Елизабет Лоуел
Невинна като грях (29)

29.

Финикс

Събота, 21,10 ч.

— Тази кола на твое име ли е регистрирана? — попита Ранд.

Кайла премигна. Беше изминало доста време, преди да я заговори отново.

— Да.

Отново настъпи мълчание, докато насочваше джипа към южната магистрала 17, водеща към централната станция на метрото във Финикс. Без всякакво предупреждение той направи поредица от завои, увеличи скоростта, зави в още няколко пресечки, намали и погледна в огледалото.

Никой не бе променил скоростта или посоката на движение, нито пък бе предприел някакво действие, което да събуди подозрението му.

— В такъв случай ще се наложи да се отървем от нея — заяви накрая.

Тя се вторачи в него.

— От колата ми? Не мога да си позволя друга.

— Не се и налага. Но оттук нататък ще трябва да се откажеш от живота, на който си свикнала. Няма да я караш. Не можеш да се прибереш в новия си апартамент, нито да отидеш до ранчото. Няма да говориш и по мобилния си телефон.

— Кажи ми, че се шегуваш.

Мълчание.

Твърде продължително.

— Значи не се шегуваш — отбеляза с въздишка. — Наистина ли е необходимо?

— Бъртън те преследва. Искаш ли да се добере до теб?

Тя потръпна.

— И аз така си помислих — каза Ранд. — Не забравяй белезниците. Това ще ти помогне да се съсредоточиш.

— Ти си можел да бъдеш и жестоко копеле.

— Това е просто жестокият свят.

— Не исках да прозвучи като укор — оправда се Кайла. — Просто се… изненадах. После си припомних картината ти и разбрах, че не бива да се учудвам. Готов си на всичко, за да доведеш работата си докрай. Винаги ли си бил такъв?

— Не.

Ранд сви от магистралата към Скотсдейл Роуд и се насочи на юг към Ресърт Роуд. Пет минути по-късно мина през внушителната арка на Ройъл Палмс.

— „Сейнт Килда“ трябва да разполага с доста пари — отбеляза тя.

Той не отговори.

След малко се озоваха на малък паркинг, обслужващ три бунгала. От тъмнината се появи някакъв мъж. Носеше фенер, достатъчно мощен, за да освети вътрешността на джипа. След като огледа багажника, пристъпи към него и отвори вратата откъм страната на Кайла.

— Добър вечер — каза любезно. — Очакват ви в първото бунгало.

Беше учтив, скован, типичен англичанин.

Ранд излезе от колата и подаде ключовете на охранителя.

— Предай ги на един от шефовете си. Не бих желал някой, който се интересува от Кайла, да си помисли, че може да скочи в джипа и да изчезне.

— Добре, Мак — отвърна мъжът. — Ще ви дам разписка, мис Шоу. Ще можете да си получите возилото, щом вече е безопасно за вас.

— Благодаря. — Тя се обърна към спътника си: — И кога мога да очаквам да стане това?

Когато Бъртън умре.

Но вместо това Ранд каза:

— Ще те уведомя.

Поведе я по мека пясъчна пътека към осветеното бунгало, после по стълбите, водещи към вратата, оградена с веранда. Понечи да почука, но ръката му увисна във въздуха.

— Последен шанс — каза, гледайки я право в очите. — Недалеч има джет, който би могъл да те отведе в Сабо Сан Лукас за по-малко от два часа. Там ще си в безопасност.

— Завинаги?

— Никой не е в безопасност завинаги. Но поне никой няма да те закача, докато не хванем Бъртън.

Кайла си пое дълбоко дъх и се загледа в тъмнината на нощта. Извън меката светлина на верандата се очертаваше само границата на зеленото поле за голф, граничещо с пустинята. Спокойствие, тишина и сигурност на фона на далечните отблясъци на градското осветление и блещукането на звездите. И поклати глава.

— Какво трябва да означава това? — попита Ранд.

— Тук всичко ми изглежда напълно нормално.

— Смъртта също е нещо напълно нормално.

Тя издаде звук, който можеше да се приеме за смях.

— Ти си уникален, Маккрий. Наистина те бива да разговаряш с жените. Опитваш се да направиш предложението си неустоимо, нали?

Мъжът сви рамене.

— Ако се стигне до крайност, не бих искал да стоиш тук и да ме гледаш с това учудено изражение.

Като Рийд, докато кръвта му изтичаше.

— Води ме, Маккрий — каза Кайла.