Линда Хауърд
Дръзка съдба (1)

Пролог

Декември 1307

Франция

Каменните стени на тайното подземие бяха ледени и влажни, студът се просмукваше чак до костите. Две димящи факли хвърляха мъжделива светлина, недостатъчна да надвие мрака, а топлината им не се усещаше. Двамата мъже, огрени от потрепващите пламъци, не обръщаха внимание на студа — това беше най-малкото, което ги притесняваше.

Единият стоеше прав, другият беше коленичил пред него със смирение, явно неприсъщо на гордата му глава и широките му рамене. Правият приличаше на грохнал старец в сравнение с жизнения мъж в краката му. Някога Валкур беше воин като коленичилия пред него, но времето и отчаянието бяха оставили своя отпечатък. Беше на петдесет и една, но отдавна не беше силен както в младостта си. Косата и брадата му бяха прошарени, а изпитото му лице беше белязано от бремето, което бе носил. Беше време да предаде другиму задълженията, които дълги години беше изпълнявал. Помисли си, че този свиреп млад лъв заслужава доверието му. Нямаше по-добър воин в Ордена, което беше равнозначно на по-добър в християнския свят, защото навремето те бяха монаси-воини, най-добрите сред най-добрите, каймакът от бойните полета на Европа и от турнирите.

Но не и сега.

Точно преди два месеца, на тринайсети октомври.

1307 година от Христа, през ден, който щеше да се помни през вековете като Ден на мрака, Филип IV Хубави и неговата марионетка папа Климент V се поддадоха на своята алчност и с жесток и внезапен удар унищожиха най-великия военен орден, който е имало някога — Ордена на рицарите на Храма. Някои негови членове братя се изплъзнаха и избягаха, но други загинаха от ужасна смърт и още щяха да бъдат убити, след като отказаха да се отрекат от убежденията си.

Великият магистър беше прозрял какво ще се случи, но предпочете да защити съкровището, а не себе си. Предчувстваше приближаването на катастрофата и много пъти предупреди Валкур да пази голямата флотилия на тамплиерите от Филип, но най-голямата му тревога, както и на великия воин Жофри дьо Шарни, беше да съхранят съкровището. След дълги размишления Пазителят беше избран — верния и свиреп воин Нийл от Шотландия. Спряха се на него не само защото въртеше умело меча, но и заради името му. Съкровището щеше да е в безопасност от Шотландия.

Великият магистър изпитваше известна несигурност заради избора си, независимо от потеклото на Нийл. У шотландеца имаше нещо диво и безмилостно, въпреки непреклонната му вярност към Господ и Братството, въпреки обетите, които бе дал. Великият магистър беше сигурен, че някои от тези обети са дадени неохотно, най-вече обета за целомъдрие. Нийл е бил принуден да влезе в Ордена, тъй като един монах не може да бъде крал; на краля би трябвало поне да се даде възможност да има деца, понеже кралствата се градяха на приемственост. Беше незаконороден и този факт представляваше непреодолима бариера, но дори от най-ранна възраст Нийл беше строен и горд, умен, привлекателен, безжалостен, накратко — роден вожд. Изборът беше лесен: да бъде убит или да му се пресекат всички пътища към трона. Нийл се радваше на обичта на баща си и на природения си брат, така че в действителност не остана място за избор. Младият мъж щеше да стане божи служител.

Решението беше разумно. Ако Нийл отхвърлеше своя обет към Храма, щеше да е още по-неподходящ за короната, тъй като щеше да се опозори. Да, младият Нийл бе спасен, когато го поставиха под закрилата на Ордена на Храма, но тази закрила завинаги го лишаваше от шотландския трон… такава беше неговата история.

Но ако Нийл бе неподходящ за монашеския живот, за живота на воин беше ненадминат. Овладя похотта си към женската плът и я преобрази в ожесточеност на бойното поле и макар понякога очите му да се задържаха по-дълго върху онова, което му бе забранено, Великият магистър беше абсолютно сигурен, че не е нарушавал обета си. Беше мъж на честта.

Това, както и бойните му умения, убедиха Дьо Шарни да го избере за следващ Пазител. Въпреки че Великият магистър беше глава на ордена, Дьо Шарни бе несъмнено най-могъщият рицар. Още повече, че години наред бе носил отговорността за сигурността на Съкровището и последната дума беше негова. Изборът му падна върху Нийл от Шотландия и Валкур се съгласи.

— Вземи ги — прошепна Валкур към тази приведена чернокоса глава, чувствайки горчивия гняв на по-младия мъж. Знаеше, че не може да го успокои. — Без значение какво се случва, съкровището никога не бива да попада в ръцете на другите. Братството е посветило себе си на Бог и на неговите последователи и трябва да изпълняваме дълга си.

Леденият каменен под убиваше коленете на Нийл, но той не усещаше болка. Гъстата му черна коса, подстригана късо, лъщеше от пот, независимо от студа в подземната стая. От тялото му се вдигаше пара. Повдигна бавно глава, от мъка очите му бяха студени и черни като нощ.

— Даже сега ли? — попита, а в гласа му се долавяше огорчение.

Валкур се леко усмихна.

— Особено сега. Ние служим на Господ, не на Рим. Струва ми се, че Светият отец е забравил разликата.

— Би трябвало лесно да я проумее — изръмжа Нийл. — Той не служи на Господ, а ближе задника на Филип.

Мрачният му като тъмна нощ поглед обходи сбирката от предмети, които бяха изнесени тайно от Храма в Йерусалим преди повече от век. Огледа ги внимателно и горчивината му се засили. Доблестни мъже бяха умрели от ужасна смърт, за да опазят тези… вещи. Кралят на Франция и Светият отец бяха решени да лишат Ордена от неговите земни съкровища от злато и сребро и потайността на Братството се съсредоточи в тези вещи, а не в чистото злато. О, злато имаше в изобилие… Нийл знаеше. Но предназначението му беше само да подсигури опазването на истинското съкровище, този страшен и могъщ куп…

Вещи. Чаша — проста и очукана. Плащаница, с нейните тайни, отпечатани в самата тъкан. Трон, обезпокоителен и езически… или какво? Знаме, великолепно и завладяващо, в чиито протрити нишки според разказите били втъкани странни сили. И един древен текст, написан на смесица от староеврейски и гръцки, който разказвал за тайна и могъщество отвъд вярата.

— Мога да се върна — рече шотландецът, замислен за ръкописа. Вдигна безмилостния си поглед към Валкур. — И Филип, и Климент ще паднат под моя меч и всичко ще бъде унищожено, все едно никога не е било и нашите братя ще живеят.

— Не! — каза Валкур. Лицето му беше изопнато, взираше се с екзалтирания поглед на човек, който е надживял ужаса и изтощението. — Ние не може да излагаме на опасност откритието за наша угода. Тайната може да се използва само в угода на Бога.

— Има ли Бог? — попита горчиво Нийл. — А не сме ли ние само едни глупци?

Валкур вдигна немощната си ръка и докосна нежно главата му с жест, даващ благословия, но и смирение. Усети горещината, излъчваща се от силното тяло на воина, понеже той тъкмо бе захвърлил шлема си, но още носеше тежки доспехи. „Де да имах частица от огромната сила на Нийл“ — помисли си уморено Валкур. Шотландецът беше като желязо — нито се троши, нито се похабява, независимо от изпитанията. Въртеше меча без умора, а волята му беше непоколебима. Нямаше по-велик воин в служба на Господ от този страховит шотландец с кралска кръв във вените на копеле. Именно тази кръв му спечели вход в Ордена, тъй като законният произход беше задължително условие. Великият магистър мъдро постанови, че в случая кръвните връзки са по-важни от правилото.

И заради тази кръв Нийл щеше да бъде покровителстван. Климент нямаше да може да протегне кървавите си алчни ръце към шотландеца, понеже той щеше да бъде в безопасност на родна земя, в непристъпните шотландски планини.

— Ние вярваме — най-накрая отговори простичко Валкур на въпроса на Нийл. — И в името на нашата вяра сме се заклели да посветим живота си на пазене. Освободен си от всички други обети, но заради кръвта на твоите братя си длъжен да се закълнеш, че ще отдадеш живота си за опазването на светите реликви.

— Заклевам се — произнесе яростно шотландецът. — Но заради тях. Никога повече заради Него.

Валкур се изпълни с тревога. Да изгубиш вярата си е нещо страшно… но пък често срещано явление в тези дни на незапомнен ужас. Още хора щяха загубят вярата си или живота си. Не всички братя останаха предани. Някои от тях се отрекоха и от Ордена, и от Бога, а бяха служили толкова вярно. Но кой допусна да им се случи това безбожие? Приятели, братя бяха измъчвани, разчленявани, изгаряни на клада. Орденът беше унищожен… и всичко в името на златото. Трудно бе да вярваш в нещо друго, освен в измяна и отмъщение.

И при все това Валкур се мъчеше да опази чиста своята душа и да скъта там вярата си, понеже без вяра няма живот. Ако не вярваше, тогава трябваше да приеме, че толкова много добродетелни мъже са умрели напразно, а с това не можеше да се примири. И така, защото алтернативата бе абсолютно непоносима, вярваше. Искаше му се и Нийл да има тази утеха, но шотландецът бе твърде непреклонен, воинското му сърце виждаше само черно и бяло. Биеше се по прекалено много бойни полета, където изборът бе прост — да убиеш или да бъдеш убит. Валкур се бе сражавал в името Господне, но никога не е бил войникът, какъвто беше Нийл. Яростта на една битка изостряше сетивата и свеждаше живота до най-простия избор.

Орденът се нуждаеше от шотландеца, за да изпълни своя най-велик и най-таен обет. Братството вече отиваше към своя край, поне в това въплъщение, но тайното му служене щеше да продължи и Нийл бе избраният пазител.

— В такъв случай подбудите нямат значение — промърмори Валкур. — Пази ги добре, защото те са истинското съкровище на нашия Господ. Ако попаднат в ръцете на нечестивия, кръвта на братята ни ще е пролята напразно. Тогава нека да бъде така: не заради Него, а заради тях.

— С живота си ще браня онова, което ми поверяваш — закле се Нийл от Шотландия.

 

 

Декември 1309

Крейг Ду, Шотландия

— Още трима рицари се добраха дотук след последното ти посещение — прошепна Нийл на брат си.

Двамата се бяха разположили пред буйния огън в стаята на Нийл. На масата гореше голяма лоена свещ и светлината й се смесваше със златистите отблясъци от камината. Иначе стаята, приятно затоплена, тънеше в полумрак. В каменните стени нямаше пукнатини, откъдето да прониква леден въздух; всички бяха замазани с глина, а гоблените бяха дебели и тежки. Вратата беше яка и здраво залостена. И въпреки това двамата мъже говореха тихо и на френски, та ако ги подслушва някой, да не разбере нищо. Слугите им не говореха езика, за разлика от повечето благородници, но тук, сред непроходимите гори и непристъпните планини, живееха само слуги и войници, с които трябваше да се съобразяват.

Двамата държаха чаши с хубаво френско вино и Робърт отпиваше замислено. Седеше в грамаден резбован стол, а Нийл беше придърпал тежка пейка под ъгъл с огнището, така че седеше с лице към госта си, а не към огъня. Робърт гледаше танцуващите пламъци и пиеше. Когато обърна поглед към Нийл, очите му трябваше да се приспособят и в този миг осъзна защо брат му постави пейката по този начин. Дори в своя замък Нийл си оставаше воин и си беше осигурил максимално широко зрително поле. Ако го изненадаше неприятел, веднага щеше да го забележи.

Робърт сви устни раздразнено. След дълги години на битки с англичаните също беше станал много предпазлив, но тук, в този сигурен замък си позволяваше да се отпусне. Обаче брат му никога не се отпускаше, вечно бдеше.

— А някой от рицарите търсил ли е друго убежище?

— Не. Ще останат тук, тъй като няма по-сигурно убежище. И все пак те са наясно, че трябва скоро да си тръгнат, за да не привлекат вниманието към Крейг Ду. — Нийл се загледа в своя брат с пронизващи черни очи. — За себе си не питам, защото и без това грижите ти са много, но заради тях трябва да знам: възнамеряваш ли да ни наложиш едикта на Климент?

Робърт скочи като ужилен.

— И питаш! — Беше толкова ядосан, че заговори на келтски, но погледът на Нийл не трепна и той обузда гнева си.

— Необходим ти е съюз с Франция — изрече спокойно Нийл. — Ако Филип открие кой съм, няма да се спре пред нищо, за да ме залови, даже ще се съюзи с Едуард. Не можеш да рискуваш.

Онова, което не каза, беше, че Шотландия се нуждаеше от съюза, а брат му бе Шотландия и въплъщаваше всички нейни надежди и мечти.

Робърт пое дълбоко дъх.

— Да — съгласи се, като заговори отново на френски. — Няма да е лесно. Но вече загубих трима братя в английската касапница, съпругата и дъщеря си, нашите сестри са пленнички от три години и не знам дали ще ги видя живи. Няма да загубя и теб.

— Та ти едва ме познаваш.

— Вярно, че не сме израснали заедно, но те познавам — възрази Робърт. Познаваше го и го обичаше. Беше толкова просто. Никой от другите братя не можеше да му съперничи за короната, но той и неговият баща знаеха още от времето, когато Нийл беше едро десетгодишно момче, че този незаконороден брат има рицарски заложби и е необикновено надарен с храброст и интелигентност, типични черти и за самия Робърт. Заради Шотландия те нямаше да допуснат вътрешни междуособици, заставайки един срещу друг, и въпреки че Нийл бе доказал своята лоялност, точно това негово качество би обединило народа около него. Обстоятелствата, свързани с раждането му, се пазеха в тайна, но тайните често излизаха наяве, както Нийл го доказа навремето, намирайки начин да се приближи до Робърт и да го попита вярно ли е, че са братя.

Не бе рядко срещана практика претендентите за престола да разчистват пътя си, като убиват онези, които представляват възможна заплаха, но Робърт и баща му, графът на Карик, не можеха да понесат подобна мисъл. Беше все едно да угасят ярък пламък и да потънат в мрак. Нийл беше изпълнен с жизненост и радост, неизменно готов за някоя дяволия. Привличаше към себе си хората като магнит. Винаги беше главатар на момчетата и безстрашно ги вкарваше в беля, но ако ги хванеха, също толкова безстрашно поемаше вината върху себе си.

Щом стана на четиринайсет, девойчетата с гъвкави тела взеха да го преследват и да се заглеждат в него с ясните си очи. Гласът му бе вече дълбок, раменете и гърдите — широки, фигурата — стройна и висока. Беше показал необикновена вещина в боравенето с оръжия, а от постоянните упражнения с тежки мечове беше заякнал още повече. Робърт се съмняваше, че брат му прекарва много самотни нощи, тъй като го преследваха не само девойчета, но и по-зрели жени, включително и омъжени.

Но се бе променил. Робърт не се учудваше, като имаше предвид коварството, на което станаха жертва тамплиерите. Магнетизмът му не беше отслабнал, но сега бе по-груб, а погледът му беше мрачен, дори когато устните му се усмихваха. Някога имаше неизтощима енергия, но вече беше зрял мъж и страховит воин. Усвоил бе изкуството на търпението, но неговата кротост наподобяваше притихването на хищника, очакващ следващата си жертва.

В този момент Робърт заяви:

— Шотландия няма да се присъедини към гоненията на тамплиерите.

И погледът на Нийл се вряза в него, остър като черен меч.

— Имаш моята благодарност… и нещо повече. Би могъл да се възползваш.

Онова, което остави неизказано, увисна тежко в стаята. Бдителният му поглед не трепна и Робърт вдигна вежди.

— И нещо повече ли? — попита, отпивайки вино.

Беше любопитен какво означава това „нещо повече“. Едва се осмеляваше да се надява… може би брат му му предлагаше злато. Шотландия се нуждаеше от злато, за да финансира битката срещу англичаните.

— Братята са най-добрите войници на света. Те не бива да се събират тук и все пак не виждам защо техните умения да отидат на вятъра.

— Ах!

Робърт впери отново очи в огъня. Разбра целта на Нийл и тя наистина бе примамлива. Не злато, а нещо почти толкова ценно — подготовка и опит. Високомерните, отлъчени от църквата рицари не носеха повече плащове и знамена с червени кръстове, но в душите си бяха останали същите, каквито бяха преди папата и френският крал да скроят заговор за тяхното унищожение. Бяха най-добрите военни на света. Тези безкрайни битки с Англия така изчерпваха оскъдните средства на Шотландия, че понякога войниците й се биеха с голи ръце. И какъвто беше смел народът му, особено дивите планинци, Робърт знаеше, че наистина се нуждае от нещо повече: повече пари, повече оръжия, по-добра подготовка.

— Смеси ги с твоите войници — прошепна Нийл. — Повери им отговорността да обучават твоите мъже. Съветвай се с тях по стратегически въпроси. Използвай ги. За отплата те ще станат шотландци. Ще се бият до смърт за теб и за Шотландия.

Тамплиери! Самата идея беше смайваща. Кръвта заигра във вените на Робърт при мисълта, че ще има такива воини под свое командване. И все пак какво могат да направят шепа мъже, без значение колко са добри?

— Колко от тях са при теб — попита Робърт, изпълнен със съмнения. — Има ли петима?

— Петима са — отвърна Нийл. — Но стотици се нуждаят от убежище.

Стотици! Той предлагаше да превърне Шотландия в убежище за рицарите, които се бяха изплъзнали и се криеха из цяла Европа. Ако ги заловяха, трябваше или да предадат братята си, или да изтърпят мъченията, преди да бъдат изгорени на клада. Някои бяха сътрудничили и независимо от това се простиха с живота си.

— Можеш ли да ги доведеш тук?

— Мога.

Нийл стана от пейката и застана с гръб към огъня. Фигурата му хвърли огромна сянка върху пода. Гъстата му черна коса падаше на раменете и по келтска мода от двете страни на лицето му висеше по една тънка плитчица. С карираната пола и бялата риза, с нож, затъкнат в широкия пояс, приличаше на всеки необуздан планинец. Лицето му беше мрачно.

— Онова, което не мога, е да се присъединя към тях.

— Знам — рече меко Робърт. — Нито го искам от теб. Без да любопитствам, знам, че си в много по-голяма опасност в сравнение с тези, на които искаш да помогнеш, при това не защото си ми брат. С каквато и мисия да те е натоварил Орденът, едва ли е по силите на слаб човек. Ако един ден ти потрябва моята помощ или помощта на рицарите, които ще изпратиш да ми служат, дай само знак.

Нийл кимна, но Робърт предчувстваше, че този ден никога няма да дойде. Брат му беше изградил здраво укрепление в най-непристъпната и отдалечена част на шотландските планини и щеше да го брани от всички заплахи. Беше събрал силен боен отряд от дисциплинирани рицари и войници и беше превърнал Крейг Ду в непревземаема крепост.

Местните хора вече говореха за него, макар и да се събираха около Крейг Ду, за да търсят закрила. Наричаха го Черния Нийл. Шотландците наричаха „черен“ всеки тъмнокос, но според мълвата този път прякорът характеризирал сърцето му, а не буйната коса и тъмните като нощ очи.

За Робърт, който бе наясно с потомствените линии на Нийл, приликата между доведения му брат и неговия най-добър приятел Джейми Дъглас, скандалният Дъглас Черния, веднага биеше на очи и го смущаваше. Майката на Нийл беше от Дъгласови, което означаваше, че с Джейми са първи братовчеди. Джейми беше висок и широкоплещест, макар не толкова висок или толкова силен като Нийл. Ако застанеха един до друг, някой щеше ли да забележи приликата? Щеше ли също така да забележи, че Нийл носеше физическите белези на яките мъже от фамилията Брус, както и безбожната красота, с която Найджъл, един от другите братя на Нийл, бе прочут? Кръвта на родовете Дъглас и Брус се беше съчетала у Нийл, за да създаде мъж с необикновено красива външност и сила, от онези мъже, каквито се раждат веднъж на сто години. Заради неговата безопасност и заради мисията, с която бе натоварен от унищожения орден, никой не биваше да узнае, че страшният Черен Нийл е многообичаният незаконороден брат на краля на Шотландия и копеле на прелестната Катриона Дъглас, тъй като съпругът на Катриона беше още жив и нямаше да се спре да премахне резултата от изневярата на жена си.

А Нийл бе и тамплиер, отлъчен от църквата, и по заповед на папата под страх от смъртно наказание следваше да бъде заловен и предаден. На пръв поглед съществуването му представляваше извънредно голяма опасност.

Но пък от друга страна, само глупак би се опитал да пробие укрепленията на Крейг Ду. Орденът бе избрал своя защитник много сполучливо.

Робърт въздъхна. Нямаше какво друго да предложи на своя брат, освен да пази тайната му и да му предостави кралството си за убежище на разпръснатите и преследвани рицари, колкото и малко Шотландия да спечелеше от това.

— Ще потеглям — каза той, като допи виното и остави чашата. — Времето напредна и хубавицата, която те чака, ще изгуби търпение и ще се огледа за друго легло.

Нийл бе отхвърлил напълно обетите за бедност, целомъдрие и покорство, дадени пред Ордена, но най-вече онзи за целомъдрие. Робърт се чудеше в този момент как брат му е издържал осем години без жена, защото въпреки че беше мъж, усещаше колко силен е нагонът на Нийл. Нямаше човек по-непригоден от него за монашески живот.

— Може би — отвърна спокойно той без капчица ревност или съмнение, понеже нямаше никаква вероятност на Мег да й хрумне нещо подобно. Тя се наслаждаваше на положението си на негова любимка, та макар и само в леглото.

Робърт се разсмя и го тупна по рамото.

— Аз ще яздя в студената нощ и ще завиждам, че ти ще яздиш между топли бедра. Бог да е с теб!

Изражението на Нийл не трепна, но Робърт долови внезапна студенина и инстинктивно почувства, че последните му думи предизвикаха тази реакция. Разтревожен, стисна по-здраво брат си за рамото. Понякога вярата се принизяваше, но тя крепеше всеки човек, а Нийл се бе отрекъл от тази опора, както Църквата се беше отрекла от него.

Нямаше какво друго да прибави, нито можеше да предложи утеха, освен обещанието, което вече даде.

— Доведи ги тук — каза меко. — Ще ги приема на драго сърце.

После Робърт де Брус, крал на Шотландия, натисна един камък вляво от голямото огнище и стената хлътна навътре. Взе факлата, оставена до входа към тайния тунел, поднесе я до огъня и я задържа, докато пламне силно. Напусна Крейг Ду, както и дойде — тайно.

Нийл не откъсна очи от вратата, докато не се затвори. След това с невъзмутимо изражение взе чашата, от която пи брат му, изтри ръба й и отново я напълни с хубавото френско вино. Неговата беше почти недокосната. Постави двете до леглото и отиде да търси Мег. Настроението му се бе помрачило, въпреки предложението на Робърт да предостави убежище на бегълците тамплиери. Изпитваше гняв, който не отслабваше. Проклет да бъде Климент, проклет да бъде Филип, и най-вече Господ Бог, на когото рицарите бяха служили вярно, а той ги бе изоставил, когато най-много се нуждаеха от него. Ако за това богохулство отидеше в ада, нека така да бъде. Но Нийл вече не вярваше в ада; не вярваше в нищо.

Щеше да оправи мрачното си настроение върху сочното, благосклонно тяло на Мег. Колкото по-груба беше любовната игра, толкова повече й харесваше.

Не търси дълго Мег. Беше се притаила до огромното, вито, каменно стълбище и тръгна към него с усмивка, щом той се появи на най-горното стъпало. Нийл остана там да я чака. Тя подхвана полите си и се затича нагоре. На трептящата светлина от факлите румените й страни станаха още по-румени. Той се извърна и закрачи към стаята си, преди тя да стигне до него. Мег го последва и той долавяше дишането й — ускорено и от бързината, и от предвкусването на насладата.

Беше свалила шала и развързваше връзките на корсажа си, когато влезе в стаята след него. Той затвори вратата и загледа Мег, която трескаво разголваше свежата си плът. Пенисът му запулсира и се надигна.

Тя забеляза двете чаши с вино и се усмихна доволно. Нийл знаеше, че Мег ще възприеме жеста като израз на сляпо увлечение по нея, но по-добре да мисли това, вместо да заподозре, че е имал таен посетител, още повече че той беше не кой да е, а кралят на Шотландия. Макар и да му се искаше да й засвидетелства малко внимание и най-вече двойно да й се отплати за физическото облекчение, което му даваше, интересуваше го само удоволствието, което получаваше от нейното нежно и щедро тяло.

След като се съблече, тя взе едната чаша и отпи. Насладата й се удвои, когато усети вкуса на най-качествено френско вино, а не разводнения киселак, с който бе свикнала. Светлината от пламъците на огъня играеше по гърдите й и тъмните зърна станаха с цвета на виното. Очерта се вдлъбнатината на пъпа и гнездото от къдрици между краката й.

Не искаше да чака. Приближи се, взе чашата от ръцете й, остави я настрани със замах и виното се разплиска. Тя изхленчи тихичко от изненада, когато той я вдигна на ръце и я хвърли на леглото, но щом той се метна върху нея, се разсмя.

— Няма ли да събуеш поне ботушите си? — кискаше се тя, развързвайки връзките на ризата му.

Нейната миризма бе тъмна и наситена — миризма на жена. Чувствителните му ноздри се разтвориха да поемат уханието.

— Защо? — попита той. — На краката ми са, не на члена.

Думите му бяха посрещнати със смях. Нийл пъхна ръка под фустанелата си, хвана възбудения си пенис и намери влажната пролука. Продължи навътре, усещайки, че приляга като нож в кания, и потръпна от задоволство, а смехът на Мег замря, щом тялото й пое тласъците на неговото.

Абсолютното удоволствие разнесе мрака в душата му. Стига да имаше жена в прегръдките си, забравяше предателството и смазващото бреме, стоварено върху раменете му.