Клайв Къслър
Съкровище (51)

50

Разузнавателният самолет с триъгълни крила се носеше със скорост три хиляди и двеста километра в час през разредената атмосфера на двадесет хиляди метра над антарктическия полуостров. Той бе проектиран да лети на двойно по-голяма височина с двойно по-висока скорост, но пилотът го държеше на четиридесет процента мощност, за да пести гориво и да даде възможност на камерите да направят по-контрастни снимки на земята при по-ниската скорост.

За разлика от предшественика си — „Черната птица“ СР-71, чиито крила и корпус от естествен титан бяха с тъмен виолетово-син цвят — технологията „стелт“ на по-модерния СР-90 създаде едно леко пластмасово покритие с невероятна здравина, което бе със сиво-бял цвят. Получил прозвището „Каспър“ като на призрака от анимационните филмчета, той трудно можеше да бъде открит както с очи, така и с радар.

За един час петте му камери можеха да заснемат половината от територията на Съединените щати по дължина и то само с едно прелитане. Фотоснимачното му оборудване можеше да прави черно-бели, цветни и инфрачервени филми, както и да заснема триизмерни изображения. Освен това то използваше и няколко строго секретни технологии за заснемане на изображения, за които обикновените професионални фотографи не бяха дори и чували.

Подполковник Джеймс Слейд нямаше много работа. Това бе един дълъг и отегчителен разузнавателен полет от военната база в калифорнийската пустиня Мохави. Той преминаваше на ръчно управление единствено по време на операциите по презареждане с гориво. Двигателите на Каспър бяха много лакоми. Той трябваше да бъде на два пъти презареждан от самолети цистерни както на отиване, така и на връщане.

Слейд разгледа приборите с критично око. Каспър бе нов самолет и тепърва щеше да разкрива всичките си кусури. С облекчение видя, че показанията на таблото са нормални. След това въздъхна и измъкна една миниатюрна електронна игра от джоба на летателния си костюм. Започна да натиска бутоните под едно малко прозорче за наблюдение, като се мъчеше да прекара един малък водолаз покрай огромен октопод, за да достигне до сандък със съкровище.

След няколко минути играта му омръзна и той се взря напред и надолу в замръзнала пустош, която представляваше Антарктика. Далече долу, под купола на диамантено синьото небе блестеше извитият, подканващ пръст на северния полуостров и близките до него острови.

Ледът, скалите и морето бяха сътворили една красива необятност, величествена за окото и страховита за духа. От двадесет километра височина гледката можеше да изглежда и приятна, но Слейд знаеше какво се криеше зад нея. Той веднъж бе доставял провизии за една научноизследователска станция на южния полюс и бързо бе научил, че в царството на вечния лед красотата и враждебността вървяха ръка за ръка.

Той добре помнеше смразяващите температури. Не вярваше, че е възможно човек да се изплюе и да види как слюнката му замръзва, преди да падне на земята. Не бе забравил и жестокия вятър, който бушуваше в най-студения континент в света. Не можеше да си представи, че има ветрове със скорост сто и шестдесет километра в час, докато сам не ги изпита на гърба си.

Слейд никога не можеше да проумее какво толкова привлича някои хора към този леден ад. След като се върна в базата, му се прииска да се обади на шега на някоя пътническа агенция и да ги попита за резервации в някой добър курортен хотел близо до южния полюс.

Внезапно от един от трите високоговорителя в кабината прозвуча женски глас.

— Моля за внимание. След малко ще пресечете външната граница на маршрута на вашия полет с координати седемдесет градуса географска дължина и седемдесет градуса географска ширина. Изключете автопилота, завийте на сто и осемдесет градуса, и започнете сега. Новият курс на обратния полет е програмиран в компютъра. Моля, въведете съответния код. Приятен полет до вкъщи.

Слейд изпълни инструкциите и направи ленив завой. Веднага щом компютърът установи обратния курс, той включи отново на автопилот и се намести по-удобно на тясната си седалка.

Подобно на много други мъже, които летяха на разузнавателни мисии, той се помъчи да си представи лицето и тялото, които се криеха зад този безплътен глас. Носеше се слух, че тя тежи сто и петдесет килограма, че е на шестдесет години и има дванадесет внучета. Нито един пилот с трезво въображение не би повярвал на такава разстройваща духа мисъл. Тя трябва да прилича на Сигърни Уийвър. Може би тя самата бе Сигърни Уийвър. Той реши да проучи тази примамлива възможност по пътя за вкъщи.

След като разреши този деликатен проблем, Слейд отново провери таблото с уредите. След това се отпусна назад, докато скованата във вечни ледове земя се отдалечаваше зад опашката на самолета. След като се озова отново над морето, той се върна към малката си електронна игра със съкровището.

Той не виждаше смисъл да продължава да гледа как светът се изнизва под него, особено след като Огнена земя бе забулена с плътна покривка от черни облаци. Той бе учил достатъчно география, за да знае, че това бе една нещастна земя с постоянни ветрове, дъжд и сняг.

Слейд бе почти благодарен, че не можеше да види монотонния пейзаж. Вместо това той остави инфрачервените камери на Каспър да проникнат през тъмните облаци и да заснемат пустия, лишен от живот край на континента.

 

 

Капитан Колинс се взря в маската на Амар и трябваше да направи усилие, за да не отклони погледа си встрани. В очите на изискания водач на похитителите имаше нещо зловещо и нечовешко. Колинс долавяше в него смразяващо безразличие към обикновения човешки живот.

— Настоявам да узная кога смятате да освободите моя кораб — каза Колинс с отмерен тон.

Амар постави чашата си с чай върху чинийката, избърса устните си с една салфетка и погледна безучастно към Колинс.

— Мога ли да ви предложа чай?

— Не, ако не предложите същото и на моите пътници и екипаж — отговори спокойно Колинс. Той стоеше изправен в бялата си лятна униформа, като трепереше от хапещия студ.

— Точно отговора, който очаквах. — Амар обърна празната чаша с дъното нагоре и се облегна назад. — Ще бъдете доволен да узнаете, че моите хора и аз смятаме да си тръгнем по някое време утре вечерта. Ако ми дадете дума, че няма да правите глупави опити да си върнете обратно кораба или да избягате на близкия бряг, преди да сме заминали, никой няма да пострада и вие ще може да поемете отново командването.

— Предпочитам да пуснете отоплението на кораба и да нахраните всички, и то сега. Изпитваме крещяща нужда от топло облекло и завивки, за да се опазим от студа. От няколко дни не сме яли нищо. Тръбите са замръзнали и няма вода. Да не споменавам и за проблемите с хигиената.

— Страданието е от полза за душата — каза философски Амар.

Колинс го изгледа яростно.

— Това са пълни глупости.

Амар сви отегчено рамене:

— Щом казвате.

— Боже господи, има болни хора, които умират на този кораб.

— Дълбоко се съмнявам, че някой от екипажа и пътниците ви ще умре от студ или глад преди моето заминаване — каза рязко Амар. — Те просто ще трябва да издържат на някои неудобства още тридесетина часа, след което ще можете да запалите двигателите и да пуснете отоплението.

— Тогава може да се окаже твърде късно за всички ни, ако стената на ледника се откъсне.

— Тя изглежда напълно здрава.

— Вие не съзнавате опасността. Всеки момент може да се откъсне някоя масивна ледена плоча. Тежината й би смачкала „Лейди Фламбъро“ като десететажно здание, което се срутва върху автомобил. Вие трябва да преместите кораба.

— Това е риск, който не мога да поема. Леденият слой върху пластмасата ще се стопи и нашето местоположение ще бъде разкрито, тъй като спътниковите инфрачервени камери ще уловят излъчваната от нас топлина.

Лицето на Колинс се сгърчи от безпомощна ярост.

— Вие сте или глупак, или луд. Какво доказахте с всичко това? Каква е вашата печалба? Кажете ни, вие за откуп ли ни държите или като заложници, които ще бъдат разменени срещу освобождаването на ваши събратя терористи от някой затвор? В противен случай, ако просто си отидете и ни оставите, аз не мога да видя никакъв смисъл.

— Вие проявявате прекомерно любопитство, което започва да ме дразни, капитане, но ми харесва вашия непоколебим и решителен дух. Съвсем скоро ще научите причините за отвличането на вашия кораб. — Амар се надигна и кимна на пазача, който стоеше зад Колинс. — Върнете капитана обратно и го затворете.

Колинс отказа да мръдне.

— Защо не можете да осигурите горещ чай, кафе, супа или каквото и да е, за да облекчите страданията на хората?

Амар излизаше от трапезарията и не си направи труда да се обърне.

— Сбогом, капитане. Повече няма да се видим.

Амар отиде право в радиорубката. Ибн стоеше прав и наблюдаваше как от телекса с тихо тракане излизаха последните телеграфни новини. Техният радист бе седнал до радиото и слушаше едно предаваше, докато едно записващо устройство за човешки глас го печаташе на хартия. Радиото и телексната машина се захранваха от преносим генератор.

Ибн се обърна при приближаването на Амар, кимна му леко за поздрав и откъсна един дълъг лист хартия от телекса.

— Международните средства за информация все още считат „Лейди Фламбъро“ за изчезнал — докладва той. — Едва сега в Уругвай пристигат спасителни кораби, които ще извършат претърсване на морското дъно покрай бреговете му. Моите поздравления, Сюлейман, ти измами света. Ще успеем да се върнем благополучно в Кайро, преди Западът да научи истината.

— Какви са новините за Египет? — попита Амар.

— Все още няма повод за празнуване. Министрите от кабинета, които подкрепят Хасан, все още контролират правителството. Те упорстват и не искат да изпуснат властта. Постъпили са много хитро, като не са изпратили силите за сигурност да смажат демонстрациите. Единственото кръвопролитие е било причинено от нашите фундаменталистки братя, които по погрешка вдигнали във въздуха един автобус, пълен с алжирски пожарникари, дошли на свой конгрес в Кайро. Сметнали, че автобусът бил част от полицейски конвой, който охранявал правителството. Информационната мрежа на Кайро твърди, че движението на Ахмад Язид е прикритие на иранските фанатици. Вярата на много поддръжници започва да отслабва и досега не е имало масово искане кабинетът на Хасан да разпусне правителството.

— Онзи идиот Халид Фавзи е организирал взривяването на автобуса — изръмжа Амар. — Военните, какво е положението с въоръжените сили?

— Министърът на отбраната Абу Хамид няма да сдаде поста си, докато не види с очите си телата на президента Хасан и Хала Камил, за да потвърди тяхната смърт.

— Значи на Язид тепърва му предстои да поеме триумфално властта.

Ибн кимна и изражението му стана сериозно.

— Има и друга новина. Язид е съобщил, че екипажът и пътниците на туристическия кораб са все още живи и че той лично ще преговаря с терористите, за да уреди освобождаването на всички хора. Той е отишъл дори още по-далеч, като е предложил живота си в замяна на сенатора Джордж Пит, за да направи впечатление на американците.

Внезапна ярост се надигна вътре в Амар, която вцепени и парализира тялото му. Сетивата му се изостриха и мислите в главата му бързо започнаха да се подреждат една след друга. След няколко мига той погледна към Ибн.

— О, Аллах, проклетият Юда ни е пратил по дяволите — каза невярващо той. — Язид е продал мисията.

Ибн кимна в съгласие:

— Язид те е използвал и те е предал.

— Това обяснява защо той отложи заповедта си да убием Хасан, Камил и останалите. Искал е те да бъдат невредими, когато Мачадо и неговите отрепки очистят теб и мен и нашите хора.

— Какво ще спечелят Язид и Топилцин, като запазят заложниците живи? — попита Ибн.

— Като се правят на спасители на двама президенти, на генералния секретар на Обединените нации и на важен политик от Съединените щати, Язид и Топилцин ще спечелят възхищението на международните лидери. Те автоматически ще станат по-силни, докато опонентите им ще загубят почва под краката си. Тогава те ще могат свободно да поемат управлението на правителствата си по мирен път, ще разширят базата на своята власт и ще накарат световната общественост да погледне с по-благосклонно око на тях.

Ибн наведе глава в примирение.

— Значи били сме хвърлени на кучетата.

Амар кимна.

— Още от самото начало Язид е планирал ние да умрем, за да бъде сигурен в нашето мълчание за тази и други мисии, които сме изпълнявали за него.

— А капитан Мачадо и мексиканския му екипаж? Какво ще стане с тях, след като ни очистят?

— Топилцин ще се погрижи те да изчезнат, след като се върнат в Мексико.

— Те ще трябва първи да избягат от кораба и острова.

— Да — отвърна замислено Амар. Той закрачи ядосано из радиорубката. — Изглежда силно съм подценил коварството на Язид. Бях се задоволил с мисълта, че Мачадо е безопасен, тъй като не знае нищо за нашите планове да се доберем до едно сигурно летище в Аржентина. Но благодарение на Язид нашият мексикански другар е разработил свой собствен план за бягство.

— Тогава защо той не ни е убил досега?

— Защото Язид и Топилцин ще му наредят да направи това едва когато са готови с фалшивите си преговори за освобождаването на заложниците. — Внезапно Амар се обърна и сграбчи радиста за рамото, който бързо свали слушалките си. — Да си получавал някакви необичайни съобщения, отправени към кораба?

Египетският експерт по свръзките изглеждаше озадачен.

— Странно е, че питате. Нашите латински приятели на всеки десет минути влизат и излизат от тук, като задават същия въпрос. Помислих си, че го правят от глупост. Всеки един отговор на съобщение, отправено директно към кораба, ще бъде засечен от подслушвателните устройства на американските и европейските разузнавателни служби. Те биха открили нашето местоположение за броени секунди.

— Значи досега не си улавял нищо подозрително.

Арабският свързочник поклати глава.

— Дори и да бях, съобщението със сигурност ще бъде кодирано.

— Изключи апаратурата. Накарай мексиканците да повярват, че все още слушаш за нещо. Когато дойдат да питат дали е пристигнало някакво съобщение, прави се, че не знаеш нищо и непрекъснато повтаряй, че не си чул нищо.

Ибн погледна очаквателно Амар.

— Моите инструкции, Сюлейман?

— Дръж внимателно под око екипажа на Мачадо. Предразположи ги, като започнеш да се държиш приятелски с тях. Отвори барчето в общия салон и ги покани да пийнат по нещо. Дай най-неприятните вахти на нашите хора, за да могат мексиканците да си починат. Това ще приспи тяхната бдителност.

— Да ги убием ли, преди те да са ни убили?

— Не — каза Амар с пламъче на садистично удоволствие в очите си. — Ще оставим тази работа на ледника.