Елизабет Лоуел
Невинна като грях (31)

31.

Недалеч от Финикс

Събота, 21,25 ч.

— Бум-бум!

Двата изстрела се чуха почти като един.

След секунда още веднъж „бум-бум“ от същия автоматичен пистолет и след кратка пауза — отново.

Стийв Фоли бе заел позиция за стрелба и се целеше в четирите, закачени на въжета, мишени — човешки силуети, намиращи се на разстояние от двайсет и седем метра. Шумът от изстрелите беше приглушен. Закритото стрелбище на Териториалния клуб по стрелба на Аризона беше оборудвано със звукоизолиращи стени, които поемаха всичко. Единственият звук, който можеше да бъде чут, беше металическото щракване на пълнителя и изхвърлянето на гилзата от оръжието.

Затова клубът беше едно от най-бързо разрастващите се места в града и никой не говореше за изстрели, притесняващи останалите обитатели на сградата.

Без да се отмести, застаналият зад Фоли Андре Бъртън разглеждаше резултатите върху мишените.

— Отлично — отбеляза той.

— Не съм много добър в далечната стрелба — отвърна Фоли и размаха във въздуха специално изработения си и балансиран „Колт“, модел „1911 А“. — Изумителна е амплитудата на отскачане на дулото между два изстрела.

— А тя става доста по-голяма, ако мишената има възможност да отвърне — сухо каза Бъртън. — Дори ако е полужива. Никога не си стрелял по жив човек, нали?

— Точно това е причината да изстрелвам около двеста патрона на седмица. Ако действието стане автоматично, шансовете да улучиш, когато е необходимо, се увеличават многократно.

Фоли провери патронника на пистолета в ръката си, за да се увери, че е празен, преди да го затвори. Гладките метални части се съединиха с внушително изщракване. После го сложи на мястото му в алуминиево куфарче и го заключи.

Бъртън го наблюдаваше с насмешка, която не си правеше труда да прикрие.

Упражненията бяха едно нещо.

Войната беше съвсем друго.

Фоли беше облечен в черен гащеризон, черни ботуши с меки гумени подметки, черна бейзболна шапка без надпис и спортни очила с цвят на кехлибар. Приличаше повече на член на някой стрелкови клуб, отколкото на преуспяващ банкер.

Той отвори друга метална кутия, от която измъкна доста по-голямо, деветмилиметрово оръжие германско производство, с тежък, сгъваем, прилепващ плътно към цевта заглушител. Беше любимото му, защото беше от висок клас и бе пригодено изцяло за военни цели.

— Невероятно, нали? — каза, наслаждавайки се на отблясъците, които светлината хвърляше върху него.

Бъртън не отговори. Използваше оръжия, но не ги обичаше повече, отколкото тоалетната хартия в дома си.

Инструментите се правеха, за да бъдат използвани по предназначение.

А мъжете бяха създадени, за да ги вкарват в употреба.

Фоли вдигна пистолета с усмивка. Тъй като беше цивилен, нямаше право да притежава заглушител. Поради тази причина рядко стреляше с него, дори и на закритите стрелбища в изисканите клубове на известната с традициите си в стрелбата Аризона. Въпреки че беше член на Клуба на стрелците на щата и участник в борда на директорите му, останалите членове не биха си затворили очите за наличието на оръжие, което би коствало на собственика му двадесет години във федерален затвор.

Но сега клубът беше официално затворен и в него нямаше никого, освен Фоли и Бъртън. Нито единият, нито другият смяташе да се посрами.

— Поне успя да се измъкнеш навреме от партито на Елена, за да можеш да постреляш.

— За това винаги намирам време.

Бъртън наблюдаваше как Фоли се поддава на магията на смъртоносното оръжие. Някои мъже прекарваха часове в стриптийз баровете, увличаха се по мотоциклетизъм, бокс или незаконен хазарт. Стийв се бе отдал изцяло на клуба по стрелба, на мишените и на смешните залагания. Бъртън, неформалният собственик на клуба, бе доволен от възможността да заобикаля законите на щата, за да угоди на членовете, които биха могли да му бъдат полезни.

Като Фоли.

Банкерът дръпна затвора на пушката, за да се увери, че е празен, и сложи пълнителя с двайсет патрона. Веднага усети онази тежест, която го упояваше. Нищо не можеше да се сравни с усещането да държиш заредено оръжие.

— Ще позволиш ли да опитам? — любезно попита Бъртън, протягайки ръка към пистолета.

Фоли му го подаде неохотно.

— Благодаря ти — поемайки го, каза Андре.

Знаеше колко нещастен се чувства Фоли от раздялата със съкровището си. И точно затова го бе поискал. Вдигна го към лицето си, умело свали предпазителя и се прицели.

Провери баланса, намали го, после отново зае стрелкова позиция. Заглушителят обикновено намаляваше точността на оръжието, но този беше конструиран професионално. Много по-прецизно, отколкото на автоматите „Калашников“ и „Драгунов“ от ерата на Студената война, които бе продавал години наред.

— Как така тя успя да се измъкне? — попита Фоли, докато наблюдаваше зловещата обиграност, с която Бъртън боравеше с пистолета му.

Без да се възползва от преимуществата на мерника, Бъртън се прицели в една от мишените и натисна спусъка.

Най-силният звук беше от преобръщането на барабана, докато произвеждаше три бързи, последователни изстрела. Меката луминесцентна светлина в закритото помещение като по магия освети тримата простреляни „човека“. Мъжът насочи цевта към тавана и отстъпи от линията за стрелба.

— Един от охранителите ми е бил прекалено внимателен — каза той. — Забелязал я е да тръгва към градината сама, видял осветлението да се изключва и се притеснил. Така попречил на Габриел да си свърши работата.

— Да, много неприятно. Имаме нужда от опровержение и за нас това е Кайла. Трябва да я върнем.

— Габриел ще я открие.

Фоли се раздвижи неловко. Беше срещал въпросния мъж само веднъж. Но му беше достатъчно, за да забележи, че очите му бяха празни.

Бъртън се усмихна.

— Той познава доста оръжия. Със сигурност ще ти хареса това, което използва — китайски пистолет със заглушител, абсолютно непроследим. Намира се толкова рядко, че го нямат даже във ФБР.

— Защо не го е използвал?

— Нямал е време. Когато охранителят се е появил с фенер и пистолет, Габриел прескочил оградата и се скрил зад къщата.

— А този охранител знае ли къде е Кайла?

— Предполагам. Тръгнала е с него.

— Да не искаш да ми кажеш, че е избягала с онзи човек?

Бъртън сви небрежно рамене.

— Възможно е. Останалите от охраната твърдят, че флиртувал с нея малко преди това.

Фоли си спомни как го бе отблъсвала всеки път, когато се бе опитвал да се завърти около нея.

— Не мога да повярвам, че си е паднала по някакво наемно ченге. Сигурен ли си, че няма нещо друго?

— Джими работи за частна компания, с която имаме договор за осигуряване на охраната. Проверихме го подробно. Не е нищо повече от привлекателен, евтин сваляч, печелещ не повече от десет долара на час. Вероятно в момента, докато си говорим, тя се чука с него или с някой друг расов жребец.

— По дяволите.

Отвратен от липсата на вкус у Кайла, Фоли вдигна пистолета и изстреля останалите патрони в мишената. Единайсет от тях пронизаха хартията и около главата на силуета се образуваха зеещи дупки.

Бъртън го наблюдаваше без интерес. После натисна копчето и мишената се приближи до него. Разгледа попаденията от гневния изблик на Фоли и поклати глава.

— Стрелял си напосоки — отбеляза накрая.

Фоли докосна три от дупките в главата.

— Точно затова са измислени автоматичните оръжия. Може да не са съвсем точни, но поне ти гарантират, че работата ще бъде свършена.

— Продал съм милиони патрони — рязко отсече Бъртън. — И милиони оръжия, с които да бъдат изстреляни. И мога да те уверя, че един-единствен точен изстрел струва много повече от стотина безразборни.

— Това го кажи на слугата си Габриел.

— Той вече го знае.

— Но все пак я е изпуснал. Трябва да е голям смотаняк.

— Беше му наредено да проучи, не да убива.

— Защо да си правим труда да я отвличаме и да я укриваме? — възрази Фоли. — Нужен е само един изстрел. Искам да кажа, че през Финикс минават много хора. Никой не би обърнал внимание на някой, блъснат на улицата. Щеше да изглежда като инцидент. По дяволите, бих могъл да го направя и сам.

— Нямаш необходимите качества, за да дръпнеш спусъка срещу жив човек.

Зад очилата с цвят на кехлибар очите на Фоли се присвиха.

— Все някой трябва да го направи — изсъска той. — Ако Кайла продължава да се разхожда свободно наоколо, рано или късно ще те повлече, а и мен покрай теб.

— Теб — да. Но не и мен. Аз съм гражданин на света. За по-малко от час бих могъл да се озова на някой самолет и да напусна Съединените щати, оставяйки десетина юристи да разчистят след мен. Ти можеш ли да си го позволиш?

Фоли все още държеше в ръка оръжието, насочил цевта към тавана. Той го свали бавно, като за момент дулото мина покрай устата на Бъртън. Движението можеше да бъде както случайно, така и преднамерено.

— Струва ми се, че не — каза Бъртън, без да си прави труда да прикрие презрението в гласа си.

— По един или друг начин ти също си уязвим — отбеляза другият, като продължаваше да държи оръжието близо до лицето му.

Андре отметна сакото си, показвайки тежкия черен пистолет, втъкнат в колана му без кобур. С ловко движение го измъкна, насочи го точно между очите на Стийв и дръпна предпазителя.

Фоли отреагира инстинктивно, като вдигна дулото на собственото си оръжие към тялото на съперника си. Пръстът му се плъзна към спусъка.

Твърде късно се сети, че е празно.

Бъртън се усмихна злобно.

— А сега ми кажи още веднъж колко уязвими можем да бъдем.

Смълчаното дуло потрепери, после бавно се насочи надолу. Банкерът се опитваше да се съсредоточи върху нещо друго, вместо върху тъмната дупка, сееща смърт.

— Добре де — каза гневно той. — Както винаги, ти имаш надмощие. Какви са плановете ти?

Андре плъзна обратно предпазителя, свали пистолета и го пъхна отново в колана си.

— Трябва да открием Кайла — започна делово. — Изпратих един от хората си в апартамента, който е наела. Там е нямало никого. Отскочихме и до ранчото, което е продала. Пак нищо.

— Страхотно — отбеляза саркастично Фоли.

— Тя е млада жена с ограничени възможности и напълно лишена от въображение. Вероятно все още е някъде във Финикс. Поговори с всички от „Личен състав“, или както и да го наричат днес.

— „Човешки ресурси“ — отвърна банкерът. — Предстоят почивни дни, но бих могъл да надникна в досието й. Имам дистанционен достъп до компютърната мрежа на банката.

— Открий каквото можеш. С какво се занимава в свободното си време, с кого общува, има ли си приятел. Ще я открием.

— И тогава какво?

— Ще я предадем на Габриел, естествено.

— Е, няма си приятел — заяви Фоли. — Поне никой не е идвал да я взема от работа или да я води на обяд. Има няколко добри познати, които се занимават с частно банково дело. Мога да ти направя списък с имената им.

— Обади им се лично — нареди Бъртън.

— Не мисля, че е добра идея да се забърквам прекалено…

— Вече си затънал до ушите — отсече Андре. — Ако не искаш да поемеш персоналната отговорност за кореспондентските ми сметки, открий Кайла.