Линда Хауърд
Удоволствието на Макензи (1)

Пролог

Уолф Макензи се измъкна от леглото, неспокойно приближи до прозореца и се загледа в своите сурови, залети с лунна светлина, просторни земи. Бърз поглед, през голото му рамо, го увери, че Мери спи спокойно, въпреки че нямаше да мине много време и тя щеше да почувства липсата му и да се протегне към него. А щом ръката й не усети топлината му, ще се събуди, ще седне в леглото и ще отстрани копринените си коси от лицето. И когато го види до прозореца, ще стане и ще дойде при него, за да се притисне към голото му тяло и сънено да положи глава на гърдите му.

Лека усмивка се прокрадна по твърдите му устни. Харесваше му мисълта, че ако издържи буден, докато Мери се събуди, щом се върнат в леглото, нямаше да спят, а щяха да правят любов. Спомни си, че при такива обстоятелства бе зачената и Марис, тогава безпокойството му беше предизвикано от прехвърлянето на ескадрилата на Джо зад граница, заради избухването на един конфликт. Това бе първата бойна задача на сина му и Уолф беше притеснен, както по време на службата си във Виетнам.

За щастие, за него и Мери, бяха отминали дните, когато спонтанната страст можеше да доведе до ново бебе. Сега бе време за внуци, а не за собствени деца.

Всъщност по последно преброяване — бяха десет.

Но той бе неспокоен тази вечер и знаеше защо.

Вълкът винаги спи по-добре, когато знае къде са всичките му малки вълчета.

Няма значение, че са вече възрастни и някои от тях със собствени деца, или че всички са изключително способни да се грижат за себе си. Те бяха неговите деца и той винаги щеше да бъде на разположение, ако имаха нужда от него. Харесваше му усещането да знае къде се намират. Не точно мястото, такива подробности не бяха необходими на един родител. Достатъчно бе името на града. По дяволите, понякога бе доволен да знае само името на страната, из която скитаха.

Този път тревогата му не бе предизвикана от Джо. Той знаеше точното местонахождение на най-големия си син — Пентагона. Джо имаше вече четири звезди на пагона и служеше в Главната квартира към Съвета на Началник Щаба.

Разбира се, Джо предпочиташе кабината на бойния изтребител и полет със скорост, превишаваща два пъти скоростта на звука, но тези дни останаха зад него. Дяволски сигурно беше, че и сега, след като се бе приземил на едно бюро, той трябваше да показва най-добрата си форма на висш пилотаж. Въпреки че, както веднъж беше казал, да бъде женен за Каролайн, бе голямо предизвикателство — по-голямо отколкото въздушен двубой между изтребители, с числено превъзходство четири към едно.

Уолф се усмихна, когато помисли за снаха си. IQ гений, докторска степен по физика и изчислителна техника, малко арогантна и малко странна. Каролайн беше получила лиценз за пилот веднага след раждането на първия им син, обосновавайки се, че жена на пилот на изтребител трябва да знае нещо за летенето. Удостоверение за пилот на малък реактивен самолет бе взела малко преди самото раждане на третия им син. А след като на бял свят се появи петият им син, тя сърдито беше заявила на Джо, че счита мисията си за изпълнена, тъй като му бе дала пет шанса и той не се бе възползвал от нито един, за да създаде дъщеря.

Веднъж Джо бе любезно уведомен, че Каролайн трябва да напусне работата си. Компанията, в която тя работеше, се ангажираше с правителствени проекти, а появата на всякакъв вид предубеденост от негова страна би могла да навреди на кариерата му. Тогава той бе изгледал своите началници с хладния поглед на сините си като лазер очи и им бе казал:

— Господа, ако трябва да избирам между жена си и кариерата, то веднага ще получите оставката ми.

Това не бил отговорът, който те бяха очаквали, но повече никой не споменал за работата на Каролайн в научните изследвания.

Уолф не се притесняваше и за Майкъл. Майк беше най-улегнал от всичките му деца, макар и не много съсредоточен. Бе решил още в ранна възраст, че иска да бъде собственик на ранчо и точно такъв беше станал. Притежаваше доста голям участък земя близо до град Ларъми и заедно със съпругата си успешно отглеждаше едър рогат добитък и двама сина.

Единственият скандал, в който някога се бе замесвал, беше свързан с решението му да се ожени за Шиа Колвин. Уолф и Мери им дадоха благословията си, но проблемът беше в това, че майка на Шиа бе Пам Хърст Колвин — стара приятелка на Джо. А бащата на Пам, Ралф Хърст категорично беше против сватбата на любимата си внучка с Майкъл Макензи, така както преди време бе против срещите на Пам и Джо.

Майкъл с типичното си тесногръдие беше пренебрегнал цялата тази шумотевица. Единствената му грижа бе да се ожени за Шиа и не обръщаше внимание на разразилата се буря в семейство Хърст. Тихата и кротка Шиа беше разкъсвана на части, тя искаше Майкъл и отказваше да отмени сватбата, както настояваше дядо й. Край на всичко това беше сложила Пам, като се изправи лице в лице с баща си в центъра на магазина му.

— Шиа ще се омъжи за Майкъл — разбушува се тя, когато Ралф заплаши, че ще лиши внучка си от наследство, ако влезе в семейството на тези проклети мелези. — Ти не искаше и Джо да се среща с мен, въпреки че той бе най-достойният мъж, когото някога съм срещала. Сега Шиа иска Майкъл и ще го има. Промени си завещанието, щом искаш. Прегърни своята омраза и я задръж, защото правнуци няма да можеш да прегръщаш. Помисли си за това!

Така Майкъл се ожени за Шиа. И въпреки ръмженето и недоволството си, старият Хърст беше луд по двамата си правнуци. Втората бременност на Шиа бе трудна и едва не завърши с нейната смърт и тази на детето. Лекарят ги беше посъветвал да нямат повече деца, но така или иначе те бяха решили да имат само две. Момчетата израснаха в ранчото покрай кравите и конете. На Уолф му беше много забавно, че правнуците на Ралф Хърст носят името Макензи. По дяволите, кой би си го помислил!

Джош, третият му син, живееше в Сиатъл със съпругата си Лорен и тримата им сина. Бе луд по реактивните самолети като Джо, но избра военноморските сили, защото искаше да се справи сам, а не — благодарение на брат си. Джош беше весел, откровен и най-дружелюбен от всичките му деца, но той също притежаваше твърда упоритост и решителност. Едва бе оцелял след катастрофа, която го остави с несгъващо се дясно коляно и с внезапно прекратена военноморска кариера. В типично негов стил, беше загърбил неприятностите и се бе концентрирал върху това, което му предстоеше. А по онова време, това беше доктор Лорен Пейдж.

Без никакво колебание, още с първия поглед към високата и красива Лорен, той бе започнал да я ухажва от болничното си легло. На сватбата им беше все още с патерици. Сега имаха трима сина и работеше в една фирма за аеронавтика, където разработваха нови изтребители, а Лорен практикуваше ортопедия в Сиатълската болница.

Уолф знаеше също, къде беше Марис. Единствената му дъщеря се намираше в Монтана и работеше, като треньор в едно ранчо за отглеждане на коне. В момента обмисляше предложение за треньор на чистокръвни породи в Кентъки. Откакто стана достатъчно голяма, за да може да седи сама на коня, всичките й мечти и надежди бяха свързани с тези големи елегантни животни. Беше наследила таланта му да чувства конете, способна бе да усмири и най-своеволните и злобни животни. Често Уолф си мислеше, че тя го превъзхожда с уменията си. Това, което можеше да направи с един кон, бе чиста магия.

Твърдите устни на Уолф се смекчиха, когато си помисли за Марис. Тя бе грабнала сърцето му в момента, в който за първи път я поставиха в ръцете му и го погледна със сънливи тъмни очи. От всичките му деца, единствено тя беше с тъмни очи. Синовете му приличаха на него, но бяха със сини очи, докато Марис приличаше изцяло на Мери, но бе наследила неговите очи. Дъщеря му имаше светла сребристо кестенява коса, нежна почти прозрачна кожа и решителността на майка си. С височината си от метър и шестдесет и тегло около петдесет килограма, без да обръща внимание на крехкостта си, наумеше ли си нещо, го правеше с упоритостта на булдог, докато успееше. И най-вече се справяше с братята си, които бяха огромни и властни.

Изборът й на кариера не бе много лесен. Хората обикновено мислеха за нея две неща. Първо, че използва името Макензи и второ, че е твърде деликатна за тази работа. Много скоро разбираха, че се заблуждават и в двата случая, но на нея й се налагаше, всеки път да се доказва. Момичето упорито преследваше целите си и благодарение на таланта си печелеше уважение.

Изреждайки мислено децата си Уолф, стигна до Чанс. По дяволите, той дори не знаеше къде е. Скиташе по целия свят, но винаги се завръщаше в Уайоминг, при планината, където бе единственият му дом. Случи се така, че по-рано днес се обади от Белиз. Беше казал на Мери, че ще си почине няколко дни, преди да продължи по-нататък. Когато дойде ред на Уолф да вземе слушалката, му се наложи да се извърне, за да не го чува Мери, и тихо го попита колко лошо е ранен.

— Не е много лошо — лаконично бе отговорил Чанс. — Няколко шева и няколко пукнати ребра. Последният случай се оказа не много приятен.

Уолф не попита с какво е свързана последната му задача. Неговият син бе наемен войник и от време на време изпълняваше специални поръчки за правителството, така че рядко разказваше подробности. Двамата мъже имаха мълчаливото споразумение, да държат Мери в неведение за опасностите, пред които редовно се изправяше сина им. Не искаха тя да се притеснява, защото ако знаеше, че е ранен, щеше да скочи моментално в самолета и да го прибере у дома.

Когато Уолф затвори телефона и се обърна, се озова срещу свирепия поглед на Мери, прикован върху него.

— Колко лошо е ранен? — настоя яростно тя с ръце на хълбоците.

Уолф знаеше, че е по-добре да не я лъже. Вместо това пресече стаята, притегли я по-близо до себе си, погали копринените й коси и приласка нежно тялото й към своето. Понякога силата на любовта му към тази жена, едва не го поваляше на колене. Не можеше да скрие притесненията си, затова бе по-добре да й каже истината.

— Не много лошо, ако използвам собствените му думи.

Мигновеният й отговор беше:

— Искам го тук.

— Знам, скъпа. Но той е добре. Не ни лъже. Освен това, познаваш Чанс.

Тя кимна с глава, въздъхна и притисна устни към гърдите му. Чанс беше като лъскава пантера — див и нетърпящ окови.

Те го прибраха в дома си, направиха го един от семейството и го привързаха към себе си с любов; други средства за ограничение, нямаше да понесе. Като диво полуопитомено животно, той бе приел ограниченията на цивилизацията, но не напълно. Скиташе на длъж и на шир, но винаги се връщаше при тях.

И все пак Чанс беше безпомощен пред Мери. Тя веднага го бе заобиколила с толкова много грижи и любов, че той не можеше да й устои, въпреки че в светло лешниковите му очи се отразяваше смайване, дори срам от нейното внимание. Ако Мери отидеше да прибере Чанс, той щеше да се върне у дома, без да протестира, но щеше да обикаля из къщи с онзи безпомощен и леко паникьосан израз на О, Боже, спаси ме! Щеше кротко да изтърпи грижите й за раните му, а тя щеше да го поглези и да го задуши с майчинската си загриженост.

Да наблюдава Мери, как се суети около Чанс, бе едно от най-големите забавления на Уолф. Тя се суетеше над всичките си деца, но останалите бяха израснали с това и го приемаха като нещо естествено. Но Чанс… той беше на четиринадесет и половина години, когато Мери го намери.

Ако бе имал дом, не го помнеше.

Ако бе имал име, не го знаеше.

Момчето беше избягало умишлено от социалните служби и се намираше непрекъснато в движение и крадеше каквото му бе необходимо — храна, дрехи, пари. Той беше много интелигентен — научил се бе сам да чете от изхвърлени вестници и списания. Библиотеките се бяха превърнали в любимото му място, където можеше да се подслони и където, ако успееше, прекарваше нощта, но никога две нощи поред. От това, което беше чел и от малкото, което бе видял по телевизията, имаше бегла представа за семейство, но това беше всичко.

Нямаше доверие на никого, освен на себе си.

Можеше да живее така до пълнолетие, ако не беше повален от ужасен грип. Мери го бе открила на път от работа за вкъщи, проснат край пътя в безсъзнание и изгарящ от висока температура. Въпреки че момчето бе с няколко сантиметра по-високо и с десетина килограма по-тежко от нея, тя бе успяла с много усилия и борба да го качи в пикапа и да го откара в местната клиника, където доктор Новак, установи, че грипът е прогресирал в пневмония и бързо го беше прехвърлил в най-близката болница на осемдесет километра от града.

Мери се бе прибрала в къщи и беше настояла Уолф да я откара до болницата — веднага!

Чанс бе настанен в интензивното отделение, когато те пристигнаха. В началото медицинския персонал, не искаше да ги пусне да го видят, защото не му бяха близки и не знаеха нищо за него. Бяха уведомили съответните служби и някакъв социален работник се погрижи за документацията. Те се държаха разумно, даже любезно, но не предполагаха с кого си имат работа. Мери беше безмилостна. Искаше да види момчето и с булдозер не можеха да я помръднат. Накрая медицинските сестри, измъчени и сломени от превъзхождащата ги по сила и воля жена, ги пуснаха в малката стая.

Когато видя момчето, Уолф разбра, защо Мери толкова държеше на него. То бе не само сериозно болно, но и наполовина индианец. Приличаше толкова много на децата им, че тя едва ли някога щеше да забрави, че това можеше да бъде едно от тях.

С поглед на експерт, огледа момчето, което лежеше притихнало, със затворени очи и затруднено дишане. Високите му скули горяха от треската. От четири различни банки вливаха разтвор във вената на дясната му ръка, привързана към леглото. Една торбичка, прикрепена отстрани, събираше изхвърлените течности.

Не е мелез — мислеше Уолф — една четвърт, може би, но не повече от това. Все пак, нямаше съмнение в произхода му. Ноктите на пръстите му бяха по-светли от тена на кожата, докато при белите, бяха почти розови. Гъстата му и права, тъмнокестенява коса стигаше до раменете му. Имаше високи скули, ясно очертани устни и прав нос. Беше най-красивото момче, което Уолф бе виждал.

Мери приближи до леглото, цялото й внимание бе съсредоточено върху момчето, толкова болно и безпомощно в белите чаршафи. Сложи хладната си ръка на челото му, след това го погали по косата.

— Ще се оправиш — промърмори тя. — Уверена съм в това.

С голямо усилие то повдигна клепачи. Тогава Уолф видя светло лешниковите му очи, почти златни, обградени с кафяв контур — толкова тъмен, че изглеждаше почти черен. Объркано, момчето съзря най-напред Мери, след това погледът му стигна до Уолф и закъсняло предупреждение проблесна в очите му. Опита да се повдигне, но беше твърде слаб; дори ръката си не успя да освободи.

Уолф застана от другата му страна.

— Не се страхувай — каза тихо. — Имаш пневмония и си в болница. — След това, разбрал от къде идва паниката на момчето, добави: — Няма да им позволим да те вземат.

Светлите очи се задържаха на лицето на мъжа, появяването му успокои момчето. Подобно на разтревожено диво животно, то се отпусна и потъна в сън. През следващата седмица състоянието му се подобри и Мери разви бурна дейност. Без да знае името на момчето, бе решила, че то няма да прекара нито ден повече в държавните институции. Използва стари връзки, държа пламенни речи, призова Джо да използва влиянието си и накрая упоритостта й даде резултати. Когато изписаха момчето от болницата, Мери и Уолф го прибраха в дома си.

Постепенно свикна с тях и с малко повече въображение, можеше да се каже, че проявява приятелство и дори доверие. Ако беше възможно, отговаряше на въпросите им едносрично, но никога не разговаряше истински с тях. Това положение не обезкуражи Мери. Още от начало се държеше с него все едно бе нейно дете и скоро то стана — официално.

Момчето, което винаги беше живяло само, се оказа част от голямо семейство. За първи път имаше покрив над главата си всяка вечер, самостоятелна стая и достатъчно храна в корема. Имаше собствени дрехи в гардероба и нови ботуши на краката. Той беше все още твърде слаб, за да участва в домакинската работа наравно с другите. Мери веднага бе започнала с уроците, за да достигне нивото на Зейн, тъй като двете деца бяха приблизително на една и съща възраст. Момчето се залепи за книгите, като гладно кутре към зърната на майка си, но във всяко друго отношение се държеше на една ръка разстояние. Интелигентният му, жив поглед следеше всеки нюанс в семейните отношения и сравняваше с това, което знаеше от преди.

Накрая се отпусна достатъчно, за да им каже, че преди са го наричали Сунър. Истинско име нямаше.

Марис го погледна безпомощно.

— Сунър?

Устата му леко се изкриви, изглеждаше по-голям за своите четиринадесет и половина години.

— Да, като улична порода куче.

— Не — противопостави се Уолф, защото имаше представа за името. — Ти знаеш, че произлизаш от индианците. Вероятно са те наричали Сунър, защото си бил роден в Оклахома, което значи, че може би си Чероки.

Момчето само го погледна; изражението му остана предпазливо, но в него сякаш се разля вътрешна светлина от възможността, че не е бил оприличаван на куче с неизвестен произход.

Взаимоотношенията му в семейството бяха сложни. Опитваше се да се държи на дистанция от Мери, но не успяваше. Тя му беше майка толкова, колкото и на всички останали членове от семейството и това го ужасяваше, но не му пречеше да се наслаждава и да попива любящите й грижи. Беше предпазлив към Уолф, като че ли очакваше големият мъж, да му се нахвърли всеки момент с юмруци и ритници. Но той имаше опит с дивите животни и постепенно опитоми момчето по същия начин, по който го правеше с конете — позволявайки му да свикне. Накара го да осъзнае, че няма от какво да се страхува, след това му предложи уважение и приятелство и накрая любов.

Майкъл беше далеч от родния дом — в колеж, но когато си дойде за ваканцията вкъщи, просто направи местенце в семейния кръг за новия си брат. Още от самото начало Сунър бе спокоен с Майк, защото усещаше тихото му приемане.

С Джош си допаднаха най-бързо, той беше толкова весел, че бе невъзможно да не се разбереш с него. По-малкият син се зае да го обучава, как да се справя с безкрайната работа в ранчото. Той беше този, който го научи да язди, макар че бе най-лошият ездач в семейството. Това не означаваше, че не беше добър, но другите бяха по-добри — особено Марис. Джош не се обиждаше, сърцето му принадлежеше на самолетите, както беше при Джо, затова бе по-търпелив с грешките на Сунър, отколкото останалите.

Марис беше като Мери. Хвърли един поглед на момчето и веднага го взе под крилото си. Защитаваше го яростно, макар че то беше много по-високо от нея. На дванадесет години тя достигаше метър и петдесет и тежеше около тридесет и седем килограма. За нея нямаше значение — Сунър й стана брат наравно с по-големите й братя. Бъбреше с него, закачаше го, правеше си шеги и скоро той започна да страни от нея, също като брат от досадна по-малка сестра. Сунър нямаше никаква представа как да се справи с момичето, както нямаше представа и как да се отнася към Мери. Понякога я гледаше като бомба със закъснител, но Марис беше първата, която го накара да се усмихне. Тя беше тази, която го убеди да участва в семейните разговори. В началото бавно, докато научи как функционира семейството, как взаимното споделяне сплотява, после беше лесно. Марис, по-бързо от всеки друг можеше да го докара със закачките си до ярост или неудържим смях. Известно време Уолф се чудеше дали няма да възникне романтична връзка между тях в бъдеще, но не се случи. Това беше доказателство, че Сунър се бе превърнал напълно в част от тяхното семейство — те бяха просто брат и сестра.

Нещата със Зейн бяха по-сложни. Зейн посвоему беше предпазлив и потаен. Уолф познаваше войниците, самият той бе един от тях, но това, което видя в най-малкия си син, го изплаши. Беше тих, силен, бдителен. Движеше се като котка — елегантно и безшумно. Уолф бе обучил всичките си деца, включително и Марис, на самоотбрана, но със Зейн, нещата бяха по-особени. Момчето се обучаваше с такава лекота, все едно обуваше добре износени обувки. Беше роден за борба. Когато станеше дума за точна стрелба, имаше око на снайперист и смъртоносно търпение. Зейн притежаваше инстинкта на боец — да защитава. Беше се опълчил веднага срещу натрапника, нарушил святата цялост на семейството му.

Той не се държеше лошо със Сунър. Не му се подиграваше и не беше откровено враждебен — не бе в характера му. Вместо това се държеше далеч от новака — не го отхвърляше, но със сигурност не го и приемаше. Тъй като и двамата бяха на една и съща възраст, беше от решаващо значение Зейн да приеме новия си брат. Реагирайки на студенината му, Сунър предприе същата тактика. Игнорираха се взаимно.

Докато децата установяваха помежду си новите отношения, Уолф и Мери правеха всичко възможно за законното осиновяване на Сунър. На въпроса им, дали е съгласен, получиха едносричен отговор и повдигане на рамене.

— Разбира се.

Като прие отговора за достатъчен, Мери удвои усилията си по осиновяването.

Вестта за успешното придвижване на документите, дойде в същия ден, в който Зейн и Сунър бяха решили да си изяснят отношенията. Прахът беше това, което привлече вниманието на Уолф. Отначало не обърна внимание, защото забеляза Марис, седнала на най-горната дъска на оградата да наблюдава нещо в заграждението. Като си мислеше, че един от конете се търкаля в прахта, той се върна към работата си. Две секунди по-късно, острият му слух улови звуци на грухтене и други, които много приличаха на удари. Пресече двора и се спря до оградата. Зейн и Сунър бяха избрали място зад ъгъла, където не се виждаше от къщата и се биеха жестоко помежду си.

Мъжът веднага забеляза, че въпреки силата на ударите, двете момчета се ограничаваха в рамките на юмручния бой, без да прилагат мръсните номера, на които самият той ги бе научил. Облегна се на оградата до Марис.

— Какво правят?

— Бият се — отговори лаконично момичето, без да изпуска от поглед боя.

Скоро към групата на оградата, се присъедини Джош и всички наблюдаваха хода на битката. Зейн и Сунър — двете момчета бяха високи, мускулести и много силни за възрастта си — стояха лице в лице, като се отдалечаваха само за да забият юмрук в лицето на другия. Когато някой от тях паднеше, бързо се изправяше и се хвърляше отново в боя. Биеха се в зловещо мълчание, с изключение на сумтенето и звуците предизвикани от удара на твърди юмруци в жива плът.

Мери беше забелязала събирането до оградата и излезе да види какво става. Застана до Уолф и промуши длан в ръката му. При всеки удар той чувстваше как потръпва, но когато я погледна в лицето и видя непроницаемата маска на учителката, разбра, че скоро Мери Елизабет Макензи щеше да въдвори ред в класа. Даде им пет минути. Очевидно бе решила, че боят може да продължи с часове и, че двете момчета са твърде големи инати, за да признаят поражението си, затова взе нещата в свои ръце. С отчетлив и ясен учителски глас, им извика:

— Добре, момчета. Време е да свършвате. Вечерята ще бъде готова след десет минути.

После спокойно се прибра в къщата, напълно уверена, че зад оградата е настъпило разведряване.

И така стана. Беше довела сериозната борба до нивото на неприятно задължение, като им даде срок и причина за неговото спиране. Очите и на двете момчета блестяха, след като слабата жена с изправена осанка си бе тръгнала. Тогава Зейн се обърна към Сунър, а студенината на синия му поглед бе помрачена от подутите очи.

— Още един — каза мрачно и удари рязко с юмрук лицето му. Сунър се изправи от земята, застана в стойка и отвърна със същото.

Зейн стана, изтупа мръсотията от дрехите си и протегна ръка. Сунър я пое, като и двамата потръпнаха от болка. Стиснаха си ръцете, погледнаха се в очите, признаха се за равни и тръгнаха към къщата да се измият. Яденето беше вече на масата.

По време на вечерята, Мери каза на Сунър, че на осиновяването е дадена зелена светлина. Лешниковите очи заблестяха на разбитото му лице, но той не каза нищо.

— Сега, ти си Макензи — произнесе Марис с огромно задоволство. — Трябва да имаш истинско име, така че си избери едно.

Не й призна, че за избора на име, трябва време за мислене, но какво от това. Огледа семейството около масата, в което го бе изпратил чистият сляп късмет и иронична усмивка изкриви едната страна на насинената му подута устна.

— Чанс — каза той и неизвестното безименно момче, стана Чанс Макензи.

След борбата, Зейн и Чанс не станаха веднага приятели, но започнаха да се отнасят един към друг с уважение, първите признаци на разбирателството. С течение на годините станаха толкова близки, че със същия успех можеха да се родят близнаци. Имаше и други битки между тях, но всички в Рут, Уайоминг знаеха, че закачиш ли единия, след секунда ще се изправиш и срещу двамата. Можеха да се повалят един друг на земята, но да не дава Бог, друг да се намеси.

Заедно постъпиха във Военноморските сили — Зейн стана морски тюлен, а Чанс отиде в морското разузнаване.

Чанс напусна флота и излезе в оставка, докато Зейн стана командир на група морски тюлени.

Това напомни на Уолф причината за безпокойството му.

Зейн.

Много бяха случаите в службата на Зейн, когато беше в неизвестност и родителите му не знаеха къде е и какво прави. Тогава Уолф не можеше да спи спокойно. Знаеше твърде много за морските тюлени, беше ги виждал в действие по време на военната си служба във Виетнам. Те бяха най-обучените и умелите в специалните войски; издръжливостта и работата в екип беше постигана с изтощителни тестове, на които малко мъже издържаха. Зейн бе особено подходящ за тази работа, но в крайна сметка и морските тюлени бяха хора. Можеха да бъдат убити. Поради естеството на работа често изпадаха в сложни ситуации. Обучението при тях беше засилило вродените способности на Зейн. Бе се превърнал в съвършена бойна машина; воин в перфектно бойно състояние, но използваше по-често мозъка си, отколкото мускулите. Силен и смъртно опасен, той притежаваше изключително спокойствие, което криеше зад непринудени маниери. Повечето хора не бяха наясно, че имат работа с човек, способен да ги убие с голи ръце по една дузина начини. С подобни опасни знания и умения, Зейн се бе научил на ледено спокойствие и самоконтрол. От петте му сина, той можеше най-добре да се грижи за себе си, но и най-често попадаше в опасности. Къде, по дяволите, беше сега?

От леглото се дочу шумолене и леко движение. Уолф се обърна и видя Мери, която се изплъзна от завивките и се присъедини към него до прозореца. Обгърна с ръце кръста на силния си мъж и сгуши глава до голите му гърди.

— Зейн? — попита тя тихо в тъмнината.

— Да — не бяха необходими повече обяснения.

— Той е добре — каза го с майчина увереност. — Щях да усетя, ако не е.

Уолф повдигна главата й и я целуна, в началото — леко, след това задълбочи целувката. Обърна я към себе си и я притисна силно в прегръдките си. Почувства трепета на прилепеното до него тяло, настойчивото докосване на бедрата й, мекотата срещу твърдостта на събудената му мъжка плът. Страстта им беше избухнала още при първата им среща и през всичките тези години, времето не успя да я потуши.

Вдигна жена си на ръце, занесе я обратно в леглото и се изгуби в гостоприемната топлина и нежност на тялото й.

По-късно, полузаспал обърна лице към прозореца. Преди сънят да го обори, тревожните мисли нахлуха отново. Къде беше Зейн?