Елизабет Лоуел
Невинна като грях (38)

38.

Ройъл Палмс

Неделя, 6,15 ч.

Напълно облечен, Ранд седеше до леглото и наблюдаваше спящата Кайла, упреквайки се, че е действал безразсъдно. Проблемът беше в това, че не можеше да прецени дали бе направил глупост, като я бе любил предишната нощ, или се правеше на глупак, като не бе с нея в леглото на сутринта.

Съжалявам, Рийд.

Когато чу собствените си мисли, остана шокиран. Дали наистина се чувстваше виновен, че брат му бе загинал, а той продължаваше да живее?

Осъзнай се най-сетне, глупако.

Не знаеше дали това е неговият глас или този на Рийд, който се опитваше да го успокои.

След като убия Бъртън, тогава…

Тогава какво? Рийд ще се върне от отвъдното? Или ти самият ще започнеш да живееш отново?

Но снощи бях жив.

И сутринта се чувствах виновен заради това.

Стисна зъби и си каза, че се държи като глупак.

Страхотна новина.

Слънчевата светлина се прокрадна през завесите, освети Кайла и татуировката роза. Тя не беше първата жена, с която бе бил след смъртта на Рийд, но никога не се бе чувствал виновен заради това. Защо точно с Кайла? Какво у нея го караше да иска… прекалено много?

Отговорът е съвсем прост, братле. Защото с нея се чувстваш жив.

Ранд застина на мястото си.

Рийд?

Е, крайно време беше. Казах ти, че трябва да живееш и за двама ни. Един мъртвец е предостатъчен. Кайла е точно жената за теб. Недей да прецакваш всичко, а после да прехвърляш вината върху мен.

Преди да успее да се раздвижи, дори да започне да мисли, осъзна, че очите на Кайла са отворени и бавно се фокусират върху него.

— Кой беше тук? — попита тя сънено.

— Никой, освен мен.

— Не. Беше някой друг — настоя жената и се прозя. — Приличаше на теб, но беше по-различен. — Сведе поглед и го задържа неподвижен. — Прекалено рано е да ставаме. — Въздъхна дълбоко и придърпа завивката върху раменете си.

— Заспивай — меко нареди Ранд.

Очите й се отвориха.

— Ами ти?

— Ако се върна в леглото, нито един от двама ни няма да спи.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо. Или свършиха презервативите?

Въпреки нежеланието си, той се усмихна, припомняйки си часовете, преди да потънат в сън.

— Има още няколко.

— Нищо чудно, че ти плащат по пет хиляди долара — продължи с нова прозявка тя. — Презервативите не са евтини.

Ранд се изсмя на глас. Беше приятно да го направят отново.

— На мен ли се смееш? — попита го, потискайки поредната прозявка.

— Не, на себе си.

Събу обувките си и се настани на ръба на леглото. Тя се обърна към него. Ухаеше на сапун, на секс и на сънлива жена. През завивките успя да я притегли към себе си.

— Заспивай — каза, прилепил устни към челото й. — Тази нощ те държах будна прекалено дълго.

— Хм. Мислех си, че причината да будуваме съм аз.

— Заспивай, Кайла.

Опита се, но някак си не се получаваше. Беше се разсънила достатъчно, за да си спомня всички причини, които й пречеха да се отпусне.

Бъртън.

Белезниците.

Мръсните пари.

Името й в заглавията на вестниците.

— О, по дяволите — измърмори, притисната до него.

— Какво има?

— Будна съм.

— Да не би да си гладна?

— Да.

— Ще се обадя на румсървиса.

— За храна? — попита, като засмукваше с устни брадата му.

— Там няма да откриеш кой знае колко калории — сухо отбеляза той.

— Хм. Брадата диета. Изглежда, е доста полезна за мен. Бързо стопява килограми.

— Ти нямаш нужда от отслабване. Всъщност, ако напълнееш малко, ще изглеждаш още по-добре.

— Да напълнея? Уха! Сега вече зная, че съм влюбена.

Ранд дори не се опита да потисне напиращия смях. Просто се остави на емоцията, наслаждавайки й се докрай.

Тя се промъкна по-близо.

— Вчера имах чувството, че съм се озовала на бойното поле. Днес се чувствам с няколко сантиметра по-висока.

— Животът наистина е бойно поле. Точно затова трябва да се отдаваш на любовта, където и когато я срещнеш. Но до снощи бях забравил тази истина. Не съжаляваш, нали? Ясно ми е, че не си жена за една нощ.

— Което не би могло да се докаже, като се има предвид поведението ми — отвърна тя, изчервявайки се.

— Четох досието ти.

— А кога аз ще имам възможност да прегледам твоето?

— Какво искаш да знаеш?

Всичко. И нищо конкретно.

— А това страст за една нощ ли беше?

— И аз се питах същото — каза той. — Но ти знаеше, нали? Знаеше още преди да протегнеш ръка към мен.

— Какво съм знаела?

— Че ще убия Андре Бъртън.

Кайла се загледа в очите му. Бяха зелени и ясни. И студени.

— Знаех. Разбрах го още на празненството.

И въпреки това не направи нищо, за да попречиш на случилото се снощи.

Това не беше въпрос, съвсем не, но по някакъв начин изискваше отговор.

— Все още не си го убил.

— А когато го направя?

Настъпи тишина, която ставаше все по-дълбока, докато накрая бе пропъдена от една въздишка.

— Нямам представа. Сама бих убила Бъртън. Минавала ми е подобна мисъл. Като начин да се измъкна от тази каша, нали разбираш?

Мъжът кимна, но продължи да я наблюдава като див котарак.

— Не беше толкова мисъл — поясни тя, — колкото спонтанно желание да го залича от лицето на земята. За първи път в живота си разбрах как човек може да бъде подтикнат към убийство.

— Ако приклещиш плъх в ъгъла, той ще се опита да прегризе гърлото ти. А ти не си плъх.

Кайла отново въздъхна дълбоко.

— Двамата с Рийд работехте ли за „Сейнт Килда“, когато той загина?

— Нещо такова. Плащаше правителството на Камгерия, но ние бяхме наети от организацията, макар по онова време да не бяхме съвсем наясно с това.

— Войници ли бяхте?

— Имаш предвид наемници?

Лицето й се изкриви в гримаса.

— Това ми хрумна.

— Не. От нас се очакваше да обучаваме местното население как да използва определен вид оръжие срещу контрабандистите на слонова кост. Освен това трябваше да ги научим как да запазят резерватите си. В този смисъл официално бяхме членове на международна група, защитаваща дивата природа. Тя имаше за цел да съхрани местните природни ценности. А неофициално… — Гласът му заглъхна.

— Какво?

— Бракониерите бяха обикновени бунтовници, чиято цел бе свалянето на правителството. Слонова кост, петрол, колтан, твърда дървесина — всичко, което би могло да се продаде. Крадяха го, а после го заменяха за оръжия.

— Бъртън.

— Крот, Сибиреца, Бъртън. Става въпрос за един и същ човек.

— Значи сте обучавали хора да се борят срещу бунтовниците.

— В известен смисъл — да. Беше доста отдавна, двамата с Рийд бяхме достатъчно млади, за да сме идеалисти, но и достатъчно мъдри, за да си даваме сметка, че идеализмът е игра за младоци. Не гледахме на себе си като на невинни младенци, но всъщност бяхме точно такива. — Устата му се сви в тънка линия. — Вярвахме, че добрите момчета накрая винаги побеждават.

Тя прехапа устни и реши да не задава повече въпроси.

Но той продължи да говори:

— Чрез „Сейнт Килда“ Фароу организираше операция от името на американска неправителствена организация, чиято цел беше да се преустанови контрабандата на оръжие. Брат ми смяташе, че той е най-великият човек, когото е познавал някога — умен, издръжлив, надежден. Аз не бях в чак такъв възторг от него. Непрекъснато му повтарях, че може да ни вкара в беля.

— Така ли стана?

— Не, по дяволите. Вършихме всичко по свой си начин. Бяхме достатъчно подготвени, но се чувствахме ужасно, като гледахме какво прави тази търговия с хората в Африка. Поговорихме с Фароу. „Сейнт Килда“ ни нае да съберем информация за Крот-Бъртън и неговите съратници. За да спрат най-сетне проклетото копеле.

Пръстите й леко докоснаха бузата му и се плъзнаха надолу към брадата.

— Струвало си е.

— От гледна точка на разума — спор няма. Но дълбоко в себе си не съм убеден, че каузата оправдава смъртта на Рийд, независимо колко други хора са оцелели благодарение на онова, което направихме тогава. Защото него наистина го няма. А онези, които спаси… — Той сви рамене. — Те не са реални.

— И ти реши да събереш възможно най-много доказателства за това, че Сибиреца е трафикант на оръжие — подхвърли тя, за да го отвлече от мрачните му мисли.

— С Рийд успяхме да разнищим контрабандната му мрежа, да очертаем профила му, да установим кой получава подкупите. Записахме номерата на всичките му самолети, документирахме оръжията, с които търгува. Но това не беше достатъчно. За да стигнем до шефа на организацията, имахме нужда от солидни, неопровержими доказателства. Брат ми научи за самолет, пренасящ нова пратка. Отидохме в прашната местност, прикрихме се и зачакахме.

— Самолетът дойде ли?

— Да. Пилотът или беше смахнат, или беше пиян, когато се появи. Заснех всичко — машината, очакващите бунтовници, разтоварването на стоката и товаренето на колтана в замяна. Дори торбата с диаманти, която бе дадена лично на Сибиреца. И после всичко се обърна с главата надолу.

Тя чакаше, без да е сигурна, че иска да чуе останалото, но уверена, че точно това й предстои.

— В тази част на света слънцето се движи доста бързо. Светлината му бе уловена или от обектива на фотоапарата ми, или от бинокъла на Рийд. Сибиреца взе един снайпер и стреля по брат ми. Успях да го сграбча и да го довлека до джипа. Подкарах към хеликоптера, който ни очакваше. Преди да успеем да се измъкнем, над нас се спусна вражески вертолет. Успях да го сваля, но беше прекалено късно. Фатално късно. Погребах брат си в саваната, която той толкова обичаше. — Очите му погледнаха право в нейните. — Както ще погреба и Бъртън.

— Или може би себе си?

— Тогава Рийд няма да е повече сам. И двамата печелим. — Или така беше до снощи.

— Е, поне си откровен — каза Кайла и отметна завивките настрана. — Все пак е било страст за една нощ.

— Какво говориш?

— Обичаш брат си повече, отколкото собствения си живот. — Започна да се облича с резки движения. — Прости ми, че те отвлякох от свещената ти цел.

— Обещах ти, че няма да те лъжа. Бъртън заслужава да умре.

— Ти не си убиец.

— А ти не ме познаваш добре.

— Ти самият не се познаваш добре — изстреля тя в отговор, нахлузвайки тениската си. — Нямаш представа какво ще ти струва да се изправиш хладнокръвно срещу Бъртън.

— Очевидно цената ще бъдеш ти.

— Не, цената ще бъдеш самият ти. Но това не те интересува, нали? Ненавиждаш се, задето си жив, а Рийд не е.

— Кайла…

Зад пердето на спалнята се появи нечия сянка. Ранд скочи на крака и го открехна достатъчно, за да погледне навън.

Трима мъже с пистолети се приближаваха откъм игрището за голф към резиденцията на „Сейнт Килда“. Разнесе се стъргане на спирачки, когато две коли и зелен микробус блокираха алеята и паркинга.

— По дяволите! Трябва да… — подхвана той.

Глас от високоговорител заглуши последните му думи.

— Всички да останат по местата си! Това е акция на федералните служби!

Ранд бежешком обиколи бунгалото, за да се увери, че всички резета са пуснати.

— Какво ще правим? — попита Кайла.

— Опитай да не се набиваш на очи, докато не ни наредят нещо друго.