Клайв Къслър
Съкровище (34)

33

„Лейди Фламбъро“ се плъзна плавно в малкото пристанище на Пунта дел Есте само няколко минути преди слънцето да се скрие над западната континентална част на страната. От юг подухваше лек бриз, който едва поклащаше флага на Обединеното кралство на кърмата му.

Той беше красив, луксозен туристически кораб, елегантен и грациозен на вид, с обтекаема надстройка. При него липсваха традиционните за английските кораби черен цвят на корпуса и бял за горните палуби. Беше изцяло боядисан в меко сиво-синьо, с наклонен под остър ъгъл комин, опасан от две ивици в царствено пурпурно и тъмночервено.

Член на новото поколение изящни, малки пътнически кораби, „Лейди Фламбъро“ приличаше по-скоро на първокласна моторна яхта. Неговият корпус, дълъг сто и един метра, беше оборудван с такова разточително великолепие, с каквото едва ли друг кораб, пускан някога на вода, можеше да се похвали. На борда му имаше само петдесет големи апартамента, предназначени за не повече от сто пътника, за които се грижеха същия брой членове на екипажа.

На този курс обаче, той отплава от своето пристанище на регистрация в Сан Хуан, Пуерто Рико, без пътници.

— Два градуса наляво — каза мургавият лоцман.

— Два градуса наляво — повтори кормчията.

Пилотът, облечен в широка риза и шорти с цвят каки, внимателно оглеждаше издадената ивица суша, която ограждаше залива, докато тя остана зад кърмата на „Лейди Фламбъро“.

— Завий надясно и поддържай курс нула-осем-нула.

Кормчията повтори надлежно командата и корабът много бавно започна да завива по новия си курс.

Пристанището беше препълнено с яхти и други туристически кораби, по които се вееха рояци от разноцветни триъгълни флагчета и флагчета с раздвоен край. Някои от съдовете бяха наети като плаващи хотели за икономическата конференция, други бяха пълни с обичайните групи от пътници отпускари.

На половин километър от котвената стоянка лоцманът подаде команда „стоп машини“. Луксозният кораб, увлечен от инерцията си, продължи да пори спокойната вода, скъсявайки разстоянието и постепенно спря.

Доволен, лоцманът заговори по портативния предавател.

— Корабът зае мястото си, малък назад и хвърлете куката.

Командата беше препредадена на носа и котвата беше спусната, а през това време корабът се придвижи съвсем леко назад. Щом лапите на котвата се забиха в пристанищната тиня, екипажът обра провиса и по машинния телеграф бе подадена команда да се загасят машините.

Капитан Оливър Колинс, слаб мъж, застанал изпънат като зидарски отвес в безупречно ушита по поръчка бяла униформа, кимна на лоцмана и му протегна ръка.

— Майсторски направено, както винаги, мистър Кампос.

Капитан Колинс познаваше пилота от близо двадесет години, но никога не се обръщаше към хората, дори и към най-близките си приятели, на малко име.

— Ако беше с тридесет метра по-дълъг, нямаше да успея да го преведа. — Хари Кампос се усмихна и разкри два реда пожълтели от тютюн зъби. Акцентът му беше по-скоро на ирландец, отколкото на испанец. — Съжалявам, че не можахме да го закотвим до кея, капитане, но ми казаха, че трябва да застанете на рейд.

— Поради причини, касаещи сигурността, предполагам — каза Колинс.

Кампос запали остатъка от загаснала пура.

— Покрай тези срещи на големците обърнаха острова с главата надолу. Като гледа как действат силите за сигурност, човек може да си помисли, че зад всяка палма има снайперист.

Колинс погледна през прозорците на командния мостик към най-известното кътче за забавления на Южна Америка.

— Не се оплаквам. По време на конференцията на този кораб ще бъдат настанени президентите на Мексико и Египет.

— Наистина ли? — промърмори Кампос. — Нищо чудно, че искат твоя кораб да бъде закотвен на разстояние от брега.

— Мога ли да ви поканя на чашка в каютата си, или още по-добре, като имам предвид колко е часът, ще ми окажете ли честта да вечеряте с мен?

Кампос поклати глава.

— Благодаря за поканата, капитане. — Той замълча за момент и посочи към многобройните кораби, които изпълваха пристанището. — Но има доста работа. Защо не го отложим за следващия ви престой тук?

Кампос попълни документа си за заплащане и го подаде на капитан Колинс, който го подписа. Лоцманът хвърли поглед през задните прозорци на мостика към безукорно чистите палуби на кораба.

— Някой ден ще си взема отпуск и ще отплавам с вас като обикновен пътник.

— Само ме предупредете — каза Колинс. — Ще се погрижа компанията да поеме всички ваши разноски.

— Изключително любезно предложение. Ако кажа на жена си, няма да ме остави на мира, докато не се възползвам от него.

— За мен ще бъде удоволствие, мистър Кампос. Винаги на ваше разположение.

Лоцманската лодка приближи и Кампос скочи на палубата от корабната стълба. Той махна за сбогом, лодката потегли и се отправи в открито море, за да преведе следващия пристигащ съд.

— Най-приятният курс, на който някога съм плавал. — Това беше изречено от първия помощник на Колинс, Майкъл Фини. — Само екипажа и никакви пътници. Шест дни си мислех, че съм умрял и съм отишъл в рая.

Разпорежданията на компанията изискваха офицерите да забавляват пътниците почти толкова време, колкото отделяха и за управлението на кораба, задължение, което Фини мразеше от дъното на душата си. Първокласен моряк, той се държеше колкото се може по-далеч от салона за хранене на пътниците и предпочиташе да се храни със своите колеги офицери или да прави непрестанни проверки по кораба.

Фини нямаше вид на човек със салонни обноски. Той беше едър мъж с широки гърди, които сякаш щяха да експлодират от тесните окови на униформата му.

— Не мисля, че ви е липсвало удоволствието от общуването с пътниците и разговорите на общи теми — иронично подхвърли Колинс.

По лицето на Фини се изписа отегчение.

— Нямаше да е толкова зле, ако не задаваха постоянно едни и същи глупави въпроси.

— Трябва да бъдете учтив и почтителен с пътниците, мистър Фини — напомни му Колинс. — На море винаги е така. Внимавайте за обноските си през следващите няколко дни. Ще бъдем домакини на някои доста важни чуждестранни държавни глави и министри.

Фини не отговори. Той се беше загледал в модерните високи здания, които се извисяваха над малките крайбрежни вили.

— Всеки път, когато видя отново стария град — с тъга каза той, — има построен по някой нов хотел.

— Да, вие сте от Уругвай.

— Роден съм малко по на запад, в Монтевидео. Баща ми беше търговски представител на една компания за машинно оборудване в Белфаст.

— Сигурно се чувствате радостен, когато си идвате у дома — рече Колинс.

— Не бих казал. Мама и татко са мъртви. Няма ги и хората, с които съм израснал. — Той замълча и посочи през прозореца на командния мостик към една лодка, която приближаваше. — Ето че идат проклетите митничари и чиновниците от имиграционната служба.

— Тъй като нямаме пътници, а екипажът няма да слиза на брега — каза Колинс, — всички формалности по проверката на съда ще се изчерпят с удрянето на един печат.

— Санитарните инспектори са най-голямата напаст.

— Уведомете домакина, мистър Фини. После ги доведете в моята каюта.

— Моля за извинение, сър, но не ги ли удостоявате с твърде голямо внимание? Искам да кажа да посрещнете най-обикновени митничари в капитанската каюта.

— Може би, но не желая да обтягаме отношенията си с бюрократите, докато сме в пристанището. Човек никога не знае кога ще му се наложи да ги помоли за услуга.

— Тъй вярно, сър.

Беше вече притъмняло, когато лодката с митничарите и чиновниците от имиграционната служба пристана до „Лейди Фламбъро“ и те започнаха да се качват по корабната стълба. Внезапно някой включи осветлението на кораба и светлината заля горните палуби и надстройката. Закотвен между светлините на града и останалите пътнически кораби, „Лейди Фламбъро“ заблестя като диамант в кутия за бижута.

Уругвайските чиновници, водени от Фини, приближиха отворената врата на капитанската каюта. Колинс внимателно огледа петимата мъже, които следваха първия му помощник. Капитанът беше човек, от погледа на който не убягваше почти нищо и странният вид на един от тях бързо привлече вниманието му. Мъжът носеше широкопола сламена шапка, нахлупена ниско над очите и беше облечен в работен комбинезон, а останалите бяха с обичайните работни униформи, типични за повечето чиновници на Карибските острови.

Човекът, който биеше на очи, вървеше без да вдига глава, вперил поглед в краката на мъжа пред себе си. Когато стигнаха до вратата, Фини учтиво се отдръпна встрани и им направи път да влязат първи.

Колинс пристъпи напред.

— Добър вечер, господа. Добре дошли на борда на „Лейди Фламбъро“. Аз съм капитан Оливър Колинс.

Чиновниците останаха странно смълчани и Колинс и Фини озадачено се спогледаха. После мъжът с работния комбинезон излезе напред и бавно започна да го съблича. Под него се показа бяла униформа със златисти сърмени пагони и акселбанти, точно копие на онази, която носеше Колинс. След това свали сламената шапка и сложи на нейно място бяла униформена фуражка.

Обикновено невъзмутимият Колинс за момент загуби самообладание. Имаше чувството, че стои пред огледало. Непознатият лесно би могъл да мине за негов брат близнак.

— Кой сте вие? — попита Колинс. — Какво става тук?

— Няма нужда от име — каза Сюлейман Азис Амар с обезоръжаваща усмивка. — Аз поемам командването на вашия кораб.