Елизабет Лоуел
Невинна като грях (27)

27.

Драй Вели

Събота, 20,08 ч.

— Какво правиш? — попита сковано Кайла.

— Опитвам се да се промъкна незабелязано.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Все още сме на километри от ранчото ми.

— В пустинята светлината на фаровете се забелязва отдалече.

Кайла си пое дълбоко въздух. След няколко минути вече се примири с пътуването в тъмнината. Помогна й и това, че нощта не беше безлунна. Щом очите й привикнаха, забеляза, че звездната светлина беше учудващо ясна и хвърляше призрачни сенки наоколо. Прашният път приличаше на бледа лента, пресичаща пустинята.

Колкото повече напредваха без фарове, толкова повече неща виждаше. Очертанията на пейзажа ставаха все по-отчетливи, почти неуловимата граница между скалите и земята се очертаваше по-ясно.

— Обичах да яздя през нощта — каза накрая. — Доставяше ми невероятно удоволствие. Но сега виждам всичко по-различно.

— Удивително е как страхът подсилва осезанието ни. В градината ми налетя направо като котка.

— Тогава не гледах на нещата по този начин. Бях прекалено заета с глупавата си уплаха.

— Не беше глупава — увери я той. — Беше най-доброто ти оръжие и бе готова да го използваш. Това е най-разумното нещо, което човек би могъл да направи.

За момент тя остана мълчалива, после въздъхна дълбоко.

— Благодаря ти, Ранд. Чувствах се съвсем безпомощна.

Той си спомни как бе държал Рийд и бе наблюдавал как животът го напуска.

— Познавам това чувство. Безпомощност, от която ти идва да се разкрещиш.

— Тази вечер съвсем не изглеждаше объркан.

— Друго място, друго време. Следващия път. Някъде другаде… — Мъжът сви рамене. — Кой знае?

Онази част от лицето му, която можеше да види, й казваше същото, което и думите му. Той говореше съвсем сериозно.

Не беше Тарзан, който под въздействието на тестостерона раздираше джунглата с викове.

Не беше и любимото домашно кученце.

Интригуващо.

Джипът подскочи по каменистия път и се насочи към Драй Вели. В далечината проблесна светлина. Колкото повече приближаваха, толкова повече лампата на намиращия се недалеч от къщата трафопост осветяваше всяка подробност от пейзажа.

— Не се виждат коли — отбеляза Ранд. — Нито камиони. Но за всеки случай ще оставя двигателя включен и ще те изчакам в джипа.

— Това не ми харесва. Наистина ли смяташ, че има някой в моята… в къщата на Бъртън?

— Вероятно не. Но не е излишно да проявим известна предпазливост, нали?

Той бавно насочи колата към двора. Конусовидният лъч на единствената електрическа крушка осветяваше метална колона, на която бяха закачени хранилки за птици.

— Все още ли имаш ключ от къщата?

— Никога не заключвам.

— Живееш съвсем сама и не се заключваш?

Тя повдигна рамене.

— Мама и татко не го правеха. От вътрешната страна на вратата има райбер, който използвах, когато си бях вкъщи.

— Последната наивница — меко отбеляза Ранд. — Щом изляза, ти се премести на шофьорската седалка. Не отваряй вратата. Ако видиш друг, освен мен, веднага включвай двигателя и потегляй колкото може по-бързо към Ройъл Палмс. Търси Джо Фароу.

— Ами ти?

Вместо да отговори, той смъкна стъклото на прозореца и се ослуша.

Освен бръмченето на колата се чуваше само полъхът на вятъра в сухите растения, чиито клони се блъскаха едни в други, и далечен вой на койот. Ранд се заслуша в него.

Нищо не се обади в отговор.

— Закрий с ръце лампата на колата.

За момент тя остана неподвижна, после покри с длани миниатюрната крушка отстрани на тавана. Кожата й се оцвети в яркочервено, когато той отвори вратата. Бързо и съвсем безшумно Ранд се измъкна и изчезна в тъмнината по посока на обора.

Кайла се промъкна на неговото място и се загледа в смътните очертания на силуета му. Той използваше всяка възможност, предоставена му от мрака, за да се прикрие от светлата суха пръст и мъждукащата светлина на обсипаното със звезди небе. Най-сетне стигна до задната страна на постройката.

И изчезна.

В същия момент тя се почувства много самотна. Намираше се на място, което й беше познато до болка. Но и съвсем чуждо, защото един непознат се криеше в сенките на бащиния й дом и търсеше други непознати, които носеха белезници, залепваща лента и пистолет със заглушител.

Не знам кой съветва хората да повярват в три невъзможни неща за един ден, но ще се опитам да го открия.

Недей да се опитваш. Просто го приеми.

Ще гледам на това като на чужда страна. Не е необходимо да разбера всичко наведнъж. Някога много ме биваше да не се връзвам на различията до такава степен, че да не мога да се порадвам на новото място.

Сега съм на съвсем ново място.

Трябва да го приема.

Ранд се появи откъм другата страна на къщата. В ръката му леко проблясваше пистолет. Натисна входната врата, установи, че не е заключена, и я отвори широко. Изчака, ослушвайки се наоколо. След секунди влезе вътре.

Затаила дъх, Кайла продължаваше да чака. Застина на мястото си, после въздъхна дълбоко, когато стаята се заля в светлина. После светна и в другите помещения. Той се появи на верандата и тръгна към джипа.

— Загаси го. Сами сме.

Тя изключи двигателя, излезе от колата и тръгна по познатата, чужда земя.

Ранд сложи лявата си ръка върху рамото й. Беше непреднамерен жест, с който искаше просто да я поведе напред, но Кайла мигновено усети докосването му. Едва след това забеляза, че дясната му ръка не се отделя от колана, където бе пъхнал пистолета.

— Май ми каза, че сме сами — посочи с поглед към гърба му тя.

— Сигурен съм деветдесет и седем процента. Пистолетът е за останалите три.

— Наистина ли не си федерален агент?

— Щеше ли да се чувстваш по-добре, ако бях?

— Не.

Той спря до входната врата.

— Много интересно. Защо?

— Тази вечер видях Бъртън да разговаря с някои от най-влиятелните политици в щата. Ставала съм свидетел на това как влива милиони в кампаниите на различни партии из цялата страна.

— И какво от това?

— Да кажем, че в момента не вярвам на никого, който подписва чекове пред голяма публика. Можеш да ме наречеш циничка.

Ранд подозираше, че Фароу би могъл да назове поименно всеки един политик, получил финансова подкрепа от Бъртън, но щеше да го попита просто за да е сигурен.

Защото политическите съюзници на Бъртън бяха потенциални врагове на Кайла.

— Нещо да ти се струва не на място? — попита, когато влязоха в къщата.

Тя се огледа наоколо.

— Като се има предвид, че за последно тук си събирах багажа, не.

Отправи се към спалнята.

Той я последва.

— По-подредена си от мен — отбеляза, оглеждайки стаята. — Или вече си прибрала всички дреболии?

— Не. Но безпорядъкът ме изнервя колкото и натовареният трафик.

Разтворена книга лежеше с кориците нагоре на нощното й шкафче. Беше обикновен пътеводител: За Австралия и Нова Зеландия накратко. Беше чела за високите езера и ледниците в Южния остров на Нова Зеландия.

— Това ли си беше набелязала като следваща дестинация? — размаха книгата той.

— До вчера краката ме сърбяха да тръгна на път.

— А сега?

— Сега ме сърби всичко.

— Разумно — с усмивка отбеляза Ранд.

— По-скоро неприятно.

— Трябва да свикнеш.

— По-скоро бих отскочила до Куинстаун, за да престане сърбежът.

Отново й хвърли поглед отстрани и забеляза, че се бе загледала в снимките в книгата.

— Спомена ми нещо за изнудване.

— Така ли?

— Докато бяхме в градината. Каза, че изнудвачът е бил Бъртън, а не ти. Какво имаше предвид?

— Изглежда, досието ми не е съвсем пълно.

Той остави книгата и се обърна към нея.

— В четвъртък продадох ранчото — започна тя. — Получих значителна сума, без изобщо да съм виждала купувача.

— Бъртън.

— Как се досети?

— Просто го познавам.

— Е, благодарение на него — продължи тя с горчивина, — сега съм един компрометиран банкер.

— Въобразяваш си.

— Мислиш ли?

— Съвпада с досието ти. Прекалено си чиста, за да влезеш доброволно в мръсотията, от която се нуждае Бъртън. Наложило му се е да те притисне. Защо не се обърна към федералните служби?

— Защото той има много повече връзки там, отколкото аз. Не исках да заложа свободата си на несигурното „той каза, тя каза“. Може би трябваше да го направя. Но не вярвах, че имам кой знае какви шансове да спечеля. Търсех друг начин да се измъкна.

— И намери ли?

Погледна го право в очите.

— Не знам.

Кайла се обърна и излезе от спалнята. Кухнята беше център на малката провинциална къща. С лекотата на човек, който добре познава мястото, тя извади чайника и захарницата и сложи вода на газовия котлон.

Мълчаливо се загледа в пламъка.

— Какво мислиш? — попита накрая. — Трябва ли да се обърна към федералните?

Ранд се сети за Нето, на когото бяха отказали виза, защото не било в интерес на Съединените щати, и за политиците, които се наливаха с шампанско на конкурса, организиран от семейство Бъртън.

— В крайна сметка може би ще се наложи.

— А ако избягам?

Той бавно поклати глава.

— Нямаш достатъчно пари, за да се криеш през следващите петдесет години.

— И аз така си помислих. Затова отидох при шефа си.

— Кой е той?

— Стийв Фоли.

Още едно име, което трябваше да бъде проверено от „Сейнт Килда“.

— И?

— Не мога да говоря за това, което се случи с мен. За собственото ми финансово положение. Нито пък за клиентите ми. За това със сигурност ще ме уволнят.

— Има и по-лоши неща. Като белезниците например.

Кайла застина на мястото си.

— Имам отговорности към клиентите и банката си.

— На което Бъртън разчита. Малка сладка птичка, която се страхува да пропее извън ятото.

Тя разбърка двете чаши, докато наблюдаваше как в чайника се надигат балончета.

— Значи Андре разчита на теб да направиш нещо незаконно, като използваш служебното си положение — каза след известно време Ранд. — Нарича се пране на пари и федералните няма да бъдат във възторг. Прав ли съм?

Нямаше смисъл да отрича очевидното.

Нито пък да го потвърждава.

— Това засяга ли те? — попита Кайла.

Мъжът се поколеба.

— Никакви лъжи. Помниш ли? — настоя тя.

В кухнята се възцари мълчание, докато Ранд я наблюдаваше как разбърква захарта. Когато изключи котлона, той отиде до хладилника и извади кофичка с лед.

— Какво правиш? — учуди се Кайла.

Ранд пусна бучка лед в една от чашите. Течността се охлади.

— Не разполагаме с цяла нощ — каза и разклати сиропа. — Нали не искаш твоите глупави птички да се попарят? И бездруго трябваше да го разредиш.

Провери резултата. Беше по-добре. Още няколко кубчета лед и нямаше да има заплаха за нежните езичета на малките колибрита. Те чакаха отчаяни, накацали на високия стълб под оскъдната светлина на крушката в единия ъгъл на двора.

Кайла наклони глава и се загледа в него с любопитство.

— Имах намерение да изнеса навън всички хранилки. И в най-големите храната щеше да се охлади до сутринта.

— Чудесно — кимна той, — но точно сега едно доста едро приятелче спешно се нуждае от храна. Кацнало е на стълба и се надява на чудо, за да вдигне пернатото си задниче във въздуха.

— По това време на нощта? — учудено го погледна тя. — Колибритата обикновено се крият след залез-слънце.

— Освен в тежкия за тях миграционен период. Тогава имат нужда от много енергия. Щастливците намират някой добър човек да ги нахрани, а онези с по-малко късмет просто умират. Къде са хранилките, които ще използваш?

— В шкафа зад теб.

Наблюдаваше го, докато измъкваше половинлитровите хранилки и ги пълнеше с охладения, разреден сироп. Всяко негово движение беше премерено и точно. Може и да не бе отговорил на въпроса й, но поне не беше излъгал, че знае как се хранят птици.

— Правил си го често — отбеляза накрая.

— В разгара на сезона изразходвам повече от пет килограма захар на ден.

— Мили боже, сигурно изхранваш стотици от тези летящи прасенца.

— Лесна работа. Май и юли са най-натоварените месеци. След това повечето от тях вече са отлетели.

— И всички са ръждивокафяви? — удиви се тя, опитвайки се да си представи как би изглеждал цял бронзов облак от летящи малки красавци, втурнали се да се хранят наведнъж и издули пурпурните си шийки, за да плашат останалите.

— Почти всички. Малки нахални варварчета — отвърна с усмивка мъжът, — но дяволски трогателни. Напомнят ми, че въпреки красотата, животът винаги е борба.

Тя изчака да зареди и последната хранилка със сироп, преди да го попита:

— Сега ще ми кажеш ли най-сетне защо се опитваш да ми помогнеш?

— Също както и на теб, не ми е позволено да говоря за всичко — отвърна той, без да прекъсва работата си. — Но знаеш най-важните неща.

— Които са?

— Че искам теб жива, а Бъртън мъртъв.