Елизабет Лоуел
Невинна като грях (43)

43.

Гуадалупе, Аризона

Неделя, 8,55 ч.

Хам паркира на мръсна малка уличка, която имаше изглед към прашен градски площад, в отдалечения край, на който се белееха стените на две църкви. Ако Кайла имаше възможност да погледне в огледалото за обратно виждане към магистралата, би повярвала, че са я завели на пет километра на юг, в пустинята Сонора в Мексико. Камбаните на по-големия храм започнаха да бият, канейки вярващите на богослужение. Група тъмнокожи млади мъже с гарвановочерни коси се затътриха през песъчливото пространство към църквата.

— Това обяснява едно нещо — обади се Кайла.

— Кое?

— Мъжът в градината…

— Габриел Наваро.

— … беше от латиноамерикански произход, но не мексиканец. Кожата му беше прекалено тъмна като на лава с махагонов оттенък.

Ранд чакаше, разтърквайки разсеяно гладко избръснатата си буза. Чувстваше се гол.

— И?

— Това малко градче се нарича Гуадалупе — обясни тя.

Създадено е преди малко повече от един век от индианци от племето яки, населяващо северните райони на Мексико и избягало по време на Гражданската война. Човекът в градината беше един от тях.

— Което означава, че ще ни бъде дяволски трудно да се доберем до него — отбеляза Хам.

— Заради цвета на кожата му? — попита Ранд.

— Нещо такова — отвърна другият. — Яките са нещо като циганите, само дето са двойно по-подозрителни. Не се доверяват дори на сънародниците си мексиканци. Точно затова тук има две католически църкви. Едната за мексиканската общност, другата за тях.

— Предполагам, едва ли ще имаме възможност да огледаме наоколо — каза Ранд.

— Няма да ни се наложи. Разполагаме с местни съгледвачи, които се представят за служители в автосалони. Така могат да работят близо до къщата на Габриел. А ние ще си вършим работата отдалече.

— С бинокли? — полюбопитства Кайла.

— С камера — обясни Хам и й я подаде. — Туристите обичат да се навъртат тук през почивните дни и да наблюдават местните жители.

Взе някаква кутия, от която измъкна бейзболна шапка на „Даймъндс“, подобна на онази, която сам носеше. Подхвърли я към Ранд, който измърмори, че е почитател на „Маринърс“, но все пак я сложи.

Мобилният телефон на Хам иззвъня. Той вдигна и се заслуша.

— В къщата става нещо — съобщи приглушено. — Появил се е микробус. Шофьорът е бял мъж с рижава коса. — После отново в слушалката: — Продължавайте, приближете се още малко. В Гуадалупе винаги е пълно със съгледвачи в лекотоварни коли.

Продължаваше да слуша. И продължи да излага информацията:

— Въпросният микробус е на Аризонския териториален клуб по стрелба.

Кайла измърмори нещо под носа си.

— Какво? — настойчиво попита Ранд.

— Стийв Фоли е рижав — отвърна тя. — Освен това членува в този клуб.

— Що за място е това? — продължи да я разпитва той. — Антични оръжия и дуели на зазоряване?

— По-скоро мокрите сънища на Рамбо — обади се Хам, ровейки из спомените си. — Най-новите технологии, доколкото ми е известно.

— Стийв се изживява като първокласен стрелец — каза Кайла. — Но тук, в Аризона, това може да се твърди както за всяка възрастна жена, така и за всеки начинаещ.

— Знаеш ли къде се намира клубът? — обърна се към шофьора Ранд.

— В самия край на пустинята, недалеч от терен, собственост на едно от племената.

— Там допускат ли федерални агенти?

Другият сви рамене.

— За всяка общност важат различни закони. Никога не са ме канили, така че не съм ходил там. Само съм чувал различни неща от хора, които са го посещавали.

— Стийв постоянно говореше за клуба като за „Гумения град“ и за прилежащите му територии, където и да се намират те.

Двамата мъже си размениха многозначителни погледи.

Гуменият град.

Названието накара Ранд да настръхне. Съвременните бойци често се упражняваха в сгради без покриви, чиито стени бяха изградени от стари автомобилни гуми, напълнени с кал. Имаше точна представа за мястото, което описваше Кайла, знаеше точните постройки, покритите с чакъл каньони и вътрешните лабиринти от подвижни галерии с платформи за наблюдение над тях. Клубът за стрелба на Фоли представляваше истинска крепост в пустинята, безопасно отдалечена и претъпкана с оръжие.

— Какво точно означава „Гуменият град“? — попита Кайла.

— Жаргонното название на симулативен бункер — поясни Ранд. — С достатъчно територия за разбег и стрелба. Обикновено такива места се използват за обучение на силите на реда или за военни бази. — Устните му се извиха в крива усмивка. — Мисли за него като за Дисниленд за добре въоръжени зрели хора.

— Трябва да е бил Стийв — каза тя.

— Много мило.

Жената сви рамене.

— Що се отнася до закона за оръжията, Аризона е напълно свободна зона. Тук всеки може да си купи каквото пожелае.

— Какво имаш предвид? — попита Ранд.

— Означава, че имаме право да ходим въоръжени, стига оръжието да се носи открито. Виждала съм момчета в Костко да се разхождат свободно с пистолети.

— Наистина много мило — сухо се усмихна той. — Скрий се зад камерата, Кайла! — После се обърна към Хам: — Приближи се до микробуса на клуба. Движи се бавно като наркоман, търсещ дилъра си.

Шофьорът понечи да възрази, но после си спомни разпорежданията на Фароу. Ранд беше шефът.

— Виждам четирима мъже на паркинга — съобщи той, — в това число рижавият в колата. Според информатора ми, те пренасят нещо от багажника на закрит син камион.

Хам криволичеше ту наляво, ту надясно. Градският площад бе обграден от малки едноетажни къщи, чиито покриви бяха отрупани със сателитни чинии и климатици.

— Почти стигнахме — съобщи той.

Кайла насочи камерата към тротоара и изруга тихо.

— По дяволите, това е Фоли. До него стои Габриел. Другите двама не ги познавам.

— Наведи се — нареди Ранд и притисна главата й към скута си. — Хам, гледай право напред, докато минаваме покрай тях.

— Ясно, сър!

Каквото и да бе казала тя, думите й бяха приглушени.

Шофьорът мина бавно покрай къщата, преструвайки се, че изобщо не го интересуват. Ранд облегна широките си рамене на вратата в опит да прикрие лицето си. Но все пак успя да види дългата алея и лъскавия яркочервен микробус, паркиран само на няколко сантиметра от шевролета, чиито надписи обещаваха бърза доставка. Задната врата беше с друг цвят. Върху нея ясно личаха прясно нанесени, правоъгълни белези.

— Виждаш ли оръжията? — обърна се Хам към Ранд, след като бяха подминали.

— Значи свършихме работата?

— Аха.

Хам постепенно увеличи скоростта.

Ранд помогна на Кайла да се изправи.

— Трябва ли да се задоволя с вкуса на скута ти? — попита тя, нагласявайки шапката си.

Той се надвеси над нея и каза нежно:

— Снощи нямаше нищо против.

Жената отново го погледна многозначително.

— Видяхте ли какво разтоварват? — обади се Хам.

— Бойни карабини — отговори му Ранд.

— Какво? — провикна се Хам и погледна в огледалото за обратно виждане. — Сигурен ли си?

— Абсолютно — отговори другият. — Бъртън е единственият човек, който би могъл да внесе такива оръжия в Африка. Предполагам, че все още има стабилни връзки. Във всеки случай достатъчно солидни, за да може да си позволи да даде на Фоли две карабини с посредничеството на Габриел.

— Две?

— Поне толкова видях. Може и да са били повече.

Хам изруга.

— Това увеличава траекторията на изстрелите им поне с хиляда и петстотин метра.

— Доколкото можех да преценя, от багажника разтоварваха именно оръжия — каза Ранд. — Във всеки случай изглеждаше като нещо метално.

— Мили боже! — възкликна Хам. — Какво ли още ни чака?

Мобилният телефон на Кайла иззвъня, напомняйки й, че бе забравила да го изключи. Тя го извади от чантата си и се загледа в номера, изписан върху дисплея.

И се намръщи.

— Кой е? — попита Ранд.

Апаратът продължаваше да звъни и тя го протегна към него.

— Стийв Фоли.

— Залагам десетачка, че той те е подхвърлил на Габриел — подметна Ранд.

Никой не се осмели да приеме облога.