Елизабет Лоуел
Невинна като грях (76)

76.

Териториален клуб по стрелба на Аризона

Неделя, 14,35 ч.

Кайла полагаше всички усилия да не мърда, да не крещи и да не се поддаде на изкушението да се втурне към мястото, където се предполагаше, че лежи Ранд.

Той не е мъртъв.

Може би е ранен, но в никакъв случай не е мъртъв.

И не умира в момента.

Ако не вярваше в това, щеше да се разпадне на по-малки частички от стъклото на входната врата. И с всяка една от тях щеше да се опита да пререже гърлото на Бъртън.

— Повикай го — нареди Андре, като уви косата й около дланта си, докато я принуди да застане на колене.

— Фоли ли? — попита тя през зъби.

Той рязко извърна главата й.

— Стийв е мъртъв. Говоря за другия. Любовникът ти. Повикай го. Кажи му, че искам да поговоря с него.

Това беше нещо, което й на нея й се искаше да направи.

— Ранд? — подвикна. — Бъртън иска да ти каже нещо.

Ранд си пое дълбоко дъх, после още веднъж и бавно запълзя към плота на регистратурата. Не се притесняваше, че ще се разкрие. Ако искаше да го застреля, Андре щеше да се оголи пръв.

Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Мога да го изслушам и оттук — отвърна той.

Гласът му беше променен, загрубял от адреналина и пулсиращата болка, но Кайла се зарадва да го чуе и въздъхна облекчено.

Стегни се, нареди си строго. Все още сме далеч от свободата. Оръжието на Фоли замлъкна, но нямам представа с какво разполага това чудовище Бъртън.

Можеше да се опита да избие малкия грозен пистолет, който държеше Бъртън, но едва след като всички други възможности бяха изчерпани.

Ранд погледна няколко пъти към Фоли, после съвсем забрави за него. Нито една от раните в тялото му не кървеше. Начинът, по който се бяха пречупили костите му, щеше да го накара да се гърчи в агония от болка. Ако изобщо можеше да я усети.

Вместо това над него се носеше мълчанието на смъртта.

— Хвърли оръжието, или ще убия Кайла — нареди Бъртън.

Смехът на Ранд беше дрезгав като гласа му, само че малко по-студен.

— За теб ще бъде много по-добре, ако остане жива.

Тишина. После гласът на Андре:

— Какво искаш?

Преглътна думите, които копнееше да изкрещи: Да я освободиш, без да я нараняваш. Вместо това изрече онова, което човек като противника му би могъл да разбере:

— Искам те мъртъв.

Кайла потръпна и зачака изстрела, който щеше да я убие.

Но такъв не последва.

Значи Бъртън наистина я искаше жива.

— Защо? — попита, опитвайки се да открие някаква слабост у мъжа, който го преследваше.

— Защото уби моя брат близнак.

Бъртън се намръщи и въздъхна. Отмъщението беше по-силен мотив от любовта или алчността. Много по-силен.

Но както всяка друга емоция, подлежеше на манипулация.

— Кога? Къде?

— Преди пет години. В Африка.

Андре се усмихна. Красотата на чувствата се състоеше в това, че можеха да те накарат да проявиш слабост, когато от теб се очаква да бъдеш силен.

— Там съм избил доста хора. Дай нещо по-конкретно.

Ранд не се доверяваше на гласа си, за да му отговори. Просто продължи да се снишава зад високия плот, ругаейки наум болката в рамото си и счупените ребра, които му пречеха да диша.

— Мога да си представя мъката, която си изпитвал, докато си наблюдавал умиращия си брат — засмя се иронично Бъртън. — Предсмъртното хъркане, кръвта…

Кайла се опита да се хвърли към него, опасявайки се, че ще каже нещо, което би могло да провокира Ранд да допусне грешка.

Андре я изгледа, сякаш беше досадна муха. И я удари силно по гърба, небрежно.

Когато Ранд чу вика й, все още беше зад плота. Зрението му и цевта на автомата се прочистиха в един и същ момент.

Коридорът се оказа съвсем пуст.

Мислеше си, че би могъл да чуе и най-отдалечения шум, но пулсиращата болка и бученето в ушите му пречеха да се ориентира. Отпусна се отново на пода и се насили да си спомни какво бе видял на компютъра на Мартин.

Преддверие в края на коридора.

И частни помещения за стрелба, към които се влизаше оттам.

Провери автомата. Бяха му останали само десетина патрона, без да се брои пистолетът, получен от Елена, който бе втъкнал в колана си.

Опита се да изчисли колко изстрела бе възпроизвел. Не успя.

Фароу сигурно ги е преброил. Той е изключително стриктен в това отношение.

Не че имаше някакво значение. Колкото и пъти да беше стрелял, Бъртън бе имал превъзходство, особено в клуб, където бяха складирани безброй амуниции. Единственото, на което можеше да разчита, беше, че съвсем скоро на помощ щяха да пристигнат още въоръжени мъже.

Колкото по-бързо Бъртън разбереше какво смята да предприеме противникът му, толкова по-скоро щеше да съсредоточи цялото си внимание върху Кайла.

Което не беше никак добре.

Изправи се с усилие и обходи коридора с цевта на автомата. Първо трябваше да открие Бъртън, след това да приключи с него. Това би могло да стане с помощта на няколко екипа, но в момента не разполагаше дори с един.

Пое пресметнат риск, като се превъртя през плота на рецепцията и се озова на колене в един ъгъл. По този начин можеше да контролира целия коридор.

И да се пребори с мрака, който го обгръщаше с всеки прилив на болката.

Бъртън обви лявата си ръка около шията на Кайла. Използвайки я като прикритие, затича приведен напред, белязвайки пътя си с изстрелите на проблясващия в ръката му „Глок“.

Коридорът беше пуст, като се изключи цевта на „АК-47“, която се подаваше иззад плота на регистратурата. Проехтяха няколко изстрела, но те бяха повече за изпускане на напрежението, отколкото целенасочени.

Ранд отскочи назад, машинално потривайки дулото на автомата. Зачака с надеждата Бъртън да се приближи и подаде глава иззад ъгъла.

За да може да я пръсне.

Но противникът му беше прекалено умен, за да предприеме подобен безразсъден ход. Вместо това придърпа Кайла още по-близо и я повлече към отдалечения изход, който водеше към частните помещения за стрелба. Там би могъл да получи единственото нещо, което искаше от нея.

Миг по-късно виковете й престанаха да се чуват и в сградата настана тишина.