Елизабет Лоуел
Невинна като грях (53)

53.

Молът „Чандлър“

Неделя, 11,45 ч.

В мига, в който Фоли вдигна мобилния си телефон, Бъртън започна да говори:

— Намирам се на пет пресечки от входа на ресторанта. Бяла „Тойота седан“ под наем с калифорнийска регистрация. Имаш три минути да ме откриеш.

После прекъсна връзката и зачака. И междувременно наблюдаваше как бившият снайперист от украинската армия и дясната му ръка — латиноамериканският гангстер Габриел, бяха отведени от полицаите към различни коли. Не се притесняваше от онова, което биха могли да кажат в управлението. И двамата бяха доказали способността си да мълчат многократно.

А ако все пак проговореха, в затвора винаги се намираха мъже, готови да убиват. Украинецът беше наясно с това. Габриел също.

Ала онзи, когото Бъртън най-много искаше да убие, сега се отдалечаваше, смеейки се с някакво момченце. Не беше виждал малкия, но затова пък бе разпознал Фароу, който според слуховете работеше за „Сейнт Килда“.

„Сейнт Килда“ — организацията, която преди няколко месеца бе наел Джон Нето, за да си разчисти сметките с Андре Бъртън.

Би могло да бъде просто съвпадение.

Но не би заложил живота си на това.

Все още размишляваше върху неприятното и ненавременно въвличане на Фароу в играта, когато на прозореца на колата почука Стийв Фоли. Андре натисна бутона за автоматично отключване и отвори вратата.

Фоли погледна лицето на Бъртън и веднага му се дощя да се намира някъде другаде. Но нямаше начин, затова просто се настани на седалката до него.

— Не чух никакви изстрели — съобщи той.

— Бъди благодарен. Ако беше чул, единият от труповете щеше да си ти.

— Виж, не съм направил нищо, освен да следвам твоите…

— Млъквай!

Стийв преглътна с усилие. По пътя от ресторанта до колата бе преценявал своето положение. Искаше да се измъкне.

Жив.

Беше обикновен банкер, не повече или по-малко честен, отколкото очакваха от него корпоративните шефове и богатите клиенти. Законите за пране на пари бяха доста гъвкави. Изглеждаха създадени по-скоро да прикриват находчивите банкови чиновници, отколкото да предотвратяват незаконни или неморални финансови операции. Но в същото време предвиждаха сурови наказания за служители и банки, които биваха залавяни в опити да ги заобиколят.

Кайла бе била неговото прикритие. Докато беше жива и съществуваше вероятност да проговори, собствените му шансове да оцелее бяха нищожни.

— Разреши ли проблема? — студено попита Бъртън.

Фоли бръкна под ризата си и измъкна кабела, предавателя и малкия микрофон.

— Много добре знаеш, че не съм.

— Ти ме уверяваше, че ще имам достъп до сметката по всяко време. После ми каза, че това не се отнася за почивните дни. След това ми заяви, че съществува някаква парола. Е, сега пък ми дай една основателна причина да не те убия.

— Просто грешах за възможностите на системата за външен достъп — бързо отвърна Фоли. — Но ще се погрижа за това в мига, в който получа паролата от Кайла. Трансферите към Румъния и Чехия ще бъдат извършени незабавно. Този към Русия ще отнеме повече време. Това е предимството при използването на Международната междубанкова електронна система за плащания…

— Твоите икономически термини и наименования изобщо не ме впечатляват — сряза го Бъртън. — Ти повярва ли на онова, което ти каза тя?

— О, да. Със сигурност. Не е толкова умна. Сам чу как се опита да измъкне още пари от мен. Вярва, че ще получи каквото желае, така че защо да ме лъже?

— Сега за приятеля й. Чу ли го да разменя реплики с високия мъж с детето?

Фоли примигна.

— Да. Откъде знаеш?

— Мъжът е Джо Фароу, вероятно агент от консултантската организация „Сейнт Килда“.

— Никога не съм го чувал.

— Не си чувал още много неща, които биха могли да те убият.

Стийв застина на мястото си.

— А каква беше ролята на Габриел в цялата работа? Мислех, че от него се очаква да се погрижи за Кайла веднага щом излезе от ресторанта.

— Полицията го задържа заедно с украинеца, преди да успеят да се докопат до нея.

— Какво? — Фоли се подпря с ръка на таблото, сякаш за момент му се бе завило свят. — Как?

— Няма значение как. В крайна сметка ченгетата и „Сейнт Килда“ ти направиха услуга.

Стийв го гледаше занемял.

— Ако беше умряла, преди да ти е казала паролата, щях да се насладя на невероятното удоволствие да те убия лично — делово обясни Бъртън.

— Напълно ме обърка, Андре.

— Дори бавноразвиващо се дете би могло да те обърка. Очевидно „Сейнт Килда“ имат къртица в банката. Да не би да си ти?

— Какви ги говориш?

Бъртън измърмори нещо на руски, след това отново превключи на английски:

— Ти си прекалено ограничен, затова стигам до извода, че не друг, а Кайла се е разговорила пред организацията.

Поклащайки глава, Фоли разтърка ръце по черните си дънки. Не му харесваше онова, което чуваше. Някак не можеше да схване логиката.

— Виж, на мен не ми е известно нищо за „Сейнт Килда“. Как би могла Кайла да разбере за нея? — попита той. — Искам да кажа, че би могла да работи под прикритие, но ми се струва невъзможно. По дяволите, всичко ми се струва невероятно. Това вече не е моят свят.

— Оттук нататък е.

Фоли се намръщи и продължи да търка ритмично длани в дънките си.

— Сигурен ли си, че този висок мъж не е бил от федералните? Звучи ми по-логично.

— Ако федералните са замесени, щях да го узная първи — отвърна Бъртън и запали една пура. — „Сейнт Килда“ е частна организация.

— Частна? Нещо като детективска агенция? Сигурно се шегуваш.

— За съжаление не. — Дръпна дълбоко и издиша. Колата се напълни с дим.

Стийв натисна бутона за смъкване на стъклото. Нищо не се случи. Погледна копчето, но не му стигна кураж да се пресегне и отвори прозореца от страната на Андре.

— „Сейнт Килда“ е изключително обиграна и добре финансирана организация. — Издуха още пушек, наблюдавайки страданията на Фоли. — Била е наета от африканско правителство, заплашено да бъде свалено от бунтовници, които са установили базата си в съседна държава.

— На кого му пука? — измърмори другият. — Та това е в Африка, за бога.

— Точно така. Подобни неща се случват непрекъснато в онази част на света. За зла беда, тази потенциална мишена за смяна на режима е наела частна армия и охранителна компания, която да защити интересите им на световната сцена.

— Доста скъпо удоволствие.

— Но много по-евтино от една евентуална война. Което е много жалко. Във всеки случай усилията на „Сейнт Килда“ се увенчаха с успех. Те бяха основната причина да включа теб и банката ти в бизнеса си.

— Исусе — изстена Фоли и скри лицето си с ръце. — В какво си ме въвлякъл… в някаква международна призрачна далавера? Искам да се измъкна. Още сега!

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да прехвърля парите си от твоята банка със скоростта на светлината.

Стийв въздъхна с облекчение.

Бъртън продължи:

— Тогава ще разполагам със свободата да те убия.

Банкерът пребледня като мъртвец.

— А — отбеляза Андре, — виждам, че най-сетне успях да привлека вниманието ти. Инвестирал съм повече от сто милиона от собствените си пари в игра, чийто залог дори не би могъл да си представиш. Имам подкрепата на няколко правителства, в това число и вашето. Свързан съм с международни корпорации от такъв мащаб, че в сравнение с тях твоята банка с всичките й капитали изглеждат мизерни. Без съмнение доста хора ще измрат, преди този бизнес да бъде затрит. Предполагам, би дал всичко, за да не бъдеш една от жертвите. Прав ли съм?

Капки пот бяха избили по челото на Фоли.

— По дяволите, естествено. Може и да съм затънал до гуша, но ми се иска да продължа да плувам.

— Много добре. Вече започна да разсъждаваш като мъж — отбеляза Бъртън.

— Първото нещо, което ще направя в понеделник сутринта, е да задвижа прехвърлянето на парите. Само ми кажи къде да ги изпратя.

Андре се замисли за момент, дръпна няколко пъти от пурата и продължи да мисли.

— Самонадеяните — каза тихо. — Самонадеяните. Те са източникът на най-сериозните грешки в живота.

— Това пък какво трябва да означава?

— Ти смяташ, че Кайла Шоу ти е казала истината. Ние съвсем наскоро се убедихме, че не може да й се има доверие. Защо трябва да й повярваме този път?

Настъпи продължително мълчание.

— Приемам това за съгласие — отбеляза Бъртън.

Фоли беше доволен, че вниманието се бе прехвърлило върху Кайла.

— Като се замисля сега, възможно е да ме е излъгала.

— За какво?

Поколеба се, премисляйки бързо.

— За причината, поради която не мога да получа достъп. Каза, че кореспондентските сметки не допускат извършването на трансакции отвън. Но откъде би могла да го знае? Няма правомощия за такива операции.

— Смяташ, че се е опитала да те подведе?

— Да. Така предполагам.

— С каква цел?

— Откъде бих могъл да зная? Нали това е основната причина човек да лъже… да подведе другия.

— Тогава предполагай.

— Може би е искала да спечели време?

— За какво?

— Ако е замесена с някаква международна детективска организация или каквото и да е там, може би те планират нещо.

— Като например? — попита Бъртън, докато наблюдаваше напрегнато другия мъж.

— Ами… — Фоли отново изтри потните си длани в дънките. — … федералните често замразяват сметки, когато заподозрат пране на пари. Може да е това.

Андре остана неподвижен, но продължи да бълва пушек.

— Интересно. Продължавай.

— Случи се веднъж, преди около година. Агенцията по лекарствата и данъчните служби проследиха парите на един наркобарон, вложени в нашата банка. За първи път научих за това, когато един данъчен инспектор нахлу в офиса ми със заповед на федерален съдия и замрази сметката.

— Давай нататък.

— Обадих се на управителя и той ми каза, че нямам друг избор, освен да огранича достъпа до депозита. Всичко свърши с това, че блокирахме близо два милиона за около три месеца, докато адвокатът на клиента оспори запора в съда.

— И спечели ли?

— Не, но от цялата работа банката спечели доста. Бяхме използвали парите, без да заплащаме лихва върху тях. В крайна сметка федералните прибраха всичко и ни издърпаха ушите, задето сме проявили небрежност.

— Струва ми се, че симпатиите ми са на страната на клиента ви. Ако това се беше случило на мен, банкерът щеше да получи нещо много по-сериозно от издърпване на ушите. — Кътниците на Бъртън се врязаха във филтъра на пурата.

— Е, да, разбира се — побърза да се съгласи Фоли. — Но този казус ме научи да внимавам чие име стои на документите в качеството на банкер. Поверих твоята сметка на Кайла, защото не исках да бъда забъркан в нова афера с пране на пари.

— Значи си бил наясно с подобна вероятност, но не си ме предупредил — процеди през облак дим Андре. — А трябваше да обсъдим всички рискове, преди да сключим договора. Нямах представа, че Американската югозападна банка се отнася толкова нехайно с парите на клиентите си.

— Я чакай малко — възрази Стийв. — Ти си разумен човек. Би трябвало да знаеш как стоят нещата в този бизнес.

— Аз въртя „бизнес“ с целия свят. Моите банкери винаги намират начин да защитят интересите ми така добре, както и собствените си. Това е първата и най-важна работа за всеки, занимаващ се с банково дело. Не наемам чиновници, които се превръщат в марионетки на федералната или местната полиция.

— Обслужваме клиентите си, докато не получим забранителна заповед от властите. След това… — Фоли сви рамене. — След това се подчиняваме на закона.

Бъртън пушеше в мълчание. Бе проучил американските закони за пране на пари достатъчно добре, за да бъде наясно как би могъл да ги заобиколи. Нюансите им не бяха имали никакво значение.

До този момент.

— Забранителната заповед включва ли движение на парите? Възможно ли е да важи само в рамките на работното време?

Фоли кимна.

— Естествено, не биха могли просто да бъдат пъхнати под вратата на най-близкия местен клон на банката. Трябва да се спазят някои изисквания, в противен случай нашите юрисконсулти щяха да имат правото просто да смачкат заповедта и да накарат ченгетата да я изядат.

Бъртън угаси пурата.

— В такъв случай трябва да направим всичко възможно да изпразним сметката, преди Данъчните служби и ФБР да са се добрали до нея.

— Не можем да предприемем нищо преди понеделник сутринта.

— Така твърди Кайла Шоу. А ти ще трябва да провериш.

— Виж — колебливо започна Стийв, — вече опитах всичко, за да проникна в този портал за страничен достъп.

— Тогава върви в банката. Опитай оттам.

— Но…

— Обади ми се веднага щом пристигнеш.

Единственото, което Фоли успя да чуе, бе възможността да избяга. И припряно улови дръжката на вратата.

— Добре, както кажеш.

Точно преди да затвори вратата, Бъртън каза:

— И не прави фаталната грешка да помислиш, че Габриел е единственият наемен убиец, с когото разполагам.

Стийв пое по улицата, като се насилваше да върви спокойно, вместо да побегне, както му се искаше.