Елизабет Лоуел
Невинна като грях (18)

18.

Кастило дел Сиело

Събота, 17,40 ч.

— Видя ли вече Бъртън? — разнесе се отново в слушалката гласът на Фароу.

— Млъкни — измърмори под носа си Ранд. — Много ми е трудно да рисувам, докато постоянно се оглеждам наоколо. Трябва да се концентрирам.

— Почини си малко и се поогледай.

— След минута.

Той изстиска върху палитрата дълга струя кафява боя и я размеси с малко бежова и черна. Според него цветът на каменната стена беше отвратителен.

— Лайняно кафяво.

— Моля?

— Цветът на къщата.

След това забрави всичко около себе си и се съсредоточи върху задачата да получи нюанс, колкото може по-близък до оригиналния, но който да изглежда по-приятно върху основния фон. Това му отне време, но намери правилния баланс между тежестта и светлината и картината постепенно започна да се оформя пред очите му. Моментът, в който той сякаш изчезваше и оставаше единствено платното, беше най-приятният в работата му.

Когато най-сетне отстъпи назад, за да оцени резултата, усети, че тежката миризма на маслените бои се смесва с аромат на канела и ванилия. Парфюмът сам по себе си предполагаше, че зад него е застанала жена. Съвсем близо. Ако не се отдръпнеше веднага, рискуваше да я настъпи.

Без да се обърне, зачака да го заговори.

Но тя не го направи.

Озадачен, погледна през рамо… и се натъкна на леденосиния поглед на Кайла Шоу. Първата му мисъл беше, че снимките, които бе прегледал набързо, не бяха уловили и половината от онова, което беше тя всъщност. Сенки и светлина, потисната тъга и смях, топлина и хлад, цяла една вселена от предположения се криеха в дълбоките й, изключително интелигентни очи.

Почувства се като хлапак, когото току-що бяха наказали.

— Е, какво мислите? — попита той.

— Мисля си къде, по дяволите, е Бъртън? — изстреля в отговор Фароу.

Ранд измъкна слушалката от ухото си и я пъхна заедно с предавателя в джоба си.

Кайла местеше поглед от рисунката към мъжа. Кой знае защо, бе смятала, че художниците трябва да са ниски и закръглени или високи и съсухрени, стари, скромни… безобидни. Но този тук не отговаряше на нито едно от тези определения. Строен, с дълги крака и широки рамене, излъчващ сила, със сиво-зелени очи, които биха могли да разтопят стомана.

— Мисля, че е жалко, задето обектът не заслужава вниманието на художника.

Идваше му едновременно да се разсмее и да изругае. Тя сякаш виждаше през него и по някакъв начин бе прочела мисълта му, че имението на Бъртън беше крещяща проява на лош вкус.

— Не съм съвсем сигурен какво имате предвид — излъга той.

Жената се усмихна и бръчките около устата й се смекчиха.

— О, напротив. Но не се притеснявайте. Елена ще хареса работата ви. Дори сте успели да придадете по-привлекателен вид на къщата.

Какво прави тук жена като Кайла?

Но вместо да зададе този старомоден въпрос, Ранд използва ножче, за да отстрани от платното няколко капки маслена боя, които се бяха събрали на малки бучки. Отстъпи назад, за да прецени резултата.

— Нарича се малко своеволие, позволено на художника — обясни, без да се обръща. — Ако не ти допада гледната точка на автора, покани си фотограф.

— За Елена ласкателството е като храната и водата. Доловили сте го много точно.

Мъжът продължаваше да работи, застанал с гръб към критичката си, но усещащ аромата й в дробовете и кръвта си.

— Казвате го така, сякаш е нещо лошо.

— Не. Просто завиждам. Ако притежавах тази способност да усещам хората… — Кайла повдигна рамене. — Ами щеше да ми е от полза. — Изказването на годината. Може би на цялото десетилетие. — И не на последно място, щях да съм богата.

Ранд се поддаде на изкушението да я погледне. Беше застанала с профил към него. Когато не я гледаше в очите, изглеждаше много по-млада, отколкото беше. Имаше добре сложено тяло, привлекателно и толкова стегнато, че сякаш вибрираше при всяко движение. Загоряла кожа, черен ленен костюм и копринена риза, дискретно показваща татуираната на ключицата й роза.

Искаше му се да допре език до нея.

Дяволски неподходящо време за подобни глупости.

Но нищо не можеше да направи. Досието й го бе заинтригувало, сънищата му бяха започнали да стават все по-горещи, а присъствието й направо го изгаряше.

Изруга наум и се съсредоточи върху платното.

— А пък аз си мислех, че всички тук са богати.

— Някои от нас са наемни служители. Пием шампанско, но преди всичко трябва да се грижим за обслужването. — Надяваше се художникът да не бе доловил горчивината в гласа й.

— Аха, обзалагам се, че семейство Бъртън имат странни приумици — каза той нехайно. — Или поне тя. Него още не съм го виждал. Той тук ли е тази вечер?

— Да. — Даваше си сметка, че отговорът прозвуча грубо, но не можа да се въздържи. Настойчивостта на Андре я плашеше. — И преди съм виждала картина…

— Естествено.

Смехът й беше стегнат като тялото й.

— Не, имах предвид като тази.

— На същия обект?

— Обектът няма нищо общо.

За момент настъпи тишина, нарушавана единствено от движението на четката върху платното. И тогава той попита:

— В какъв смисъл?

— Не знам как точно да го обясня. Има нещо… в начина, по който виждате светлината. Не, по-скоро в начина, по който я рисувате. Жива и силна, отделяща хоризонта, фонтана, дори дивите розови храсти край пистата за хеликоптери зад басейна. Да, виждала съм тази светлина и преди. — Жената неочаквано се засмя. — Купих една от вашите картини на гаражна разпродажба. Р. Маккрий, нали така?

Р. Маккрий. Името изсвистя в съзнанието му. Нима наистина притежаваше творба на Рийд?

— Точно така. Ранд Маккрий. — Със сигурност нямаше намерение да подхваща темата за убития си близнак пред банкера на убиеца му.

— Нямам спомен да съм виждала името ви в програмата.

— Записах се в последния момент — обясни й небрежно, като преднамерено избягваше погледа й. Беше виждал много красиви жени, но нито една от тях не бе притежавала способността да го разсейва като тази, която стоеше до него.

Почти с благоговение Кайла наблюдаваше как художникът постепенно вдъхва живот на картината. Пейзажът беше великолепен, но в никакъв случай спокоен. В него имаше някаква мъжествена красота. Беше напрегнат. Тревожен. Приковаващ вниманието.

Също като него.

— Гаражна разпродажба, а? Коя картина по-точно?

— На гърба май пишеше „Преди зората“ и датата. — После прибави припряно: — Гаражна разпродажба звучи ужасно. Всъщност ставаше въпрос за публичен търг.

— Е, това ме кара да се чувствам малко по-добре — сухо отвърна той. — Но ми е мъчно, че мисис Брейсли е починала. Тя смяташе, че ще доживее до сто години, ако се отърве от дъждовното време на северозападното тихоокеанско крайбрежие.

Превзет женски смях заглуши плясъка на фонтана. Елена Бъртън отдаваше дължимото на нещо, което й беше казал приятен на вид млад мъж.

— Домакинята — подсмихна се Ранд. — Виждал съм доста нейни снимки в лъскави списания. Но никога не съм попадал на негова.

— Той много държи на личното си пространство. Това е едва второто събитие, което удостоява с присъствието си. Тя е светското лице на семейството.

— Значи случаят е много специален.

— Дааа. Обзалагам се, че Елена разчита това събитие да бетонира позицията й в борда на директорите на музея на пленерите.

— Толкова ли е важно за нея?

— По един или друг начин — отвърна разсеяно Кайла, наблюдавайки работата на Ранд. — Вложила е няколко милиона долара в това, така че сигурно е важно. Без да се броят усилията й да привлече всички знаменитости и политици от Запада, които в момента присъстват тук.

Едва тогава си даде сметка за думите си и се намръщи. Частните банкери нямаха право да разпространяват клюки за клиентите си. Това беше най-бързият начин да ги уволнят.

— Забравете това — прибави тя припряно. — Просто се бях съсредоточила повече върху картината ви, отколкото върху онова, което говоря.

— Какво да забравя? Та аз не съм чул нищо.

Дълбоката въздишка на облекчение го накара да се усмихне. Не можеше да я обвини за нервността й. Бъртън може и вече да не беше известен като Сибиреца, но под скъпия му костюм се криеше опасен човек. И всеки, позволил си да злослови по негов адрес, скоро щеше да бъде заличен от ведомостите му.

А може би и от живота въобще.

Под претекст, че трябва да погледне работата си от друг ъгъл, Ранд заобиколи статива и се приближи до нея. Канела и ванилия. Слънчева светлина и обикновена жена. Тъмната й коса блестеше или от светлината, или от много скъпата боя. Леденосини очи, ненатрапчив грим и дяволски привлекателна татуировка.

Надявам се да си невинна, както смятам аз, помисли си мрачно. Но и в двата случая сме неразривно свързани.

Може би е най-добре да се отпуснем и да се насладим на ситуацията.

— Ръцете ви изглеждат прекалено големи и груби за художник — отбеляза тя, без да се замисли.

Точно толкова, колкото е необходимо, за да удушиш някого. Ала нямаше намерение да й го каже.

— Но са много… удобни.

При хапливата му забележка тя изстена тихо.

Той се засмя.

Заинтригувана, Кайла започна да наблюдава него, а не работата му. Беше облечен в черни дънки, обилно наплескани с боя, широка риза, напълно подхождаща на очите му, като се изключат цветните пръски, и също толкова изцапани кафяви кожени ботуши. Въпреки несъмнения му талант и подсказващото заниманията му облекло, този човек някак си не се вписваше в артистичното обкръжение. Или може би това се дължеше на мрака, който съзираше в светлината около себе си.

— Вие не сте част от това общество, нали? — попита тя и бързо се поправи: — Извинете ме. Очевидно влияете лошо върху езика ми.

Той й хвърли бегъл поглед, от който пулсът й се ускори.

— Звучи ми обещаващо.

Надяваше се, че червенината, плъзнала по лицето й, ще бъде изтълкувана като последица от прежурящото слънце, а не като смущение.

— Прекарвам повече от времето си на северозападното крайбрежие — продължи мъжът, насочил отново внимание към платното. — Вие отдавна ли живеете тук?

— Коренячка съм — отвърна тя.

— И как стана така, че започнахте да работите за семейство Бъртън?

— Не работя за тях. Не точно. Просто съм техен банкер. Иначе съм служител на Американската югозападна банка в Скотсдейл. Поне засега — обясни Кайла и веднага съжали за последните си думи.

Вероятно последната среща с Бъртън я бе уплашила повече, отколкото си бе мислила.

Но мистър Р. Маккрий със сигурност го бе направил. Не й се бе случвало често да срещне мъж с фигура на атлет и душа на художник.

— Прозвуча така, сякаш имате намерение да си търсите нова работа — отбеляза той.

— Всеки има нужда от ново предизвикателство от време на време. Обмислям да направя някои промени в кариерата си.

— Банковото дело не ви ли е по сърце?

За първи път Кайла си даде сметка, че наистина не й харесваше. Вече не.

— В него винаги става дума за пари, а те не показват най-добрите страни на хората.

— Художниците не се интересуват особено от парите.

— Но се съгласявате да участвате в измислен конкурс и да рисувате нещо, което би могло да спечели първа, втора или трета награда, когато в същото време би трябвало да сте някъде другаде и да творите нещо, което наистина си струва. — Тя изпусна рязко въздух. — Извинете ме, нямах предвид точно това, което казах.

Ранд се съмняваше. Но пък се чувстваше по същия начин.

— Викат му „да си изкарваш прехраната“.

— И винаги въпросът е единствено в това какво ще направиш, за да не умреш от глад, нали? — подметна тя с престорено нехайство.

— Точно така. И като заговорихме за глада, какво ще правите след конкурса? — Погледна я точно навреме, за да забележи обърканото й изражение. — Какво ви стана? Никога ли мъж не ви е канил на вечеря?

— Не и пет минути, след като съм се запознала с него, и десетина, след като някой друг ме е помолил да се срещнем.

— Значи съм закъснял? Моля ви, кажете ми, че не е така — ведро каза той.

Беше му лесно да флиртува с нея. Дори прекалено лесно. Или може би точно обратното — тя си играеше с него.

Проблемът беше, че той съвсем не си играеше.

— Да кажем, че имам друг ангажимент — отвърна Кайла.

По лицето й личеше, че не го очаква с нетърпение.

— Не можете ли да го отмените?

— Точно това обмислях.

— В такъв случай не съм отпаднал окончателно от съревнованието — отбеляза Ранд.

— Защо ли се чувствам като преследвана?

— Очевидно техниката ми нещо куца — усмихна й се през рамо той.

И в този момент забеляза мъжа, когото най-много от всичко на света би искал да удуши със собствените си ръце.