Елизабет Лоуел
Невинна като грях (36)

36.

Ройъл Палмс

Събота, 23,55 ч.

Ароматният облак се носеше около Кайла, карайки я да се чувства още по-откъсната от реалния свят, сякаш се рееше из паралелна вселена.

Чудесен опит. Но не се получава. Има само една действителност и аз съм прикована към нея.

Бъртън, мръсни пари, ножове и всичко останало.

Тя натисна бутона. Жалузите се затвориха. Водата постепенно престана да тече, но ароматът продължи да се носи из въздуха.

Е, значи в действителния ми живот е останало и нещо хубаво.

Съвсем без да го иска, мислите й се насочиха към Ранд. След края на злополучното телевизионно интервю тя се бе обърнала към него и бе забелязала обезумелия поглед на зелените му очи. Мускулите на ръцете на Фароу се бяха стегнали в усилието си да удържат свитите му в юмруци длани. След няколко секунди се бе освободил от схватката на приятеля си и я бе привлякъл в прегръдките си.

При други обстоятелства би се възпротивила на подобна мъжка ласка, но не и този път. Просто бе потънала в обятията му, търсейки утеха и сигурност.

Много нежна сигурност.

Той я бе откарал в луксозното бунгало, бе й показал джакузито, после бе затворил вратата, отделяща го от просторната всекидневна. Тихото изщракване на бравата й бе донесло усещане за спокойно уединение.

Веднага след това бе чула хлопването на входната врата и отдалечаващите се стъпки.

Истински джентълмен.

И двамата знаеха, че съпротивата й беше сломена. Ако й бе направил някакъв намек, щеше да се предаде. Беше уплашена, засрамена, съсипана и имаше нужда от утеха.

Е, джакузито е достатъчно отпускащо. И не трябва да му се правят комплименти за доброто представяне.

Така бе останала да лежи с отпуснати мускули, докато мислите й препускаха стремглаво.

Стига толкова. Още малко гореща вода и ще трябва да ме изгладят, преди отново да ме изправят пред камерата.

Завъртя крана с пръстите на крака си и се загърна с прекалено големия хавлиен халат. Помещението, свързващо двата апартамента в бунгалото, беше пусто. Опитваше се да се убеди, че не е разочарована. Приближи се до вградения бар и реши, че който и да бе проучвал миналото й, го бе направил старателно. Там я очакваше бутилка „Гранд Марние“.

— Е, вече съм уплашена. Или поне трябва да съм.

Но преди всичко беше благодарна.

Взе няколко бучки лед, пусна ги в стъклена чаша за уиски, добави малко вода и допълни останалото с питието. Отпи, преборвайки желанието си да снове напред-назад и да размишлява.

И да крещи.

От нито едно не би имало полза.

По-добре следвай съвета на Ранд.

Успокой се, по дяволите!

Угаси осветлението, затвори вратата на апартамента си и отиде в помещението, което го свързваше с другите стаи. Застланият с плочки под беше топъл. Въздухът беше хладен. Водата, изливаща се от тройния фонтан, заглушаваше останалите звуци. Докато очите й привикваха към тъмнината, тя се наслаждаваше на леките отблясъци на лунната светлина върху струите, разположени на равни интервали покрай стените.

Входната врата се отвори, но наоколо продължаваше да цари мрак. Сърцето й се сви уплашено, а после заби учестено, щом разпозна широкоплещестия силует на Ранд да прекосява свързващото помещение. Очакваше, че ще почука на вратата на апартамента й. Вместо това той се наведе и пъхна някакъв плик под нея.

— Какво правиш? — попита Кайла.

Ранд се изправи и обърна толкова бързо, че тя застина на мястото си. Не се почувства по-добре, когато лъч светлина разкри пистолета в ръката му. Преди да успее да премигне, мъжът пъхна оръжието в колана си и се запъти към вътрешния двор.

— Уплаши ме до смърт — каза през рамо.

— Ти също. Някога казвали ли са ти, че си много бърз в ръцете?

— Един или два пъти — отвърна й с усмивка. — Какво правиш навън в тъмнината?

— Опитвам се да се отпусна.

— И как ти помага това?

— Не много успешно. — Ледът леко издрънча, когато поднесе чашата към устните си.

— Виждам, че си намерила уискито.

Тя вдигна питието към него.

— На кого трябва да благодаря за него?

— На Грейс най-вероятно. Тя направи необходимото, за да получиш апартамент с джакузи. — И фонтани, пуснати достатъчно силно, за да заглушат подслушвателно устройство. И все пак…

— Готова съм да го разделя.

— Джакузито? — стреснато попита Ранд.

— И него също. Но в момента говорех за алкохола. — Отпи още една глътка. — Какво има в плика?

— Джобни пари.

Тя примигна насреща му.

— Моля?

— Да поговорим вътре.

Кайла неохотно се подчини и тихо затвори вратата след себе си.

Ранд провери електронната охранителна система, поставена от Фароу, изчака да засвети зеленият индикатор, заключи и се приближи до нея.

— Ето — каза и й подаде плика. — Така няма да ти се налага да използваш кредитните си карти или банковата си сметка.

Тя пое пакета, учудена от дебелината му.

— Благодаря.

— „Сейнт Килда“ предлага пълен комплект услуги. Трябва да отчетеш това. Вътре има пет бона.

— Пет хиляди долара? Шегуваш ли се?

— Не. — Мъжът взе чашата с уиски от ръката й. — Ще ги донеса още.

— И какво се очаква да направя?

— Да го изпиеш.

— Говорех за парите — извика тя. — Пет хиляди долара!

— Такъв е стандартът, който организацията осигурява за действащите си агенти. Ако ги похарчиш до следващата седмица, ще се наложи да изложиш в писмен вид защо ти е необходима допълнителна сума.

Което е нещо обичайно при подкупите, но не мисля, че би искала да научиш това точно в този момент.

— От тях ли трябва да заплащам наема си?

— Не и ако решиш да останеш тук — отвърна той и се отправи към бара.

Кайла размаха плика.

— Първо Бъртън купува земята ми на прекалено висока цена. Сега „Сейнт Килда“ ми подарява пет хиляди долара с обещанието да ми даде още идната седмица. Господи, започвам да се чувствам като…

— Нещо специално?

— Преследвана.

— Винаги съм подозирал, че си прекалено досетлива. — Кубчетата лед издрънчаха, последвани от плискането на течността. — Това не е рушвет, Кайла. Парите са инструмент. Организацията не иска някой от агентите й да се издъни само защото не е разполагал с достатъчно пари да си купи самолетен билет в случай на нужда.

— Аха — беше единственият й отговор.

Ранд се появи пред нея и й подаде кристалната чаша. Беше наполовина пълна.

— Ако изпия цялото съдържание, ще припадна — заяви тя, преценявайки на око количеството.

— Аз ще ти помогна.

— Да припадна?

— Не, да го изпиеш.

— Чудесна идея. — Отпи голяма глътка, прочисти гърлото си два пъти, после го изгледа изпод дългите си тъмни мигли. — Обикновено прибавям и малко вода.

— Ледът се топи. Същата работа.

— Защо ли не бях помислила за това?

Той взе чашата от ръката й, отпи и отбеляза:

— Сладко. Малко резливо.

— Но е по-добро от бирата — кисела и малко резлива.

Ранд се засмя тихо и си каза, че трябва да се обърне, да се прибере в апартамента си и да престане да мисли за онова, за което не биваше да мисли.

За Кайла, съвсем гола.

— Как ти се струва чистото малцово? — попита той.

— Шотландското?

— Аха.

— На мирис е по-добро, отколкото на вкус.

Мъжът отново се засмя.

— Някога имах приятел, който твърдеше, че искал да умре от „Гленморанджи“.

— Направи ли го?

— Доколкото разбрах, все още работи по въпроса.

— Говориш така, сякаш му завиждаш.

Когато не й отговори веднага, тя усети, че я наблюдава. Или ако трябваше да бъде съвсем точна, бе вторачил поглед в нея. Топлина, която нямаше нищо общо със скорошното къпане, плъзна по кожата й. И придърпа дрехата по-плътно към тялото си.

— Може би съм му завиждал навремето — каза той. — Но сега съм по-зрял. — Доста по-зрял. Дори прекалено, за да си позволя да мисля с члена си.

Ала той беше неразривна част от него, готов, изпълнен с желание, умоляващ да помисли за него.

Ранд се обърна и тръгна към бара.

— И сега какво? — обади се тя, настанявайки се на един стол.

— Имам нужда от още едно питие.

Беше на път да му предложи своето, когато чу рязкото изпукване на капачката на бутилката уиски и плискането на течността в чашата. Не последва трополене на ледени кубчета.

Познавайки стандартите на „Сейнт Килда“, изобщо не се съмняваше, че беше истинско малцово. „Гленморанджи“.

— Без лед? И без вода?

— Чисто.

Острата миризма на алкохола я блъсна в носа, когато се отпусна на стола до нея.

Ранд вдигна питието и я погледна.

— За какво ще пием?

— След днешния ден нека да е за невинността. Малкото, останала на този свят, би следвало да се почете.

— За невинността — съгласи се той и леко чукна чашата си в нейната. — Която ценим едва тогава, когато я изгубим.

— Ти как изгуби своята? — отпивайки, попита Кайла.

— По традиционния начин. На задната седалка на колата.

Тя се задави, позволи му да я потупа по гърба, после му махна с ръка да се отдръпне.

— Нямах предвид сексуалната.

— Не мисля, че изобщо някога съм бил толкова невинен. Бях отгледан от баба си, чиято майка някога е била отвлечена като робиня. Баща ми беше търговец на риба в Сан Дуинс в Аляска. Отсъстваше през по-голямата част от годината. Майка ми беше художничка от Сиатъл, която прекарваше навън толкова време, колкото и у дома. Беше нещо като „свободен брак“. Нали така го наричат сега? Не ставаше въпрос за нелоялност, изневяра или измама, просто взаимно разбиране на нуждите на другия и усилие вкъщи да не се внася нищо друго, освен спомени.

Студенината в гласа му я накара да застине.

— Това е прекалено голям товар от лицемерие за едно дете.

— Но за мен беше дом. — А и Рийд винаги беше до мен, готов да се смее, да се бори или да се крие, в зависимост от ситуацията.

Ранд отпи от уискито, наслаждавайки се на парещата му топлина върху езика си. Всяка фибра в тялото му бе напрегната. Сетивата му се бяха обострили докрай. Страстта заплашваше да избухне всеки момент. Бе готов да я отприщи веднага. Да предприеме нещо, което щеше да облекчи желанието, подклаждано от аромата на жената до него, от нежния й глас в тъмнината, от приканващия отблясък на бледата й кожа.

— Имаш ли братя или сестри?

— Брат. По-малък с дванайсет минути.

— Приличате ли си?

— Като две капки вода. Рийд твърдеше, че е по-красивият от двамата. Затова пък хората казват, че аз съм по-умният. — Но грешаха.

Остави парливата течност да се разлее в устата му, преглътна и отпи отново. Знаеше, че това няма да прогони спомените, но поне щеше да притъпи болката.

— Еднояйчни близнаци — засмя се Кайла. — Трябва да е страхотно.

— Беше — каза Ранд и за пореден път вдигна чашата.

— Не се ли разбирате?

— Мъртъв е.

В тишината се чуваше само плискането на водата от фонтаните.

— Съжалявам. Не мога да си представя…

— И не би искала.

Тя затвори очи. Безчувственият му глас й каза много повече, отколкото каквито и да било думи. Загубата на брата му близнак беше все още отворена рана в душата му.

Ранд мълчаливо наблюдаваше някаква котка, която се промъкваше от сянка в сянка, преследвайки гризачи в добре поддържаната градина.

Сполука, приятелче. Светът няма нужда от толкова плъхове.

Кайла знаеше, че трябва да промени темата. Но си даваше сметка, че няма да го направи. Този мъж я бе заинтригувал по прекалено много начини, на много различни нива.

— Кога? — попита простичко.

— Преди пет години. В Африка.

Тя си припомни оскъдната информация, която бе получила от Фароу. Усети, че кожата й настръхва.

— Мъжът в маскировъчния костюм.

— Да. Само ние знаехме, че е Сибиреца. Аз бях фотографът. Рийд държеше пушката. Някой от нас издаде позицията ни. Сибиреца простреля брат ми и пусна хората си след нас. Аз оцелях. Той не успя.

Отпи отново от уискито и с изненада установи, че бе успял да го преполови. По-бавно, глупако. Остави чашата върху стъклената масичка отстрани и разкърши рамене. Поне мускулите му бяха започнали да се отпускат. Малко.

— Ето как „Сейнт Килда“ са се добрали до теб — отбеляза Кайла. — Използват всяка възможност да стигнат до Бъртън.

— Има нещо вярно.

— Да не би организацията да наема убийци?

— Не. Той им трябва жив. Дори тежко ранен, но на всяка цена жив.

— А ти?

— Аз го искам мъртъв.