Елизабет Лоуел
Невинна като грях (80)

80.

Финикс

Май

Застанала до Ранд, Кайла наблюдаваше как едно колибри навежда главичка и пие, после пак я навежда и пие, наслаждавайки се на нектара в хранилката, окачена на балкона на апартамента й. Птичката се издигна във въздуха, задържа се на едно място за миг, а след това изчезна в кадифения здрач. Тя въздъхна и повдигна рамене.

— Добре — каза твърдо. — Готова съм.

— Не си длъжна да го правиш.

— Трябва.

Мъжът не оспори решението й. Знаеше какви са мечтите й. Беше й помогнал да осъществи някои от тях.

А тя му бе помогнала да осъществи своите.

Затвори вратата към вътрешния двор, заобиколи стативите и боите, разхвърляни из цялата всекидневна и отиде до телевизора. Ненадписан диск проблясваше от гнездото на дивидито като сребърен език.

— Как са ребрата ти? — автоматично попита тя, когато го видя да се навежда, за да пусне записа.

— Питай ме другата седмица, когато ще се окажем на студено и влажно място на северозападното крайбрежие.

— Искаш ли да останеш тук?

— Не, ако ти не искаш.

Кайла поклати глава.

— Винаги съм искала да видя островите Сан Джоан.

Ранд взе дистанционното и се настани до нея на дивана.

— Ако бе запазила банковата сметка на баба си, сега можеше да си купиш тези острови.

— Не исках дори да взема хонорара си от „Сейнт Килда“.

— Той не идва от парите на Бъртън. — Поне не пряко. Господи, та в днешно време чистите пари звучат като виц! — Пък и ти си заслужи всеки цент от него. Благодарих ли ти, че спаси живота ми?

— Същото трябва да те питам и аз. А отговорът е „да“. Всеки път, когато ме погледнеш и ми се усмихнеш.

Той прокара пръсти през лицето й. Имаше малък белег от пръстена на Фоли. Беше останал и друг, високо над бедрото й. В началото видът им го ядосваше. После ги прие като такива, каквито бяха — признак на смелост, по-стойностна от красотата.

Точно както най-сетне се бе примирил, че той бе жив, а Рийд — не.

Натисна бутона на дистанционното. На екрана се появи приятното, усмихнато лице на Брент Томас. Фонът беше на някакво село в Камгерия.

— Благодаря ви, че се присъединихте към нас. Аз съм в Камгерия, в Африка. Мнозина от вас си спомнят предаването, излъчено през май, в което ви разказахме за възхода и падението на международния контрабандист на оръжия Андре Бъртън. Повечето от кадрите, показващи глада и мизерията, бяха заснети на това място.

Искаше й се да извърне поглед, когато камерата показваше смразяващото минало на селото, но не го направи. Беше научила по най-жестокия начин основното правило на „Сейнт Килда“, което гласеше: „Когато цивилизованите хора са прекалено чувствителни, за да видят злото, то ще унищожи цивилизацията“.

— Днес имам удоволствието да споделя с вас новината за едно прераждане. Населените места из цяла Камгерия са преустроени, благодарение на вас, зрителите.

— Плюс двеста милиона долара, подарени от „Сейнт Килда“ — обади се Ранд и улови ръката й. — И куража на една неизвестна банкерка.

— Не забравяй и необичайния художник.

— Кого имаш предвид?

— Теб.

— Какво необичайно има…?

— Шшшт. Нищо не чувам — прекъсна го Кайла.

— … клиника, открита днес. Ще бъдат осигурени безплатни прегледи и лечение за всеки жител на селото. Благодарение на щедростта на нашите зрители, училището разполага с повече материали, които би могло да използва, а екипът на „Светът в един час“ подпомага и учебните заведения в други селища. Но най-голямата придобивка е новата водопроводна мрежа. Чрез нея болестите, разпространявани от замърсената вода, ще бъдат изкоренени.

Следващите кадри показваха смеещи се деца, които играеха местен вариант на гоненица, докато майките им пълнеха ведра с изумително бистра вода.

Предаването продължи с няколко различни ракурса на онова, което бяха в състояние да свършат няколкостотин хиляди долара за селище, което доскоро бе познавало единствено бедността, насилието и отчаянието.

Щом Томас млъкна, Кайла взе дистанционното и изключи телевизора.

— Удивително е това, което една утвърдена телевизионна програма би могла да направи с подобна стара история.

— Ей, Мартин те молеше…

— Да ми подари моите пет минути слава, преди синините ми да заздравеят — сряза го тя. — Не, благодаря. Сега разбирам защо „Сейнт Килда“ предпочита да стои в сянка.

— Публичността е необходима на обществото.

— Точно толкова, колкото и канализацията.

Ранд се предаде, разсмя се и я притегли в скута си.

— Смяташ ли, че Елена е гледала предаването?

— Съмнявам се, че са го излъчвали в Бразилия.

Устните му докоснаха косата й. Дори след толкова време продължаваше да ухае на канела и ванилия.

— Последния път, когато говорих с Джо, той все още се чудеше как си успяла да убедиш Грейс и Стийл да позволят на Елена да получи част от парите на Бъртън.

— Беше съвсем малка, почти незначителна.

— Напротив. Доста солидна.

— Децата й заслужават да живеят охолно не по-малко от онези в Камгерия. А нямаше начин тя да бъде наказана, без да бъдат засегнати и те.

Кайла се облегна на гърдите му, спомни си за травмите и побърза да се изправи.

Той я притисна към себе си.

— Ребрата ти…

— Вече заздравяха. Бяха само пукнати, а не счупени, благодарение на жилетката на Джо. Дължа му една нова.

Жената се наслаждаваше на близостта му. След няколко минути се обърна и го целуна по врата.

— Ще го направиш ли?

— Какво? Да купя на Фароу нова жилетка?

— Не. Ще останеш ли в „Сейнт Килда“?

— Не зная. Но каквото и да става, имам доста да рисувам. За себе си и за Рийд.

— Иска ми се да го бях познавала.

— Щеше да те обикне, точно както и аз.

— Говориш за нещо като трима в леглото?

— Виж, за това не бях помислил.

— Е, недей. Единият от вас ми е напълно достатъчен.

Той се разсмя и продължи да я притиска към себе си, докато вечерта премина в нощ.

— Ранд?

— Хм?

— Ако имаме момче, бих искала да го наречем Рийд.

Ранд остана неподвижен, само я прегърна още по-силно.

— Би било чудесно.