Клайв Къслър
Съкровище (10)

9

Лили погледна към Пит, като се опитваше да разбере що за човек е той, без да е сигурна, че е чула добре това, което бе ще казал.

— Може би няма да съм в състояние да дойда.

Той отметна качулката на парката си и прокара ръце нагоре-надолу по краката й. После стисна леко глезените й.

— Няма видими счупвания или отоци — заяви с облекчение той. — Изпитвате ли болка?

— Измръзнала съм твърде много, за да чувствам болка.

Пит донесе две одеяла, които бяха паднали от шейната и я зави.

— Вие не сте от самолета. Как се озовахте тук?

— Аз съм член на археологически екип, който извършва разкопки в древно ескимоско селище. Чухме самолета, който летеше над фиорда и успяхме да излезем навреме, за да видим как кацна на леда. Бяхме се запътили към мястото на катастрофата с одеяла и медикаменти, когато… — Думите на Лили започнаха да заглъхват и тя безсилно махна с ръка към преобърнатата шейна.

— Бяхме?

На светлината на хеликоптера Пит огледа снега, който покриваше леда и бързо разбра какво се беше случило: правата следа от снегохода, резкият завой край откъснатото самолетно крило, дълбоките дири, които бяха оставили плъзгачите на неуправляемата шейна — едва тогава забеляза другата човешка фигура, която лежеше на около десет метра отвъд крилото.

— Почакайте!

Пит приближи и коленичи до Гронквист. Дишането на огромния археолог беше равномерно. Пит набързо го прегледа.

Лили го наблюдава в продължение на няколко секунди, а после тревожно попита:

— Мъртъв ли е?

— Не бих казал. Ударил се е доста лошо по челото. Най-вероятно е контузен. Възможно е и счупване, но се съмнявам. Главата му прилича на врата на банков трезор.

Като крачеше с мъка, към тях приближи Греъм, следван от накуцващия Хоскинс. Двамата приличаха на снежни човеци. Комбинезоните им бяха оваляни в сняг. От дъха им по маските им за лице се беше образувал лед. Греъм повдигна маската си, като откри окървавеното си лице и учудено изгледа Пит, а после мрачно се усмихна.

— Добре дошъл, страннико. Идваш точно навреме.

Никой от хората в хеликоптера не беше забелязал останалите двама члена на археологическата експедиция от въздуха и Пит започна да се чуди още колко пострадали се скитат из фиорда.

— Тук има един ранен мъж и една жена — започна направо той. — Те от вашата група ли са?

Усмивката изчезна от лицето на Греъм.

— Какво е станало?

— Паднали са доста лошо.

— Ние също.

— Видяхте ли самолета?

— Видяхме го, като се спускаше, но не можахме да стигнем до него.

Хоскинс заобиколи Греъм и погледна към Лили, а после се озърна наоколо и забеляза Гронквист.

— Зле ли са пострадали?

— Ще зная повече, след като ги видим на рентген.

— Трябва да им помогнем.

— На борда на хеликоптера има лекарски екип…

— Какво, по дяволите, чакаш тогава? — прекъсна го Хоскинс. — Извикай ги тук.

Той понечи да мине край Пит, но Дърк го стисна здраво за ръката и Хоскинс се закова на място, вперил недоумяващ поглед в чифт изпълнени с решителност очи.

— Твоите приятели ще трябва да почакат — заяви твърдо Пит. — Първо ще се погрижим за оцелелите пътници от разбития самолет. На какво разстояние се намира вашият лагер?

— Около километър на юг — покорно отвърна Хоскинс.

— Снегоходът все още е в движение. Двамата с колегата ти закачете шейната и ги откарайте обратно в лагера. Карайте бавно, в случай, че имат някакви вътрешни увреждания. Разполагате ли с радиостанция?

— Да.

— Дръжте я настроена на честота тридесет и две и чакайте — каза Пит. — Ако самолетът е бил пътнически и е бил пълен, доста работа ще ни се отвори.

— Ще чакаме — увери го Греъм.

Пит се наведе над Лили и леко стисна ръката й.

— Не забравяйте за нашата среща — каза той.

После вдигна качулката на парката на главата си, обърна се и се затича към хеликоптера.

* * *

Рубин имаше чувството, че от всички страни го притиска огромна тежест, като че ли някаква неумолима сила го тласкаше назад. Предпазният колан и ремъците се бяха впили болезнено в корема и раменете му. Единственото, което видя, когато отвори очи, бяха някакви неясни и призрачни образи. Докато чакаше погледът му да се избистри, той се опита да раздвижи ръцете си, но те изглеждаха приковани на място.

После очите му постепенно започнаха да фокусират и той видя защо.

През разбитото предно стъкло беше нахлула лавина от сняг и лед, която беше затрупала тялото му до гърдите. Рубин направи отчаяно усилие да се освободи. След няколкоминутни опити се отказа. Неотслабващият натиск го караше да се чувства като в усмирителна риза. Нямаше никакъв начин да се измъкне от пилотската кабина без чужда помощ.

Шокът започна бавно да отслабва и той стисна зъби от болка, която изригна от счупените му крака. Стори му се странно, че се чувства така, сякаш краката му бяха потопени във вода. Помисли си, че това е собствената му кръв.

Рубин грешеше. Самолетът беше потънал през леда във вода, дълбока почти три метра, която беше заляла пода на кабината до ръбовете на седалките.

Едва сега той си спомни за Ибара. Обърна глава надясно и присви очи в тъмнината. Дясната страна на носа на самолета беше хлътнала навътре почти до таблото на инженера. Единственото, което успя да види от мексиканския делегат, беше неподвижна, вдигната ръка, която стърчеше през снега и набитите отломъци от приборите.

Рубин се извърна. Внезапното прозрение, че дребничкият мъж, който беше стоял до него по време на това ужасно изпитание е мъртъв, с изпочупени кости, го изпълни с мъка. Другото, което осъзна, беше, че му остава да живее съвсем малко време преди да замръзне и да умре.

Той се разплака.

 

 

— Трябва вече да наближаваме! — извика Джордино през шума на двигателя и носещото витло.

Пит кимна и погледна надолу към браздата, която разсичаше коварния лед, осеяна от двете страни с остри, назъбени отломъци. Най-после видя самолета. От тъмнината пред тях неусетно изникна ясно различим предмет. Правите линии на контурите му показваха, че е направен от човешка ръка. Вече летяха над него.

Имаше нещо печално и зловещо във вида на разбития самолет. Едното крило липсваше, а другото беше извито назад към тялото му. Опашката се беше огънала под плачевен ъгъл. Останките приличаха на размазана върху бял килим буболечка.

— Тялото е пропаднало през леда и две трети от него са потопени във водата — отбеляза Пит.

— Не се е подпалил — каза Джордино. — Имали са късмет.

Той повдигна ръка, за да заслони очите си от яркия отблясък на прожекторите на хеликоптера, които осветяваха корпуса на самолета.

— Ей това е добре излъскана обшивка. Момчетата от екипа за техническо обслужване добре са се грижили за него. Мисля, че е бил боинг 720-В. Някакви признаци на живот?

— Никакви — отвърна Пит. — Изглежда доста зле.

— Каква е опознавателната му маркировка?

— Три ивици, които вървят по цялата дължина на тялото, светлосиня и виолетова, разделени от златиста лента.

— Не познавам нито една самолетна компания с такива цветове.

— Спусни се надолу и го обиколи — каза Пит. — Докато намериш място за кацане, аз ще се опитам да разчета надписите.

Джордино направи вираж и като кръжеше, се спусна към останките от катастрофата. Прожекторите за приземяване, монтирани на носа и опашката на хеликоптера, заляха полупотъналия самолет с потоци от ослепителна светлина. Името над декоративните ивици беше изписано с наклонени ръкописни букви, вместо с обичайните и по-лесни за разчитане печатни букви.

— Небюла — зачете на глас Пит. — Небюла еър.

— Никога не съм чувал за нея — каза Джордино, приковал очи към леда.

— Луксозна авиокомпания, която обслужва високопоставени личности. Извършва само чартърни полети.

— Какво, по дяволите, търси тук, толкова далеч от обичайните маршрути?

— Скоро ще разберем, ако има някой останал жив да ни каже.

Пит се обърна към осмината мъже, седнали удобно в топлия търбух на хеликоптера. Всички те бяха подходящо облечени в сини флотски униформи, предназначени за арктически условия. Единият беше корабният хирург, трима бяха лекари, а останалите четирима — групата за аварийни ремонти. Те непринудено си приказваха, като че ли се намираха в автобус, който пътува към Денвър. Между тях по средата на пода, овързани с ремъци, край азбестови костюми и каса с противопожарно оборудване бяха наредени кашони с медикаменти, вързопи одеяла и стелаж с носилки.

Срещу главната врата беше здраво закрепен подгревателен агрегат, който се захранваше от портативен генератор. Транспортните му кабели бяха подкачени към лебедка, разположена под тавана. До него се намираше малък снегоход със закрита кабина и гъсенични вериги.

Сивокосият мъж, който седеше точно зад пилотската кабина, със също така сиви мустаци и брада, погледна към Пит и се усмихна.

— Май дойде време да си заслужим заплатите, а? — попита той шеговито.

Нищо, изглежда, не беше в състояние да помрачи веселото настроение на доктор Джак Гейл.

— Вече кацаме — отвърна Пит. — Около самолета не се забелязва никакво движение. Няма следи от пожар. Пилотската кабина е затрупана, а тялото е очукано, но цяло.

— Лесни неща няма. — Гейл сви рамене. — Все пак по-добре, отколкото да си имаме работа с обгорели пациенти.

— Това е добрата новина. Лошата е, че в пътническия салон има около метър вода, а не си взехме галошите.

Лицето на Гейл доби сериозен вид.

— Господ да е на помощ на онези ранени, които са се измокрили. Не биха могли да издържат повече от осем минути в тази ледена вода.

— Ако никой от оцелелите не успее да отвори авариен изход, сигурно ще се наложи да режем, за да си проправим път.

— Искрите от инструментите за рязане имат отвратителното свойство да възпламеняват разлятото гориво за реактивни двигатели — обади се лейтенант Корк Саймън, ниският, набит шеф на групата за аварийни ремонти на „Поулър Иксплорър“. Той имаше уверения вид на човек, за когото е малко да се каже, че добре познава работата си. — По-хубаво да влезем през главния вход на пътническия салон. Доктор Гейл ще има нужда от колкото се може повече свободно място за онези от пострадалите, които ще трябва да се изнасят с носилки.

— Съгласен съм — каза Пит. — Но за да се разбие една изкривена от удар херметизирана врата, която се е заклинила в праговете, ще е нужно време. Там вътре хората може би загиват от студ. Първата ни работа е да направим отвор и да вкараме нагнетателния шланг на подгревателния агрегат…

Той млъкна, когато Джордино направи остър завой и снижи хеликоптера над равен участък, на хвърлей място от разбития самолет. Всички бяха обхванати от напрежение. Навън лопатите на носещото витло вдигнаха във въздуха облак от снежинки и ледени частици, и скоро бялата фъртуна обхвана площадката за кацане и я скри от погледите им.

Джордино едва беше успял да приземи хеликоптера и да отнеме газта, когато Пит отвори вратата за товарене, скочи навън в студа и се запъти към останките от катастрофата. Зад него доктор Гейл започна да дава разпореждания за разтоварване, а Корк Саймън и хората му свалиха с лебедката подгревателния агрегат и снегохода на леда.

Като подтичваше и от време на време се подхлъзваше, Пит обиколи тялото на самолета, внимателно избягвайки откритите пукнатини в леда. Въздухът беше пропит с неприятния мирис на реактивно гориво. Той се изкатери по дебелата около метър ледена купчина, която покриваше стъклата на пилотската кабина. Катеренето по хлъзгавата повърхност приличаше на пълзене по омаслена наклонена рампа. Пит се опита да изгребе отвор до кабината, но бързо се отказа — щеше да му е необходим цял час, а може би и повече, за да пробие леда, който се беше слегнал и да проникне вътре.

Той се спусна долу и побягна към крилото. Основната му част беше изкривена и откъртена от монтажните опори, а върхът му сочеше към опашката. То лежеше върху леда, разбито и хлътнало в тялото на самолета, само на една ръка разстояние под редицата от илюминатори. Като използва крилото вместо площадка над водата, Пит коленичи, подпря се на ръцете си и се опита да надзърне вътре. Светлината от хеликоптера се отразяваше в плексигласа и той трябваше да вдигне ръце от двете страни на лицето си, за да избегне заслепяващия блясък.

Отначало не можа да различи никакво движение. Вътре беше тъмно и цареше мъртва тишина.

После съвсем неочаквано от другата страна на илюминатора, на сантиметри само от очите на Пит, изникна някакво странно подобие на лице.

Той неволно отстъпи назад. Внезапната поява на жена с рана от порязване над окото, от която се стичаше кръв и обливаше едната половина от лицето й, разкривено от тънките като паяжина пукнатини, с които стъклото беше осеяно, стресна за момент Пит.

Той бързо се отърси от изненадата си и внимателно разгледа незасегнатата половина на лицето. Високите скули, дългата тъмна коса и тъмнокафявото око подсказваха, че това е една много красива жена, отдаде й дължимото Пит.

Той се наведе към прозореца и извика:

— Можете ли да отворите някой от люковете на аварийните изходи?

Грижливо оформената вежда леко се повдигна, но окото изобщо не трепна.

— Чувате ли ме?

В този момент хората на Саймън запалиха портативния генератор и наоколо стана светло като ден. Няколко прожектора, окачени на стойка, заляха самолета с ослепителна светлина. Те бързо свързаха подгревателния агрегат и Саймън започна да тегли шланга по леда.

— Ей тук, на крилото — махна Пит с ръка. — И донесете нещо, с което да срежем прозореца.

Хората от екипа бяха обучени да извършват аварийни ремонти на кораби и умело и без излишни движения се заеха за работа, като че ли освобождаването на пътници, затворени в катастрофирал самолет, беше нещо, което вършеха всеки ден.

Когато Пит се обърна, женското лице беше изчезнало.

Саймън и един от неговите хора се покатериха по изкривеното крило, като внимаваха да не се подхлъзнат, влачейки след себе си шланга с широка гърловина на подгревателния агрегат. Пит усети вълна от горещ въздух и се учуди, че на агрегата е нужно толкова малко време, за да загрее.

— Ще ни трябва оксижен, за да проникнем вътре — каза той.

Лицето на Саймън придоби престорено надменен израз.

— Предстои ти да се убедиш, че флотата на САЩ пипа доста фино. Отдавна не използваме тези груби дърварски методи. — Той извади от джоба си портативен инструмент, който се захранваше от батерии. Натисна бутона и малкият абразивен диск в единия му край започна да се върти. — Минава през алуминий и плексиглас като през масло.

— Почвай — сухо каза Пит, като се отдръпна, за да не пречи.

Саймън устоя на думата си. Малкият ъглошлайф успя да среже дебелия външен илюминатор за по-малко от две минути. По-тънкият вътрешен лист му отне само тридесет секунди.

Пит се наведе, провря ръката си вътре и запали джобното си фенерче. От жената нямаше и следа. Студената вода на фиорда хвърляше отблясъци на светлината на фенерчето. Тя се плискаше около ръбовете на близките празни седалки.

Саймън и Пит вкараха края на шланга през илюминатора, а после бързо се отправиха към предната част на самолета. Хората от флотата бяха успели да проникнат под водата и да освободят резето на главния изход, но както се очакваше, вратата беше заклинена. Те бързо пробиха отвори и навиха в тях резбовани куки от неръждаема стомана, прикрепени към кабели, които водеха към снегохода.

Човекът на кормилото включи на скорост и снегоходът бавно започна да се движи напред, докато кабелите се изпънаха. После форсира двигателя, металните резбовани шипове зацепиха и малкият снегоход с мъка пое напред. В продължение на няколко секунди изглеждаше, че нищо няма да се случи. Чуваше се само ръмженето на ауспуха и скърцането на веригите, които бяха задълбали в леда.

След изпълнено с тревога очакване, в студа се разнесе нов звук — нечовешко стържене на оказващ съпротива метал, а после долният край на вратата на салона се показа над водата. Кабелите бяха свалени от куките и целият спасителен екип се приведе, подложи рамене под вратата и започна да повдига нагоре, докато тя се отвори със скърцане почти напълно.

Вътрешността на самолета беше тъмна и зловеща.

Пит се наведе над тясната ивица открита вода и надзърна в неизвестността. Мрачното любопитство караше стомаха му да се свива. Фигурата му хвърляше сянка върху водата, заляла пътеката между седалките в пътническия салон и отначало той не можа да види нищо, освен отблясъците от стените на бордната кухня.

Беше необичайно тихо и никъде не се виждаха човешки останки.

Пит се поколеба и погледна назад. Доктор Гейл и неговият лекарски екип стояха зад него, вперили погледи в тревожно очакване, докато хората на Саймън развиваха кабел от портативния генератор, за да осветят вътрешността на самолета.

— Влизам — каза Пит.

Той прескочи отвора в леда и изчезна в самолета. Приземи се върху пода във вода, която се плискаше над коленете му. Имаше чувството, че краката му са били внезапно пронизани от хиляди иглички. Той прецапа покрай преградата и излезе на пътеката, която разделяше седалките за пътници в салона. Зловещата тишина действаше на нервите му. Единственият звук, който се чуваше, беше плискането на водата при всяка негова стъпка.

А после ужасен се закова на място. Най-лошите му страхове разцъфнаха като венчелистчетата на някое отровно цвете.

Пит се озова пред невиждащите очи на море от призрачно бледи лица. Никой не помръдна, никой не премигна, никой не проговори. Те просто седяха със затегнати предпазни колани по седалките, вперили в него невиждащи погледи на мъртъвци.