Елизабет Лоуел
Невинна като грях (2)

2.

Камгерия

Рано сутринта

Мъжът, известен единствено с прозвището Сибиреца, седеше зад втория пилот и наблюдаваше оскъдната растителност от двете страни на самолета. В последния възможен момент украинският пилот повдигна носа на „Ил“-а и стовари металната птица върху твърдия прашен път със звук, наподобяващ блъскане на бейзболна бата по ламаринена кутия.

Перките се завъртяха тежко и със скърцане направиха няколко пълни оборота. Машината се разтресе и заора рохката пръст. Около гумите и колесника се вдигна червеникава прах, която бързо попи в разляната върху крилото смазка. Под блясъка на първите слънчеви лъчи петната заприличаха на малки кървави локви.

Товарните камиони чакаха. Както и тежковъоръжените мъже. Дори не трепнаха, когато самолетът мина само на няколко сантиметра от главите им.

Облени в пот, ругаещи на два езика, пилотът и помощникът му се мъчеха да се справят с управлението. Успяха да задържат машината по средата на тесния път. Сините им работни гащеризони бяха пропити от пот. Самолетът беше претоварен и трудно управляем — все едно над главата ти е надвиснала смъртна присъда.

Потенето на Сибиреца се дължеше на жегата, която проникваше в кабината. В сравнение с онова, което ги очакваше занапред, тежкото кацане беше като хайвер върху препечена филийка.

Почти наполовина от прашния път спирачките и перките най-сетне успяха да преодолеят инерцията. На стотина метра от края му самолетът се разтресе, издрънча, извърна се леко настрани и спря тромаво. Пилотът изви колесника и пое назад към мястото, където ги очакваха мъжете.

— Не — каза Сибиреца.

Мъжът не възрази. Може и да беше първокласен професионалист, но знаеше кой е собственик на машината.

— Не изключвай двигателите, но остани в тази позиция — нареди Сибиреца на руски и разкопча колана, който едва обгръщаше едрото му тяло. — Трябва да накараме тези копелета да дойдат при нас.

Той се изправи и се наведе напред, за да огледа хората и камионите, застанали на почти половин километър от тях.

— Смяташ, че е капан? — нервно попита пилотът.

— Целият живот е капан.

С тези думи скочи на земята и започна да разглежда камионите с бинокъл. След кратко колебание шофьорите бяха тръгнали към самолета, вдигайки около себе си облаци прах. Повечето от тях караха отстрани на „пистата“ и само един бе избрал да се движи по нея.

Това би могло да бъде невинна грешка.

Но можеше и да е преднамерено. Смъртоносно.

Сибиреца извади радиостанция от горния джоб на дрехата си и изкрещя на английски в микрофона:

— Накарай тоя идиот да разчисти пътя, в противен случай си тръгваме.

— О, веднага! — отвърна нечий напевен глас.

— Без арогантности, иначе ще ти изтръгна сърцето и ще го захвърля на тези диваци.

Радиостанцията изпука леко, докато мъжът от другия край на линията изключи микрофона, за да предаде разпореждането на шефа си.

— Стой в кабината — заповяда Сибиреца на пилота. — Дръпни спирачките и остави перките включени.

— Ами ако някой от бунтовниците стреля по тях?

— Не си ли чувал? Глупостта е криминално престъпление.

Извърна се към товарния салон и започна да нарежда на български. Българинът, който отговаряше за стоката, се зае да разтваря двойната врата точно зад пилотската кабина.

Сибиреца измъкна изпод пътническата седалка произведена в Израел карабина и се насочи към товарното помещение. Застана пред широкия му отвор в момента, в който първият камион спускаше товарната си платформа на нивото на самолета.

Двама мършави, голи до кръста тъмнокожи мъже в мръсни камуфлажни униформи седяха отзад. Изпод тях се издуваха платнени торби, пълни със стока. Единият от охранителите небрежно стискаше в ръка „Калашников“. Другият бе преметнал през рамо снайпер руско производство.

Сибиреца превключи на нужната честота, вдигна радиостанцията до устата си и заговори с командира на бунтовниците на френски:

— Измитам се след двайсет минути. Ако искате да си получите стоката, действайте бързо.

Втори камион спря до първия. Неколцина черни работници скочиха на земята и започнаха да товарят. Бързо отнесоха тежките платнени торби в самолета.

Сибиреца правеше всичко възможно африканците да виждат карабината му добре. Мъжете вдигаха към него празните си ръце, за да го уверят, че не са въоръжени, после понасяха отново торби и ги хвърляха вътре. Когато първият камион беше изпразнен, той срита натрупаните чанти, установи, че са пълни, и се отмести встрани. Работниците вдигнаха пет от двайсетте дървени сандъка, подредени в задната част на товарното помещение, и ги замъкнаха в камиона.

За три минути той беше разтоварен, натоварен отново и поел обратно.

Сибиреца наблюдаваше как се отдалечава и мястото му заема следващият. Двама охранители в къси панталони заеха позиции около новия товар, докато работниците повториха действията си.

С цигара в ръка, без да откъсва поглед от ставащото около него, той крачеше напред-назад около товарното помещение. Слънцето грееше високо над хоризонта. Горещината на Екваториална Африка се вдигаше от земята като невидима покривка. Еднакво потни, белите източноевропейци и чернокожите африканци си разменяха стоката в мълчаливо разбирателство. Никой от тях не беше новак в тази работа.

След като четвъртият камион беше разтоварен, българинът направи знак на работниците да спрат и с помощта на нож проби дупка в тежката платнена торба, която носеше един от тях. През процепа измъкна черен камък и го подаде на шефа си да го разгледа.

— Как мислиш, това колтан^[1] ли е? — попита Сибиреца на български — един от шестте езика, на които разговаряше свободно.

Мъжът сви рамене.

— Ти ми кажи.

— Колтан е. — Сибиреца угаси цигарата си върху пода на товарното отделение и се приближи до вратата. — Едва ли са толкова глупави, че да се осмелят да ме измамят.

Още по-малко пък руснаците, стоящи зад гърба му.

Без да се брои Джо Фокет, който контролираше по-голямата част от продажбата на оръжие в Северна Америка.

Както легалният, така и нелегалният свят си имаше своите променливи договорки, предателства, временни примирия и брутални войни.

Прашен пикап „Тойота“, оборудван с тежка картечница, тромаво изкачи възвишението и спря до товарните камиони. Приятен на вид тъмнокож офицер в измачкана светлокафява униформа скочи от кабината и приближи платформата.

— Как мина пътуването? — обърна се той на френски към Сибиреца.

— В Уганда не гледат сериозно на фалшивите ти сертификати за купувачите на калашниците.

Младият мъж се засмя.

— Защото министърът на отбраната на Уганда ми ги достави, без да раздели печалбата с шефовете си.

— Така си и мислех. Колко ти даде?

— Петдесет хиляди щатски долара.

— Сигурно се е чувствал доста виновен. Облажил се е едва с двайсет и пет хиляди. Ще си го приспадне от таксите за превоза на следващата пратка.

Офицерът повдигна рамене.

— Къде са реактивните противотанкови гранатомети?

Сибиреца посочи с пръст задната част на товарното отделение.

— Ще ги получиш едва след като видя диамантите.

Мъжът пъхна ръка в джоба на панталона си и измъкна кожена торбичка. Подаде я на другия, който прецени тежестта й върху дланта си, после я развърза и изсипа съдържанието. Лъчите на слънцето осветиха двайсетина едри кръгли камъка. В горещината те напомняха ледени кубчета и проблясваха обещаващо.

— Изглеждат добре — отбеляза Сибиреца.

— Съвършени са — отвърна офицерът, качи се пъргаво в самолета и се отправи към петте дървени сандъка. — Моят южноафриканец твърди, че от всеки от тях биха могли да се получат по няколко два-три каратови обработени диаманта.

Сибиреца извади от панталона си ювелирна лупа и започна да разглежда камъните.

— Може и да е така, но липсата на документация не работи в моя полза. Дори проклетите белгийци вече изискват писмени доказателства, че камъните не са придобити по криминален начин. Никой не иска диаманти, изцапани с кръв.

— Няма нищо по-лесно от това да я измиеш от тях. Похарчих допълнително две хиляди лири, за да ти уредя документите.

Сибиреца се усмихна едва забележимо.

— Производителите на електроника в Прага ще останат много доволни.

— Значи чехите ти доставят оръжието — отбеляза офицерът. — Това е добре. Тяхната продукция е много по-хубава от молдовския боклук, който ни достави миналия път.

— „АК-47“ не се произвежда навсякъде с еднакво качество — процеди Сибиреца. — Затова и цената е различна.

— Покажи ми пусковото съоръжение за гранати.

— Вземи едно.

Офицерът избра произволно един от сандъците.

Сибиреца кимна на българина, който преряза придържащите върви. Залитайки от тежестта, занесе товара до изхода, постави го на земята и отстрани капака. Много бързо сандъкът разкри тайната си.

Вътре имаше шест ръчни гранати. После придърпа по-малкия сандък и го отвори. Там лежаха дванайсет бойни глави.

Чернокожият офицер взе една и започна да я разглежда. След това вдигна ръчна граната, приближи се до вратата и показа оръжието на хората си. Подвикна им нещо на племенен диалект. Единственото, което Сибиреца успя да разбере, беше „Ухуру“, което беше местното наименование на част от Камгерия.

Петдесетина мъже нададоха одобрителен възглас. Охранителят с „Калашников“ вдигна автомата във въздуха и започна да стреля безразборно.

Сибиреца се приближи и застана до военния. Огледа разнородната армия и се усмихна. От собствените си шпиони, внедрени в нея, както и от отговорни военни, знаеше, че бунтовниците са се добрали до един от най-богатите източници на петрол по западното крайбрежие на Африка. Ако те излязат победители във войната, щяха да последват дълги и жестоки борби между племената им.

И щяха да донесат на Сибиреца, който бе доставял оръжие за победителите, огромни отстъпки при закупуването на петрол.

Той мислено прехвърли страниците на счетоводните си книжа и започна да обмисля финалните щрихи към плана си да премине от нелегална продажба на оръжие към напълно законна търговия с петрол от далеч по-безопасната Америка. Сега, когато бунтовниците бяха получили поредната пратка оръжие от съветската епоха, Демократична република Камгерия щеше да има нужда от по-съвременно оборудване. И Сибиреца щеше да им го достави.

Щеше да натрупа милиони, милиони долари печалба, плюс стабилни връзки с високопоставени хора от сегашния режим. А те щяха да му осигурят нещо, което не би могъл да си купи с пари — влиятелно място в международната търговия с петрол.

Кръвта не полепваше по петрола.

Някакъв проблясък привлече погледа му. Идваше откъм скалист хълм, разположен на около стотина метра от пътя.

Бързо се вмъкна в тъмното товарно помещение. Възможно беше бунтовниците да се опитваха да се измъкнат с оръжието, рудата и диамантите. Или пък властите бяха разкрили, че бе въоръжавал и двете страни в тази незначителна война.

Под прикритието на сянката на самолета Сибиреца вдигна бинокъла и огледа мястото, откъдето бе дошла светлината.

Както всичко друго, отдалечено от тропическия бряг, хълмът бе покрит с храсталаци и прах. Забеляза нещо подобно на прикритие на снайперист и дори му се стори, че вижда човек в него. Но не беше сигурен дали видението не се дължи на собствената му параноя, подхранвана от постоянно движещите се сенки. Бинокълът беше молдовско производство.

Нетърпеливо се обърна към охранителя, стискащ в ръка снайпер. Шепнешком и не без помощта на жестовете нареди:

— Дай ми го.

Мъжът се поколеба, докато офицерът не подвикна някаква заповед. И неохотно подаде оръжието.

Все още в прикритието на самолета, Сибиреца подпря карабината на един сандък и огледа склоновете на хълма през оптичния мерник. Той разкри гледката до най-малката подробност.

Бяха двама мъже. Бели. Лицата им бяха скрити — на единия от фотоапарат с много чувствителен обектив, а на другия от бинокъл.

След малко онзи с апарата се сниши, за да се прикрие. Рядката растителност позволи на Сибиреца да забележи, че презарежда. Значи беше обикновен, а не цифров.

В самолета се разнесоха ругатни на руски. Без съмнение снимащият разполагаше поне с една лента, върху която беше запечатано как разтоварват камионите, как чернокожият офицер оглежда оръжията, размяната на диаманти и колтан и как бунтовниците размахват карабините, доставени в нарушение на споразумението между Африканската общност и Обединените нации. Всичко щеше да бъде изнесено пред целия цивилизован свят. И ако снимките бъдеха публикувани, случилото се щеше да влезе във водещите заглавия на пресата.

А това щеше да го съсипе. Щеше да изживее живота си в ада на либийската „свобода“.

Впери поглед във визьора на снайпера.

— Оръжието точно ли е?

Офицерът преведе въпроса.

Охранителят се усмихна широко, кимна и отговори.

— Настроил го е за повече от триста метра — каза военният.

— Отлично.

Промени целта си, за да компенсира неудобството, че стреля нагоре. Щеше да рани единия. Другият щеше да се опита да спаси приятеля си.

Тогава и двамата щяха да бъдат негови.

Бавно нагласи пръста си върху спусъка.

Набелязаният леко се раздвижи. За един безкраен момент стрелецът и мишената му останаха загледани един в друг.

Миг преди последната хлабавина на спусъка да бъде обрана, мъжът се хвърли върху човека с камерата и го отблъсна встрани. Екна изстрел. Ято птици се вдигна в небето.

От светлокафявата риза на мъжа се вдигна прах и върху нея бързо се появи кърваво петно.

Когато Сибиреца презареждаше оръжието си, то заскърца от попадналия в него пясък. В пейзажа беше настъпила промяна. Докато вдигне очи към хълма, двамата мъже бяха изчезнали. Ругаейки, той стреля няколко пъти във въздуха. После изскочи от товарното отделение на пътя, посочи с пръст към хълма и извика:

— Шпиони! Убийте ги!

Офицерът изкрещя нещо на армията си. Когато бунтовниците се обърнаха към възвишението, двамата мъже изоставиха прикритието си и започнаха да се катерят по хребета. Изтрещяха няколко изстрела, но те бяха прекалено далече, за да ги уцелят.

Сибиреца вдигна снайпера, подпря го на рамо и стреля без всякаква надежда за резултат. Оръжието му не беше достатъчно добро, за да улучи движеща се мишена. И той го захвърли с отвращение върху поставения наблизо сандък.

Докато всички наблюдаваха, раненият се свлече на земята.

Най-после!

Докато Сибиреца успее да вдигне снайпера и да се прицели отново, онзи с фотоапарата се наведе над другаря си, прехвърли го през рамо и изчезна от другата страна на хълма.

— Силен е — заяви Сибиреца изненадан. — Изключително силен.

Всичко това беше съвсем неочаквано за него.

Той махна с ръка към въоръжените мъже.

— Тичайте след тях, дявол да ви вземе!

Офицерът преведе думите му и бунтовниците се втурнаха към възвишението. Преди да успеят да изминат и половината път, откъм хълма се разнесе ревът на мотор. Миг по-късно около отдалечаващия се джип се вдигна облак прах.

Сибиреца се обърна към военния, който сви рамене и заяви:

— Малко по-надолу има кръстопът, който води в три посоки. Нашата армия контролира две от тях.

Неприятно чувство сви стомаха на Сибиреца. До този момент бе проявявал изключителна бдителност в опасните си дела. Никой не бе успявал да улови лицето му на лента.

— Приготви се за излитане — подвикна към пилотската кабина.

Грохотът на моторите се усили.

— Хванете тези мъже — нареди на чернокожия офицер. — Ако ми донесете лентата, ще ви доставя няколко артилерийски снаряда и хеликоптер. Ясен ли съм?

Младият мъж се усмихна. Ако Сибиреца бе готов да плати милион сега, със сигурност щеше да даде и много повече.

— Ще се сдобия с лентата. Тогава ще преговаряме.

Вратите на самолета са затръшнаха и машината се понесе по пътя, обгръщайки бунтовниците в облаци прах.