Елизабет Лоуел
Невинна като грях (26)

26.

Недалеч от Финикс

Събота, 20,04 ч.

— Намали — каза Кайла на Ранд.

Той я погледна отстрани. Откакто бе седнала в колата и му бе казала как да стигне до Драй Вели, не беше изрекла нито дума.

— Реших, че си заспала.

— Просто размишлявах. — Опитай се да свикнеш с невъзможното. Провал. Опитай отново. И отново. — Има дълбока падина, покрита с пясък от пустинята, довян от мусоните. Ако не намалиш, ще…

Задницата на джипа заора земята, щом Ранд изкачи малко възвишение и се озова в дерето, за което го бе предупредила.

Кайла сграбчи дръжката над вратата и изсумтя сърдито, а после отново, когато колата изкачи противоположния склон. Преди да се озоват пак на пътя, за миг се почувства като в безтегловност.

— Та като стана дума за това дере — процеди през зъби, — има още няколко. Ако не ме слушаш, защо изобщо ме взе със себе си?

Той повдигна крака си, намали скоростта и се усмихна.

— Все още ли показваш кучката в себе си?

— Виж, мачо, дай да се разберем. Отнасям се по един и същи начин с мъжете от типа: „Аз съм Тарзан, а ти си Джейн“, и с лигавите домашни кученца. А още в градината успях да разбера, че действаш като домашен любимец.

— А какво ще кажеш за Тарзан?

— Ще поговорим за това друг път.

— Кога?

— Когато съм готова.

Отново я погледна отстрани. Седеше скована, стискаше дръжката с едната си ръка, а с другата се държеше за седалката.

— Все още ли си уплашена? — попита я меко.

Устните й леко потръпнаха, докато наблюдаваше светлините на нощния трафик от двете страни на магистралата.

— Мразя белезници. Разстройват ме повече, отколкото заглушител на пистолет.

— Значи предпочиташ да те застрелят, отколкото да те закопчаят? Аз също.

Тя издиша шумно въздух през носа си.

— Слушай, Тарзан. Жена, която живее съвсем сама на този свят, обикновено спазва правилата на играта. Поне умните са наясно с това. Глупавите по един или друг начин, рано или късно, стигат до белезниците.

— Всъщност казвам се Ранд — каза той търпеливо. — Можеш да ме наричаш Маккрий, ако малкото ми име ти звучи прекалено приятелски. А може би ти предпочиташ да ти викам Джейн?

Жената почти се усмихна.

— Добре, Маккрий.

— Колкото до правилата, за хора като Бъртън всичко е позволено.

— Значи го познаваш — отбеляза тя.

Изстрелите по хеликоптера.

Рийд, хъркащ, облян в кръв.

Умиращ.

— До тази вечер не се бяхме срещали очи в очи, но да, знам доста за него.

— И за мен.

— И за теб — съгласи се той. — А ти би могла да прочетеш досието ми, ако те интересува.

Кайла примигна.

— От него ще разбера ли защо искаш да прережеш гърлото на Андре?

— Ще трябва да усъвършенствам уменията си. Не подозирах, че съм се издал.

— Само веднъж. Последния път, когато се обърна с гръб към теб.

В колата настана тишина.

Тя чакаше.

— Да, познавам го достатъчно добре, за да желая смъртта му — каза накрая той. — Но това ме прави само един от милионите му потенциални убийци.

— Защо? Защото е богат?

— Защото е злодей.

Тя си пое шумно въздух.

— Интересен начин за изразяване на отношение.

— Живеем в двайсет и първи век — спокойно отвърна Ранд, докато преодоляваше поредната пясъчна падина с джипа. — Хората са свободни да говорят за злото, вместо за нещастното детство, което повечето от тях са имали, при това без впоследствие да станат убийци. Сибиреца се е родил беден, както милиарди други. Но те не са свършили като него.

— Сибиреца? Бъртън? Значи той е руснак?

Ранд кимна.

— Това обяснява нещата.

— Какво обяснява? Нито една страна не е корен на злото. Във всеки момент бих могъл да ти посоча американци, които по нищо не му отстъпват.

— Обяснява акцента му. Английският му е граматически перфектен, но в него има някаква твърдост, присъща на славянските езици.

— В досието ти не пишеше, че си лингвистка — подразни я той.

— Пътувах доста, след като завърших колежа. Родителите ми вече бяха починали.

— И харесваше ли ти? — попита, защото тази част от досието й беше почти празна — само паспортни данни и датите на входните и изходните визи.

— Дали ми е харесвало? Меко казано. Просто обожавах да обикалям. Била съм на всички континенти, с изключение на Антарктида. Търсих си работа, която би ми дала възможност да спася света. Но се оказа, че светът не иска да бъде спасен.

— Така е — безрадостно се усмихна той.

— После чужденците станаха любима мишена на всички — продължи Кайла без горчивина, — затова прибрах куфарите и си намерих работа недалеч от дома.

— Разумно. Опитът ти би трябвало да направи това по-лесно.

— Кое?

— Не бих искал да се опитам да обясня това интернационално съцветие на някого, който не е ходил по-далеч от Канзас.

Ранд сви наляво по селския път.

— Наистина ли колибритата са споменати в досието ми? — обади се тя след малко. — Моите бебчета, както ги нарече.

Той се разсмя.

— „Сейнт Килда“ е нищо, ако не разполага с пълна информация. Тези малки подробности ти помагат да разбереш къде можеш да очакваш да се появи човекът, който те интересува. Така проучваш обекта добре. Ти обичаш онези малки летящи просяци, което означава, че ще се появиш да ги нахраниш поне в остатъка от месеца, през който все още си собственик на ранчото.

— През всяко друго време от годината бих оставила летящите свинчета да опрашват кактусите, но точно сега е миграционният им период. Разчитат на мен, за да стигнат до Монтана. Една от съседките ми също много обича птиците. Съгласи се да започне да ги храни от идната седмица. А дотогава са моя отговорност.

Ранд не можеше да не й се възхити, задето се грижеше за нещо, от което не можеше да очаква отплата.

— Какви видове имаш?

— О, най-различни. Предимно ръждивокафяви.

— Ръждивокафявите не мигрират в Монтана. Събират се с хиляди на север от Сиатъл. След няколко седмици ще се появят на прага ми.

— И ти ли ги храниш?

— Дори ги рисувам. Или поне се опитвам, защото са толкова бързи, колкото и свирепи.

Макар да й се струваше налудничаво, тя изпита по-голямо доверие към него, защото споделяше нейната любов към малките летящи създания.

И тогава той изключи фаровете на джипа.

Доверието й се бе оказало неоправдано.