екипажът.

Товарът беше пренесен на борда през нощта, под строга охрана и много потайно, тъй като наредиха на мен и на екипажа да останем на доковете по време на товаренето. Четирима войници, които се намираха под командването на центуриона Домитай Север, получиха заповед да останат на борда по време на цялото плаване.

Не ми харесва тази работа, но Венатор вече се разплати с мен за целия курс и аз не мога да отстъпя от обещанието си.

— Честен човек — заяви Пит. — Трудно е да се повярва, че не е открил какво ще превозва.

— Той се връща към това по-късно. Следващите няколко реда представляват дневник на пътешествието. Освен това споменава и на кого е кръстен корабът. Ще прескоча тази част и ще продължа с първото пристанище, където хвърлят котва.

Благодаря на нашия бог Серапис, че ни дари със спокоен и бърз четиринадесетдневен преход до Картаго Нова, където си починахме пет дни и натоварихме четири пъти повече провизии от обикновено. Тук се присъединихме към останалите кораби на Венатор. Товароподемността на повечето от тях надвишава двеста тона, а на някои наближава триста. Общо сме шестнадесет кораба заедно с флагманския кораб на Венатор. Нашият изпитан в несгоди „Серапис“ е най-малкият съд във флотилията.

— Флотилия! — възкликна Лили. Очите й блестяха, тялото й беше напрегнато. — Те наистина са спасили сбирката.

Редфърн кимна възторжено.

— Най-малкото, значителна част от нея. Товароподемност от двеста до триста тона е била нещо обичайно за големите търговски кораби от онази епоха. Дори и да приспаднем два кораба за превозването на хората и провизиите, и приемем, че средната товароподемност на всеки от останалите четиринадесет кораба е била двеста тона, общият тонаж на флотилията възлиза на две хиляди и осемстотин тона. Достатъчно, за да пренесе една трета от книгите в библиотеката и голяма част от съкровищата на изкуството от музея.

Пит поиска почивка. Той отиде до шубера на камбуза и се върна с две чаши кафе. Постави едната пред Лили и тръгна отново за чиния понички. Остана прав. Беше му по-лесно да мисли и се съсредоточаваше по-добре на крака.

— Дотук, голямото изнасяне на съкровищата от библиотеката е само теория — каза той. — Не съм чул нищо, което да доказва, че те наистина са били тайно и мистериозно измъкнати.

— Руфин потвърждава това по-нататък.

Пит погледна нетърпеливо към археолога, седна отново и зачака.

— На следващата плочка Руфин споменава за някакви дребни поправки по кораба, разказва пристанищни клюки и описва как изглежда Картаго Нова, днешна Картагена в Испания, през погледа на туриста. Странно, но той повече не изразява опасения за предстоящото пътуване. Дори е пропуснал да отбележи датата, на която флотилията е напуснала пристанището.

Днес отплувахме към голямото море. По-бързите кораби влачат по-бавните. Не мога да продължа да пиша. Войниците ни наблюдават. Има строга заповед от Юний Венатор, че за пътешествието не трябва да има никакви писмени данни.

— Точно когато наредихме мозайката околовръст — промърмори Пит — се оказва, че централната част липсва.

— Трябва да има още — настоя Лили. — Знам, че преписвах и след тази част от дневника.

— Точно така — потвърди Редфърн, който подреждаше страниците. — Руфин подхваща разказа си единадесет месеца по-късно.

Вече мога спокойно да опиша нашето убийствено пътешествие, без да се страхувам, че ще бъда наказан. Венатор и неговата малка армия от роби, Север и неговите легионери, екипажите на останалите кораби, всички те бяха избити от варварите, а флотилията опожарена. „Серапис“ успя да се измъкне, защото моят страх от Венатор ме направи предпазлив.

Разбрах откъде идва и какво представлява товарът на флотилията. Знам и мястото в хълмовете, където е скрит. Тайни като тези трябва да се пазят от обикновените хорица. Подозирах, че Венатор и Север имаха намерение да убият всички ни, с изключение на няколко от техните доверени войници и екипажа на един от корабите, за да могат да се завърнат у дома.

Боях се за живота на моята щерка, затова раздадох оръжие на екипажа и им наредих да не се отдалечават от кораба, за да можем да потеглим при първите признаци на коварно предателство. Но варварите връхлетяха първи и избиха робите на Венатор и легиона на Север. Охраната на корабите загина по време на битката и ние срязахме въжетата и се отдалечихме от брега. Венатор се опита да се спаси, като се хвърли във водата. Той викаше за помощ, но аз не можех да изложа на опасност живота на Хипатия и на екипажа, за да го спася и не пожелах да обърна кораба назад. Да сторя това срещу течението щеше да е равносилно на самоубийство.

Редфърн прекъсна за малко превода, преди да продължи.

— Тук Руфин се отклонява и се връща назад, към отплуването на флотилията от Картагена.

Пътуването от Хиспания до нашето окончателно местоназначение в непознатата земя продължи петдесет и осем дни. Времето беше благоприятно, с попътни ветрове. За този късмет „Серапис“ поиска жертви. Двама души от екипажа умряха от непозната за мен болест.

— Сигурно има предвид скорбут — каза Лили.

— Древните мореплаватели рядко са плавали повече от една-две седмици, без да слязат на сушата — поясни Пит. — Скорбутът е станал нещо обичайно едва по време на продължителните пътешествия на испанците. Причините за смъртта им биха могли да бъдат най-различни.

Лили кимна към Редфърн.

— Извинявай, че те прекъснах. Продължавай, моля те.

За първи път слязохме на брега на голям остров, населен с варвари, които приличаха на скити, но с по-тъмна кожа. Те се оказаха приятелски настроени и с готовност помогнаха на флотилията да попълни запасите си от храна и вода за пиене.

Забелязахме и други острови, но флагманският кораб продължи напред, без да спира. Само Венатор знаеше къде флотилията щеше да хвърли котва. Най-сетне забелязахме пуст и гол бряг и наближихме широкото устие на някаква река. Изчакахме в морето пет дни и пет нощи, докато вятърът стане попътен. След това потеглихме нагоре по реката, като от време на време се налагаше да гребем, докато най-после стигнахме до хълмовете на Рим.

— Хълмовете на Рим? — повтори недоумяващо Лили. — Това е неочакван обрат.

— Сигурно го е използвал като сравнение — каза Пит.

— Трудна за разгадаване гатанка — призна Редфърн.

Под ръководството на надзирателя Латиний Масер робите започнаха да копаят навътре в хълмовете. След осем месеца товарът на флотилията беше пренесен от корабите в тайното скривалище.

— Описва ли „тайното скривалище“? — попита Пит.

Редфърн взе една от плочките и сравни написаното върху нея с преписа на Лили.

— Част от думите не се четат. Ще ми се наложи да попълвам липсващия текст, доколкото мога.

И така, тайната на тайните лежи в хълма, в пещера, изкопана от робите. Мястото не може да се види заради оградата. След като всичко беше пренесено вътре, от хълмовете връхлетя орда от варвари. Не знам дали са успели да затворят пещерата навреме, тъй като бях зает да помагам на екипажа да изтика кораба от пясъка.

— Руфин е пропуснал да отбележи разстоянията — разочарован каза Пит — и никъде не е указал посоките. При това положение, почти сигурно е, че варварите, които и да са били, по дяволите, те са ограбили хранилището.

По лицето на Редфърн се изписа мрачно изражение.

— Не можем да изключим тази възможност.

— Не мисля, че се е случило най-лошото — изпълнена с оптимизъм заяви Лили. — Такава огромна сбирка не може да бъде унищожена, сякаш никога не е съществувала. Все някога на бял свят щяха да се появят части от нея.

— Зависи от мястото, където всичко това се е случило — каза Пит. — За петдесет и осем дни при средна скорост — да кажем три и половина възела^[5], кораб, построен по подобие на древния „Серапис“, би могъл да измине над четири хиляди морски мили^[6].

— При положение, че са плавали по права линия — каза Редфърн. — Което е малко вероятно. Руфин просто отбелязва, че са плавали в продължение на петдесет и осем дни, преди да стъпят на суша. Тъй като са плавали в непознати води, те вероятно са следвали очертанията на брега.

— Но накъде са плавали? — попита Лили.

— Най-логично е да се предположи към южното крайбрежие на Западна Африка — отвърна Редфърн. — Още в пети век преди Новата ера екипаж от финикийци е обиколил Африка от изток на запад. По времето на Руфин значителна част от нея вече е била картографирана. Съвсем естествено би било Венатор да насочи флотилията си на юг, след като са преминали през Гибралтарския проток.

— Не звучи убедително — каза Пит. — Руфин описва острови.

— Биха могли да са Мадейра, Канарските острови или островите Зелени нос.

— Пак не звучи убедително. Не можеш да обясниш по какъв начин „Серапис“ е преплавал половината земно кълбо и от южния край на Африка, в края на краищата се е озовал в Гренландия.

— Вярно е. Аз самият съм объркан по този пункт.

— Аз подкрепям предположението, че са се отправили на север — каза Лили. — Със същия успех островите биха могли да бъдат Шотландските или Фарейските. При това положение мястото, където са копали, би могло да се намира някъде по крайбрежието на Норвегия или, още по-вероятно, Исландия.

— Това, което казва, звучи убедително — съгласи се Пит. — Нейната теория би могла да обясни как „Серапис“ е заседнал в Гренландия.

— За какво разказва Руфин, след като са избягали от варварите? — попита тя.

Редфърн замълча, докато допиваше какаото си.

— Разказът му продължава така:

Излязохме в открито море. Трудно беше да се управлява кораба. Разположението на звездите е различно. И слънцето не е същото. От юг ни връхлетяха стихийни бури. На десетия ден един моряк, гал, беше пометен от палубата и изхвърлен зад борда. Продължихме да се носим на север. На тридесет и първия ден нашият бог ни отведе в един закътан залив, където направихме поправки по кораба и взехме провизиите, които успяхме да открием на сушата. Освен това добавихме още камъни за баласт. На известно разстояние от брега се простира огромно море от дребни, подобни на джуджета борчета. При всяко бодване на пясъка с тояга потича сладка вода.

Шест дни безметежно плаване и отново се разрази буря, още по-лоша от последната. Платната ни са разкъсани и не вършат никаква работа. Силният вятър счупи мачтата и отнесе направляващите весла. Дни наред се носехме безпомощни, тласкани от поривите на безмилостния вятър. Загубих представа за дните. Беше невъзможно да се спи. Времето стана много студено. По палубата се образува лед. Корабът стана много нестабилен. Наредих на моя премръзнал и изтощен екипаж да изхвърли зад борда делвите с вода и вино.

— Амфорите, които сте открили на дъното отвъд фиорда.

Редфърн замълча, кимайки към Пит. После продължи да чете.

Малко след като бяхме изтласкани в този продълговат залив, успяхме да изтеглим кораба на брега и в продължение на два дни и две нощи спахме като мъртви.

Бог Серапис не е благосклонен към нас. Настъпи зима и лед скова кораба. Нямаме друг избор, освен да посрещнем храбро зимата и да преживеем, докато дните станат по-топли. От другата страна на залива има варварско селище. Установихме, че са готови да търгуват с нас. Разменяме с тях различни неща за храна. Тъй като нямат никаква представа за стойността им, те използват нашите златни монети за украшения. Показаха ни как да се топлим, като горим мас от някаква гигантска риба. Стомасите ни са пълни и мисля, че ще оцелеем.

Сега, когато разполагам с доста свободно време, всеки ден ще драсвам по някоя и друга дума. Тук ще се опитам да си припомня количеството и вида на предметите, които робите на Венатор разтовариха от трюма на „Серапис“, докато незабелязан ги наблюдавах от камбуза и броях внимателно. При вида на големия предмет, всички паднаха благоговейно на колене.

— Какво иска да каже? — попита Лили.

— Търпение — каза Редфърн. — Слушай.

Триста и двадесет медни цилиндъра, надписани „Геоложки карти“. Шестдесет и три големи гоблена. Те бяха увити около великолепния саркофаг на Александър от кристал и злато. Коленете ми се разтрепериха. Виждах лицето му през…

— Руфин не е написал нищо повече. — В гласа на Редфърн се долавяше съжаление. — Не е довършил изречението. Последната плочка представлява общ чертеж на бреговата линия и течението на реката.

— Изчезналият саркофаг на Александър Велики — едва чуто прошепна Лили. — Възможно ли е още да лежи погребан някъде, в някоя пещера?

— Заедно със съкровищата от Александрийската библиотека? — допълни Редфърн въпроса на Лили. — Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме.

Реакцията на Пит беше коренно различна. В нея се четеше пълна увереност.

— Надеждата е за зрителите. Мисля, че ще мога да открия вашите антики за тридесет… нека бъдат двадесет дни.

Лили и Редфърн разтвориха широко очи. В погледите, които отправиха към Пит, се четеше съмнение, с което обикновено се гледа на някой политик, който обещава да намали данъците. Те категорично отказваха да му повярват.

А би трябвало.

— Това, което каза, звучи доста самонадеяно — каза Лили.

В блесналите зелени очи на Пит се четеше пълна увереност.

— Дайте да видим картата.

Редфърн му подаде копието, което Лили беше направила, а после уголемила. Нямаше кой знае какво за гледане, като се изключеше поредицата от криволичещи линии.

— Почти нищо не може да се разбере — каза той. — Руфин не е обозначил нищо.

— Ще свърши работа. — Тонът на Пит беше сдържан и невъзмутим. — Достатъчно, за да ни отведе точно където трябва.

 

 

Беше четири часът сутринта, когато Пит се събуди. Той машинално се обърна на другата страна и се приготви отново да заспи, но в просъница осъзна, че някой беше запалил лампата и нещо му говореше.

— Съжалявам, друже налага се да станеш, без да се помайваш.

Замаян, Пит присви очи и съзря сериозното лице на капитан Найт.

— Какво става?

— Заповеди отгоре. Трябва незабавно да тръгнеш за Вашингтон.

— Те казаха ли защо?

— Те — това е Пентагонът и, не, те не ме удостоиха с обяснение.

Пит седна и спусна босите си крака на пода.

— Надявах се да остана тук още малко и да наблюдавам как вървят разкопките.

— Нямаш късмет — каза Найт. — Ти, Джордино и доктор Шарп трябва до един час да сте на път.

— Лили? — Пит стана и се отправи към тоалетната. — Разбирам желанието на тузарите да ни разпитат с Джордино за съветската подводница, но защо ще се интересуват от Лили?

— Комитетът на началник-щабовете не споделя намеренията си с простосмъртните крепостни. — Найт се усмихна кисело. — Нямам представа.

— Ами транспортът?

— По същия начин, по който Редфърн дойде. С хеликоптер до ескимоското селище и метеорологичната станция, със самолет на флота до Исландия, където ще се прехвърлите на бомбардировач Б-52 на Военновъздушните сили, който се връща в Щатите за основен ремонт.

— Няма да я бъде тая — измърмори Пит с четка за зъби в уста. — Ако искат да разчитат на пълно и безрезервно съдействие от моя страна, или ще осигурят частен реактивен самолет, или няма да мръдна оттук.

— Доста си навирил нос в този ранен час.

— Когато ме изритат от леглото по тъмно, не изпитвам никакви угризения да заявя на началник-щабовете да си го наврат между хемороидите.

— Отиде ми следващото повишение — изпъшка Найт. — Виновен в съучастие.

— Дръж се за мен и ще стигнеш до флотски адмирал.

— Как не.

Пит почука с четката по главата си.

— Осени ме гениална идея. Изпрати незабавно съобщение. Кажи, че ще ги пресрещнем по средата на пътя. Джордино и аз ще тръгнем с хеликоптера на НЮМА към военновъздушната база в Туле. Те могат да осигурят правителствен самолет, който да ни хвърли до столицата.

— Все едно да дразниш доберман, когато се храни.

Пит разпери ръце.

— Защо никой тук не се отнася сериозно към моите градивни предложения?