Линда Хауърд
Втори шанс (1)

Първа глава

1994, Иран

В малката грубо скована барака бе студено. Вътре проникваше леден въздух въпреки одеялата на единствения прозорец и зеещата врата, закачени с цел да прикрият всяка издайническа светлина. Найема Бърдок духна в шепи, за да стопли ръцете си, и дъхът й се кондензира в полумрака на стаята, мъждиво осветена от една-единствена лампа с батерия — Тъкър, водачът им, не разрешаваше друго осветление.

Студът, изглежда, изобщо не притесняваше Далас, нейният съпруг, който бе облечен само с една фланелка с къс ръкав. Той невъзмутимо подреждаше експлозива в специалните отделения на колана си. Найема го наблюдаваше, опитвайки се да прикрие безпокойството си. Не се тревожеше за експлозива; пластичните експлозиви бяха толкова стабилни, че войниците във Виетнам ги използваха като гориво. Но Далас и Сайед трябваше да го поставят в производственото отделение, а това бе най-опасната част от задачата, която и бездруго бе достатъчно рискована. Направо да ти настръхне косата! Въпреки че съпругът й се държеше така нехайно, сякаш се готвеше просто да пресече улицата, Найема не можеше да си позволи такова отношение. Дистанционният детонатор далеч не беше последна дума на техниката. Това не бе случайно — представляваше предпазна мярка, в случай че оборудването им попадне в неподходящи ръце. Не използваха нищо, което може да бъде свързано със Съединените щати. Затова и експлозивът на Далас бе семтекс, а не Ц-4. Понеже оборудването им не беше възможно най-доброто, Найема бе дала всичко от себе си, за да повиши надеждността му. Пък и нали ръката на нейния съпруг щеше да натисне копчето.

Далас улови погледа й и й намигна, а обичайното му непроницаемо изражение бе заменено от топла усмивка, която пазеше само за нея.

— Хей — каза меко той, — аз съм добър в това, което правя. Не се притеснявай.

Това сложи край на опитите й да прикрие тревогата си. Другите трима мъже се извърнаха да я погледнат. Тя сви рамене — не желаеше да си помислят, че се поддава на стреса.

— Съди ме тогава. Все пак съм дебютантка в ролята на съпруга. Смятах, че от мен се очаква да се притеснявам.

Сайед, който оправяше екипировката си, се засмя.

— Страхотен начин да прекараш медения си месец! — каза той. По произход бе иранец, но вече притежаваше американско поданство. Суровият, жилав мъж, около петдесетгодишен, говореше английски с акцент от Средния запад, резултат от упоритостта му и от почти трийсетте години, прекарани в Щатите. — Аз лично бих избрал Хаваите за сватбеното си пътешествие. Там поне е топло.

— Или пък Австралия — каза замислено Хади. — Там сега е лято.

Корените на Хади Сантана бяха от Арабия и Мексико, но той беше американец по рождение. Израснал в топлия климат на Южна Аризона, харесваше не повече от Найема студените ирански планини посред зима. Щеше да охранява Далас и Сайед, докато поставят експлозивите, и сега бе зает неколкократно да проверява пушката и амунициите си.

— След като се оженихме, прекарахме две седмици в Аруба — каза Далас. — Чудесно място! — Намигна отново на Найема и тя не можа да сдържи усмивката си. Освен ако Далас не беше ходил в Аруба по друго време, нямаше как да е разгледал подробно мястото по време на сватбеното им пътешествие преди три месеца. Всяка минута от онези две седмици бяха прекарали заедно: правеха любов, спяха до късно… Блаженство!

Тъкър не се присъедини към разговора, но мрачните му студени очи се задържаха върху Найема, като я гледаха изучаващо — сякаш се питаше дали не е сгрешил, включвайки я в екипа. Не беше толкова опитна, колкото останалите, но не беше и новачка. И не само това — можеше да постави със затворени очи подслушвателно устройство на всеки телефон. Щеше й се, ако Тъкър храни някакви съмнения относно способностите й, просто да ги каже открито.

Но ако Тъкър се съмнява в нея, може би така й се пада, помисли си иронично. Защото се чувстваше адски неловко в негово присъствие. Не че беше казал или направил нещо нередно. Неловкостта й, когато се намираше до него, беше съвсем инстинктивна, без някаква конкретна причина. Искаше й се той да е един от тримата мъже, които трябваше да отидат в завода, не да остава с нея. Мисълта да прекара няколко часа насаме с него не беше чак толкова изнервяща, колкото това, че Далас се излага на опасност. Но тя нямаше нужда от допълнително напрежение — нервите й вече бяха обтегнати до краен предел.

Първоначално Тъкър планираше да отиде заедно с тях, но тъкмо Далас се бе възпротивил.

— Виж какво, шефе — бе казал с обичайното си спокойствие, — не че не можеш да се справиш със задачата — добър си колкото мен. Но не е нужно да поемаш риска. Ако си длъжен, щеше да е друго нещо. Но не си. — Размениха си по един непроницаем поглед, след което Тъкър просто кимна с глава.

Двамата се познаваха и бяха работили заедно още преди Тъкър да сформира този екип. Единственото нещо, донякъде успокояващо Найема по отношение на водача им, бе доверието и уважението, което изпитваше към него Далас Бърдок. А съпругът й не беше наивен — напротив. Далас бе един от най-опасните и сурови мъже, които някога бе срещала. Всъщност тя го смяташе за най-опасния, докато не попадна на Тъкър.

Това само по себе си бе плашещо, защото Далас не бе кой да е. Допреди пет месеца не вярваше, че мъже като него съществуват. Сега вече бе убедена в противното. Гърлото й се сви, докато наблюдаваше съпруга си — свел тъмнокосата си глава и съсредоточил цялото си внимание, той за пореден път проверяваше екипировката и оборудването. Бе способен с невероятна лекота да се изолира от всичко, което няма отношение към работата му — възможността му да се концентрира впечатляваше. Тя бе наблюдавала подобно ниво на концентрация само у още един човек — у Тъкър.

Изведнъж това, че е омъжена, и то за мъж като Далас, й се стори невероятно, почти нереално. Познаваше го едва от пет месеца и от почти толкова дълго го обичаше, а той в много отношения си оставаше непознат за нея. Двамата постепенно се опознаваха и улягаха в семейния живот — е, доколкото можеха да улегнат, като се има предвид професията, която упражняваха. Бяха агенти на свободна практика и работеха за различни организации, но предимно за ЦРУ.

Далас бе спокоен, уравновесен и способен. Ако тя беше някаква жена домакиня, би сметнала, че тези качества са привлекателни, макар и недостатъчно вълнуващи. Някога би си го помислила, но не и сега. У Далас нямаше нищо закостеняло и консервативно. Искате да свалите котката си от дървото? Далас би се покатерил на него така, сякаш той самият е котка. Водопроводните тръби в дома ви се нуждаят от ремонт? Далас може да ги оправи. Паднали сте от сърфа си и се нуждаете от помощ? Той е първокласен плувец. Трябва ви човек, който да застреля някого? Той улучва без проблем. Искате да взривите сграда в Иран? Далас е вашият човек.

Така че никак не бе лесно да си по-суров и по-опасен от Далас, но Тъкър… Май беше точно такъв. Не знаеше защо е толкова убедена в това. Не заради физиката му — Тъкър бе висок и стегнат, но не толкова мускулест, колкото Далас. Не избухваше и не показваше емоциите си; беше дори по-овладян и по-сдържан и от Далас, ако това изобщо бе възможно. Но нещо в очите му и в характерната му осанка й подсказваше, че е твърде опасен.

Подозренията си относно водача им тя пазеше за себе си. Щеше й се да споделя мнението на Далас за Тъкър, защото пределно много вярваше на съпруга си. Пък и тя бе тази, която настоя да приемат работата, докато Далас предпочиташе да отидат да се гмуркат в Австралия. А може би Найема просто позволяваше на стреса и напрежението да я завладеят. Участваха в операция, в която всички можеха да умрат, ако ги откриеха, но успехът бе по-важен от сигурността им.

Малкото съоръжение, скрито сред неприветливите и студени планини, произвеждаше биологично оръжие, което щеше да бъде доставено на една терористична база в Судан. Най-бързият и ефикасен начин за разрушаването му бе въздушно нападение, но то би предизвикало международна криза и заедно с фабриката би вдигнало във въздуха деликатното равновесие в Близкия изток. Никой не желаеше една широкомащабна война.

Щом като въздушният удар бе изключен, заводът трябва да бъде разрушен от земята — с мощни експлозиви, които някой трябваше да постави. Далас не разчиташе само на семтекс — във фабриката имаше горива и катализатори, от които смяташе да се възползва, за да е сигурен, че съоръжението не само ще бъде взривено, но и ще изгори до основи.

Намираха се в Иран от пет дни и смело пътуваха съвсем открито. Найема носеше традиционните мюсюлмански одежди. Виждаха се само очите й, а понякога и те бяха забулени. Не говореше персийски — беше изучавала френски, испански и руски — но това нямаше значение, защото беше жена и от нея не се очакваше да говори. Сайед беше местен. Доколкото можеше да прецени, Тъкър владееше добре езика, Далас — почти колкото него, а Хади — малко по-зле от Далас. Понякога я забавляваше фактът, че и петимата имаха тъмни коси и очи, и се питаше дали това, че е брюнетка, не бе повлияло при избирането й за член на екипа почти толкова, колкото умението й да борави с електроника.

— Готово. — Далас закачи радиопредавателя на колана си и метна на рамене пълната с експлозиви раница. Двамата със Сайед имаха еднаква екипировка. Найема буквално бе сглобила предавателите от резервни части, защото всички онези, с които се бяха сдобили, все имаха някаква повреда. Тя ги беше пожертвала и сглоби два предавателя. Изпробва ги нееднократно, докато се увери, че няма да откажат в нужния момент. Освен това беше поставила подслушвателни устройства на телефонните линии на фабриката — адски лесна задача, тъй като апаратурата им датираше от началото на седемдесетте години. Не бяха получили особено много информация, освен тази, че малкото съоръжение е произвело определено количество антракс^[1], предназначено за терористи в Судан. Антраксът не представляваше нещо екзотично, но бе дяволски сигурно, че има нужния ефект.

Предишната вечер Сайед се бе промъкнал във фабриката да разузнае и след завръщането си бе нарисувал груба скица с разположението на експерименталните и инкубационните помещения, както и на складовата база, където той и Далас щяха да съсредоточат повечето от експлозивите. Щом фабриката избухнеше, Тъкър и Найема трябваше да разрушат оборудването — не че то имаше кой знае каква стойност — и да бъдат готови за тръгване веднага след завръщането на останалите трима. Щяха да се разделят и всеки сам да се измъкне от страната. После щяха да се срещнат в Париж, където да обсъдят изпълнението на задачата. Найема, разбира се, щеше да пътува с Далас.

Тъкър загаси светлината и тримата мъже безшумно се измъкнаха навън, потъвайки в мрака. На Найема внезапно й се прииска поне да беше прегърнала Далас или да го беше целунала за късмет, независимо какво ще си помислят останалите. Стана й студено без неговото присъствие, което й вдъхваше сили и кураж.

След като се увери, че одеялата са на мястото си, Тъкър отново запали лампата и се зае бързо да прибира нещата, които трябваше да вземат със себе си. Нямаше кой знае какво: малко провизии, дрехи за преобличане, малко пари — нищо, което би предизвикало подозрение, ако ги спрат. Найема се приближи, за да му помогне, и двамата мълчаливо разделиха провизиите на пет еднакви части.

После не им остана нищо друго, освен да чакат. Тя се премести до радиото и провери връзката, макар че вече го беше направила. Не се чуваше нищо, защото мъжете не говореха. Седна пред радиоапарата и обви с ръце раменете си.

Цялата операция представляваше всичко друго, само не и приятна разходка в планината, но най-лошо бе чакането. Винаги беше така, но сега, когато Далас се намираше в опасност, тревогата и напрежението й се увеличаваха десетократно. Просто разяждаха душата й, не й даваха и миг покой. Погледна евтиния си часовник: бяха изминали само петнадесет минути. Още не бяха стигнали до фабриката.

Едно тънко одеяло обви раменете й. Тя се стресна и вдигна поглед към Тъкър, който стоеше до нея.

— Ти трепереше — каза той, за да обясни необичайното си действие, и отново се отдалечи.

— Благодаря.

Зави се с одеялото, чувствайки се неловко от жеста му, въпреки че той изразяваше внимание и загриженост. Щеше й се да може да преодолее инстинктивното си недоверие към Тъкър или поне да може да си обясни защо се чувства толкова напрегната край него. Бе се опитала да прикрие предпазливостта си и да се концентрира само върху работата, но Тъкър не беше глупав — знаеше, че тя се чувства неудобно в неговата компания. Понякога й се струваше, че между тях двамата се води някаква тиха война, за която никой не подозира. В онези редки моменти, когато погледите им случайно се срещаха, в нейния се четеше явно недоверие, а в неговия — леко присмехулно изражение.

Въпреки всичко той се държеше безупречно и с нищо не издаваше пред останалите липсата на хармония помежду им. Взаимоотношенията му с другите трима мъже бяха едновременно приятелски и професионални. Към нея бе неизменно учтив и въздържан, а това също бе мерило за професионализма му. Тъкър уважаваше Далас и определено не възнамеряваше да тормози екипа или да затруднява работата им, проявявайки открита враждебност към жена му. Това би трябвало да е достатъчно успокоително за Найема по няколко причини. Но не беше.

Откакто другите тръгнаха, двамата не бяха разменили нито дума до момента, в който Тъкър не постави одеялото на раменете й. Щеше й се мълчанието помежду им да беше останало ненарушено. Най-безопасно й се струваше да поддържа дистанция.

Той седеше, отпуснат и грациозен като котка. Изглеждаше неуязвим на студа, сякаш се чувстваше съвсем добре в черната си фланелка с къс ръкав и във войнишките си панталони. Далас притежаваше същия съвършен механизъм за регулиране на телесната температура и рядко изпитваше студ. Какво отличаваше мъже като тях от останалата част от човешкия род? Може би физическото им състояние. Но и самата тя беше в много добра форма, а й бе студено през цялото пребиваване в Иран. Не че й се искаше и те да мръзнат като нея, но проклетото антраксово съоръжение можеше да е построено и в горещата пустиня вместо в мразовитите планини.

— Ти се страхуваш от мен.

Това изненадващо изявление я стресна още повече, отколкото когато я зави с одеялото, но не достатъчно, за да загуби самообладание. Гласът му беше спокоен, сякаш говореше за времето. Найема го изгледа хладно.

— Просто съм предпазлива — поправи го тя. Ако Тъкър смяташе, че ще започне да отрича, както биха постъпили повечето хора, поставени натясно, се лъжеше. Както Далас многократно бе имал възможност да установи, най-често с голямо удоволствие, не съществуваше почти нищо, което да накара Найема да отстъпи.

Тъкър наклони тъмнокосата си глава назад към студената каменна стена и небрежно обхвана с ръце едното си коляно. Непроницаемите му кафяви очи я наблюдаваха изучаващо.

— Така да бъде — „предпазлива“ — съгласи се той. — Защо?

— Женска интуиция — сви рамене тя.

Той се разсмя. Смехът не беше нещо, което тя свързваше с Тъкър, но той го направи естествено, наклонил назад глава. Звучеше искрено развеселен — сякаш не можеше да се сдържи да не се засмее.

Найема го наблюдаваше, иронично повдигнала вежди, и го чакаше да спре. Не почувства ни най-малко желание да се присъедини към смеха му, нито дори да се усмихне. В цялата ситуация нямаше нищо смешно. Намираха се дълбоко в иранската пустош, участваха в една операция, която можеше да ги убие, а всъщност тя нямаше никакво доверие на водача им, ха-ха-ха!

— Исусе Христе! — простена той, докато изтриваше очите си. — И всичко това — заради женската интуиция? — Следа от леко недоверие обагри думите му.

Найема му хвърли леден поглед.

— Звучиш така, сякаш си изложен на постоянни нападки от моя страна.

— Поне не са явни. — Той замълча, а устните му все още бяха извити в усмивка. — Знаеш, че двамата с Далас сме работили заедно преди. Какво казва той за твоите подозрения?

Изглеждаше напълно спокоен, докато чакаше отговора й, сякаш предварително му бе известно какво би казал Далас — всъщност ако тя му беше доверила чувствата си. Но тя не бе проронила и дума пред съпруга си. Преди всичко не можеше да сподели нищо конкретно, а нямаше намерение да забърква каши без никакво друго доказателство, освен женската си интуиция. Найема не се отнасяше скептично към недоверието си, но Далас бе свикнал да борави с точни факти от реалността и да изключва емоциите си, за да бъде максимално ефективен сред опасностите, с които беше свързана избраната от него работа. Още повече, че той харесваше, уважаваше и вярваше на Тъкър.

— Не съм говорила с него за това.

— Не си ли? Защо?

Тя сви рамене. Освен липсата на доказателства, главната причина да не поговори с Далас за Тъкър бе, че съпругът й и бездруго не беше особено ентусиазиран от нейното участие в операцията. А тя не искаше да му даде повод да каже: „Знаех си“. Тя се справяше добре с това, което вършеше, но нямаше практическия опит на останалите — затова не й се щеше да поражда някакво напрежение. Съзнаваше, че непременно би дошла, дори да знаеше предварително, че няма да се чувства комфортно покрай Тъкър. Нещо примитивно в нея се опияняваше от неизвестността, от опасността, от значимостта на това, което вършеше. Никога не беше желала спокойна работа от девет сутринта до пет следобед; търсеше приключения, искаше да работи на фронтовата линия. Нямаше да направи нищо, което може да застраши провеждането на акцията, в която се беше включила с толкова много усилия.

— Защо? — повтори Тъкър, а в небрежния му тон прозвучаха стоманени нотки. Изискваше отговор, а тя подозираше, че той обикновено получава онова, което иска.

За нейно учудване обаче не се чувстваше изплашена. Част от нея дори се радваше на малката й демонстрация, на възможността да изяви открито неприязънта си и да влезе в единоборство с Тъкър.

— Какво значение има? — отвърна тя на хладния му поглед със също толкова студено изражение. — Въпреки подозренията ми към теб аз върша работата си и държа езика си зад зъбите. Моите мотиви изобщо не ти влизат в работата. Но съм готова да се обзаложа на каквото искаш, че истинското ти име не е Даръл Тъкър.

Той внезапно се ухили и това я изненада.

— Далас каза, че си голям инат. „Липсва й задна скорост“, май така се изрази — каза той и удобно облегна раменете си на стената.

В един от редките моменти, когато бяха спорили за нещо, Найема бе чула Далас да казва нещо от тоя род и напомнянето за това я накара да се усмихне на свой ред.

Атмосферата вече не изглеждаше толкова напрегната и той каза:

— Какво те кара да мислиш, че името ми не е Тъкър?

— Не знам. Даръл Тъкър е име на добро момче от Тексас и понякога наистина долавям тексаски нотки в акцента ти, така че името подхожда на акцента, но… Някак си не пасваш в цялата история.

— Доста съм пътувал, откакто напуснах родния си дом — каза провлечено той.

Тя изръкопляска два пъти с ръце с престорено одобрение.

— Браво, изигра го страхотно! Точно по нашенски, но с малко тежък акцент.

— Ала теб не мога да излъжа.

— Обзалагам се, че се справяш много добре с най-различни акценти.

— Окей, виждам, че едва ли ще ми повярваш — каза той развеселен. — Няма проблем, всичко е наред. Няма как да ти докажа кой съм. Но те моля да ми повярваш за едно: най-важното сега за мен е разрушаването на онази сграда и безопасното ни прибиране у дома.

— Как ще ни прибереш у дома? Не помниш ли, че ще се разделяме?

— Аз трябва да свърша добре цялата предварителна работа, да предвидя колкото се може повече проблеми и да взема мерки да ги разреша.

— Въпреки това не можеш да предвидиш всичко.

— Опитвам се. Направо ми побеля косата — по цели нощи не спя и се тревожа.

Косата му беше толкова черна, колкото нейната, без нито една сребърна нишка. Той притежаваше остро чувство за хумор, стигащо до ирония. Искаше й се да не го бе демонстрирал пред нея, да бе запазил мълчанието помежду им. Защо не го беше направил? Защо точно сега бе избрал да наруши въоръженото примирие?

— Вътре сме.

Тя подскочи, когато чу простичките думи от предавателя. Погледна часовника си и направо не повярва на очите си — неусетно бяха изминали още тридесет минути. Толкова се беше съсредоточила върху конфронтацията си с Тъкър, че бе забравила безпокойството си.

Изведнъж я озари прозрение: ето защо го бе направил. Беше отвлякъл вниманието й от тревогите, използвайки единствената тема, за която знаеше, че тя няма да успее да игнорира.

Тъкър стоеше вече до радиото и си слагаше слушалките „Моторола“.

— Някакви проблеми?

— Няма.

Това бе всичко — само няколко думи, произнесени шепнешком, но от гласа на съпруга й, и Найема вече знаеше, че поне засега той е добре. Облегна се назад и се концентрира върху дишането си, като се стараеше да поддържа равномерен ритъма му.

Сега Тъкър не можеше да направи нищо, за да я разсее, освен ако не прибегнеше до физическо насилие, и той я остави на мира. Тя провери радиовръзката, макар да знаеше, че функционира. Щеше й се да бе проверила още веднъж дистанционния детонатор, просто за всеки случай. Не… със сигурност беше в изправност, а Далас знаеше какво да прави.

— Разказвал ли ти е Далас за обучението, през което е преминал?

Тя хвърли на Тъкър поглед, изпълнен с нетърпение.

— Нямам нужда от разсейване. Благодаря ти за преди малко, но, моля те, не го прави отново.

Веждите му леко потрепериха и това издаде учудването му.

— Значи се досети — каза небрежно.

Тя веднага се запита дали истинското му намерение е било да я разсее. Тъкър бе тъй дяволски потаен, че когато човек сметнеше, че го е проумял, възможно бе да е проумял само онова, което той самият сметнеше за нужно да разкрие.

— По-скоро искам да те успокоя. И така, знаеш ли за обучението му?

— Че е изкарал курса за подготовка на „тюлените“?

— Да.

„Тюлените“ представляваха специална военна част с изключително ниво на бойни умения, специализирана в разрушаването на подводни обекти. Подготовката беше толкова тежка и сурова, че само минимален процент от мъжете, които започваха курса, успяваха да го завършат.

— Но разказвал ли ти е как са го обучавали?

— Не и с подробности.

— Тогава слушай какво ще ти кажа аз: Далас е в състояние да прави неща, за които един обикновен човек не може и да мечтае. Гарантирам ти го.

— Зная. И… Благодаря ти. Но все пак той е човешко същество, а плановете могат и да се объркат…

— Той го знае. И другите го знаят. Подготвени са за това.

— Защо той не искаше ти да участваш?

Последва мъничка пауза, толкова незабележима, че тя не бе сигурна дали не й се е сторило.

— Въпреки думите му Далас не смята, че съм толкова добър, колкото е той — каза иронично Тъкър.

Тя не му повярва. Първо, Далас го уважаваше твърде много; второ, кратката пауза преди отговора му показваше, че претегля думите си.

Който и да беше той, каквото и да криеше, Найема се примири с мисълта, че няма да получи никакви директни отговори от него. Може би спадаше към онези параноични откачалки, които виждат шпиони и врагове навсякъде и които, ако ги попиташ дали се очаква да вали на следващия ден, биха се зачудили какво толкова възнамеряваш да правиш, щом ти се ще лошо време.

Гласът на Сайед прозвуча шепнешком по радиото:

— Имаме проблем. Някакво раздвижване в склада… Изглежда, се подготвят да транспортират стоката.

Тъкър изруга. Цялото му внимание моментално се концентрира върху онова, което ставаше. Абсолютно задължително бе да унищожат целия наличен запас от биологичното оръжие, преди някаква част от него да бъде транспортирана до местоназначението. Складът обикновено оставаше пуст през нощта, а охраната стоеше отвън. Но сега там имаше хора и това пречеше на Сайед да постави експлозивите си.

— Колко души са?

— Мисля, че са осем… Не, девет. Скрих се зад някакви варели, но не мога да се придвижа напред.

Не трябваше да позволят пратката да напусне склада.

— Далас — каза тихо Тъкър в микрофона, прикрепен към слушалките, които носеше на главата си.

— Отивам там, шефе. Поставих експлозивите си.

Найема заби нокти в дланите си. Далас се готвеше да се притече на помощ на Сайед, но враговете им значително ги превъзхождаха по численост. Ако се преместеше, Далас рискуваше да бъде забелязан. Найема посегна към втория комплект слушалки с микрофон. Не знаеше какво точно да каже на съпруга си, но така и не й се удаде възможност да го стори. Ръката на Тъкър се стрелна напред, измъкна буксата от радиоапарата и изхвърли настрана слушалките. Когато срещна слисания й поглед, в тъмните му очи се четеше студена безкомпромисност.

Тя скочи на крака и стисна ръце в юмруци.

— Той ми е съпруг! — каза ожесточено.

Тъкър закри с ръка мъничкия микрофон.

— И няма нужда да бъде разсейвай от гласа ти точно сега. Ако се опиташ да направиш нещо, ще те вържа и ще ти запуша устата — добави той със сериозен глас.

На нея самата не й липсваха известни умения. Когато разбра, че не би могъл да я убеди да играе ролята на добрата жена, която си седи вкъщи, Далас започна да я учи как да се бие и да й показва техники, които далеч надвишаваха нивото на изкарания от нея курс по самоотбрана. Въпреки това тя изобщо не можеше да мери сили с него или с Тъкър. Можеше да се справи само ако го изненада в гръб, помисли си тя.

Но той имаше право. По дяволите, наистина имаше право. Не би посмяла да каже нещо, което да наруши концентрацията на Далас.

Вдигна ръце така, сякаш се предава и отстъпи три крачки встрани. Бараката бе толкова малка, че и бездруго не можеше да отиде много по-далеч. Седна върху един пакет с провизии и се опита да се пребори с нервните пристъпи, стягащи гърлото й.

Минутите бавно се нижеха. Знаеше, че Далас се промъква към складовото отделение, предпазливо използвайки всяко налично прикритие, като се опитва да не поема излишни рискове. Знаеше и че всяка секунда приближава терористите към момента, в който можеха да се измъкнат с товара от бактериални култури. Далас трябваше да балансира между безопасността и бързината.

— Сайед, докладвай! — проговори Тъкър в микрофона.

— Не мога да мръдна и сантиметър. Камионът е почти натоварен.

— Две минути — каза Далас.

Две минути. Найема затвори очи. По гърба й се стичаха капки студена пот. „Господи, моля те! — каза си тя. — Моля те!“ Не се сещаше за друга молитва.

Две минути можеха да траят цяла вечност. Времето беше много разтегливо понятие; стрелката на часовника й, отмерваща секундите, почти престана да се движи.

— Заех позиция.

При тези думи тя почти изгуби контрол над себе си. Прехапа устни с такава сила, че усети вкуса на кръв в устата си.

— Как е положението?

— Сайед е успял да се скатае. Хей, човече, колко експлозива постави?

— Един.

— По дяволите!

Един експлозив не беше достатъчен. Найема ги бе слушала, докато си говореха, и знаеше колко експлозива според Далас са нужни, за да разрушат напълно фабриката.

— Хади?

— В позиция съм. Не мога да помогна много.

— Започни да се изтегляш — каза Далас с равен глас. — Сайед, зареди всички експлозиви.

Последва тишина и след малко гласът на Сайед каза:

— Готово.

— Приготви се! Хвърли товара под камиона и тичай с всички сили. Аз ще те прикривам. Ще отпусна пет секунди, за да се изнесем оттук, преди да натисна бутона.

— По дяволите! Може би трябва да ни отпуснеш шест — каза Сайед.

— Готови! — гласът на Далас все още бе съвършено спокоен. — Старт!