Елизабет Лоуел
Невинна като грях (42)

42.

Ройъл Палмс

Неделя, 8,05 ч.

В момента, в който Ранд закопча последното копче на ризата си, Кайла излезе от банята и се насочи към всеки дневната в бунгалото на „Сейнт Килда“. Беше облечена от главата до петите, дори лицето й почти не се виждаше. Дрехите и широкополата шапка бяха елегантни, цветни, стояха й добре и идеално прикриваха самоличността й. Масивните слънчеви очила добавяха последния щрих към анонимността й.

— Това изобщо не е моят стил — оплака се тя, намествайки шапката. — Нямате ли нещо от колекцията на Стетсън?

— Щом аз можах да се обръсна… — И да сложа бронираната жилетка на Фароу. — … значи и ти ще трябва да се примириш с този тоалет — отвърна той, докато завързваше връзките под брадичката й. — Поне докато се отървем от опашката си. Тогава ще можеш да ходиш и гола, както те е майка родила. — И прибави усмихнато: — Ще очаквам този момент с нетърпение.

Откъм кухнята, където Фароу и Грейс закусваха, се разнесе кикот. Кайла изви очи към тавана.

— Подобни дрехи Елена Бъртън би носила единствено да защити безупречния си тен. Моят, както сигурно си забелязал, отдавна е като на жител на пустинята.

Ранд закопча ципа на раницата й и преметна през рамо едната презрамка. После повдигна периферията на шапката и допря устни до нейните.

— Време е да вървим. Престани да ме разсейваш.

— Хм. — Тя улови с длани главата му. — По-скоро гладката кожа на лицето ти разсейва мен. Слава богу, че Фреди ти остави достатъчно коса, за да мога да заровя пръсти в нея.

Той я възнагради с целувка, от която действително всичките й мисли се изпариха, после я повлече към вратата.

Кайла нямаше представа с каква кола ще избягат, ала най-малко бе очаквала онова, което видя. И се закова намясто от изненада.

— Сигурно се шегуваш.

— Гледай на нея като на малко по-голям карт за голф. При това на газ, не на ток. Нещо като бъги под прикритие.

— Това си е твоята история, така че ти се придържай към нея.

Усмихвайки се, Ранд хвърли раницата зад седалката, където бе струпан неговият багаж, настани се и провери контролното табло. След това измъкна бейзболната шапка, която му бе дал Фароу, и я нахлузи на главата си.

— Качвай се. Нашите приятели няма да успеят да държат федералните настрана още дълго.

— Фароу е параноик — измърмори тя.

Но се подчини.

— Просто е далновиден. Вероятно има поне дузина агенти в съседните храсти и още толкова, готови да ни последват с коли. Е, някои ще тръгнат след него, други — не. Ние обаче си имаме най-бързото транспортно средство.

Или поне така се надяваше. Фароу бе готов да се обзаложи, че службите не разполагат с нищо повече от обикновен електрически карт за голф, подходящ за този терен.

— В това чудо няма ли колани? — попита жената.

— Ще трябва да се задоволиш с по-малко — отвърна той, сочейки към дръжката, здраво закрепена пред седалката.

— Това пък какво е?

— Чувал съм да го наричат по много начини — засмя се мъжът и подкара колата. — Лично аз най-много харесвам „Божествена дръжка“ и „По дяволите, що за дръжка!“.

— Защо?

Ранд превключи на скорост. Бъгито подскочи напред и я закова на седалката.

— Какви ги вършиш… О, по дяволите! — извика Кайла и се улови за дръжката.

— Ето, че си отговори сама.

Смеейки се, той извъртя волана рязко надясно, мина напряко през храстите и се насочи към обляната от слънцето магистрала.

Четирите гуми се въртяха толкова бързо, че й се наложи да придърпа широкополата шапка пред лицето си, за да не се задуши от връзките. Беше напълно прикрита, когато бял мъж в средата на трийсетте, изскочи из папура, недалеч от водата. Носеше маскировъчни дрехи и фотоапарат с вариообектив. Ругаейки, той започна да изтрива направените снимки, когато бъгито профуча покрай него.

Ранд се извърна гърбом към натрапника и му помаха с ръка.

— Да не би да се опитваш да се отървеш от тях? — попита Кайла.

— Виж, ако федералните излязат на светло и успеят да направят няколко снимки, ще бъдат наградени. Свикнали са всичко да става по техния начин.

— Всички от „Сейнт Килда“ ли се отнасят с неприязън към властите?

— Повечето от нас са имали достатъчно работа с тях, за да са наясно колко са ограничени. Федералните имат много да учат.

— И мисията на живота ти е да ги осветлиш — измърмори тя.

— Това е мръсна работа… — започна той.

— Която обаче много ти харесва — прекъсна го Кайла.

— Е, да.

Стиснала зъби, тя се улови за дръжката, докато Ранд заобиколи един пясъчен насип, после мина през дюна от другата страна на пътя. Когато събра смелост да погледне изпод периферията на шапката, забеляза втори мъж със същите дрехи, който тичаше към първия. Той също носеше фотоапарат и говореше по мобилен телефон или радиостанция.

— Не ни преследват — отбеляза тя.

— Екипите за наблюдение не преследват. Те само предават информацията по радиото. Остава ни да се надяваме, че нямат постове на другия край на голф игрището.

Ранд мина напряко през още една алея, преди да се насочи към пустинята в източния край на Скотсдейл. Само на малко повече от километър пред тях беше завоят към 101-а магистрала, която щеше да ги отведе към многоетажните административни сгради на новата индустриална зона.

Кайла се стегна и стисна здраво дръжката пред себе си. Колата бе перфектна за преминаване през неравен терен, но пътуването изобщо не беше приятно. Около гумите се издигаха рехави облаци от пясък, докато Ранд се опитваше да заобикаля храстите и бодливите круши.

— Почти стигнахме — съобщи той, като едва избегна издадена към пътя скала.

Тя погледна очилата, докато бъгито се движеше по прашния терен към магистралата, която отново щеше да ги отведе към цивилизацията. Ранд превключи скоростта и се понесоха с трийсет километра в час по път, достатъчно неравен, за да направи пътешествието им интересно.

Искаше й се да се разсмее. След като бе продала ранчото, не бе очаквала да препуска по черните пътища толкова скоро. Въпреки че бе свикнала да шофира сама, имаше пълно доверие на мъжа до себе си. Беше висок и имаше солидна фигура. А бейзболната шапка само допълваше внушителността й.

Много жалко, че ранчото го няма вече. Ранд щеше да изглежда в него като у дома си.

Без да се замисли, докосна ръката му на волана. Пръстите му се повдигнаха, уловиха нейните, после ги пуснаха. Намали скоростта, докато минаваха покрай някаква банка и завиха към пункта за химическо чистене. Наби спирачки и насочи колата към подземния паркинг. Двутактовият двигател изстърга сякаш от задоволство, че се е избавил от пясъка на сияйната пустинна утрин.

Минути по-късно минаха през отворените врати на паркинга. Бял додж със затъмнени стъкла бе паркиран недалеч от входа. Ранд спря до него.

— На задната седалка — нареди той.

Грабна раницата и лаптопа си и ги сложи в багажника на колата. Кайла се настани на дясната седалка и замря стреснато.

Шофьорът беше Джими Хам.

Погледът на младежа се плъзна покрай нея в търсене на преследвачи.

— Чисти сте — обърна се към Ранд, после подсвирна: — По дяволите, какво е станало с четината ти?

— Фреди.

Хам погледна към Кайла в огледалото за обратно виждане и се усмихна.

— Здрасти, бебчо. Този уплашен поглед ми допада.

С тези думи включи двигателя и насочи колата от паркинга към улицата.

Тя вирна брадичка, изгледа над рамките на очилата мъжа, който я беше ухажвал открито в продължение на няколко месеца, и каза:

— Лъжец.

За момент той отклони поглед от пътя, отново погледна в огледалото и попита учуден:

— Защо? Какво съм направил?

— Накара ме да повярвам, че си падаш по мен — отвърна жената. — А през цялото време си искал единствено да се вмъкнеш в личния живот на Андре Бъртън и да се добереш до банковите му сметки.

— Бебчо, останала си с впечатлението, че си падам по теб, защото това беше самата истина — приятелски й се усмихна той. — Това беше най-лесното прикритие, до което ми се е налагало да прибягвам някога.

Ранд се обърна към него и се усмихна през зъби:

— Помни какво ти каза Фароу за интересните жени.

— О, по дяволите — измърмори Хам. — Кайла, би ли могла да разпознаеш мъжа, който те нападна снощи?

Тя се обърна стреснато към Ранд.

— В градината на Бъртън — поясни той, този път усмихвайки се истински.

Надяваше се искрено, че широката периферия на шапката е успяла да прикрие пламналото й лице.

— Да — обърна се към Хам. — Не че искам да видя копелето отново, но бих го разпознала.

— Направих някои проучвания с помощта на колегите си от охраната — каза младият мъж. — После сравних информацията с базата данни за служителите и стигнах до едно вероятно име. Габриел Наваро. Предполага се, че е нещо като шеф на градинарите, но никой не си спомня да го е виждал някога с някого от тях.

— Той наистина фигурира във ведомостите — отвърна Кайла, — но ако въпросният мистър Наваро е началник на градинарите, той е доста добре платен.

— Колко по-точно? — попита Ранд.

— Десет хиляди на месец.

— Обзалагам се, че онова, което закопава, се намира на най-малко два метра под земята — сухо заяви Ранд.

Споменът за белезниците и малкия грозен пистолет отново се мярнаха в спомените й. Усети, че настръхва. Мразеше да се чувства уплашена, но беше прекалено умна, за да не изпитва страх.

Хам пое на запад, смесвайки се с утринния трафик.

— „Сейнт Килда“ има всичко около персонала на Кастило дел Сиело, така че знаем къде живее въпросният Габриел. Фароу нае двама частни детективи да наблюдават къщата. В момента е там, но Кайла ни трябва, за да го идентифицира.

Последното нещо, от което имаше нужда, бе да се изправи лице в лице с кошмара си.

— Добре. Както кажете. Да приключваме.

— Първо сложи това — нареди Ранд и подхвърли в скута й дънки, тениска и бейзболна шапка. После се обърна към шофьора: — Красавецо, ако те хвана, че надничаш в огледалото, докато се преоблича, ще ти се наложи да си измислиш друг прякор.

И Хам насочи цялото си внимание към пътя. Без да го отклонява.