Линда Хауърд
Мисията на Макензи (1)

Пролог

Той бе легенда, още преди да завърши Военновъздушната академия, поне сред връстниците си. Като най-добър от випуска му бе дадена възможност да избере с какво да се занимава по-нататък и никой не се изненада, че той се спря на реактивните изтребители.

Общоизвестна истина бе, че пилотите на изтребители най-бързо получават повишения в Академията, а реактивните бойни самолети, с присъщото им великолепие, лесно биваха забелязани. Тези обаче, които познаваха Джо Макензи, наскоро повишен в чин „офицер“, много добре знаеха, че той не даваше и пет пари за кариерата си. Вълнуваше го единствено летенето.

Началниците му не бяха убедени, че е подходящ за боен изтребител, но тъй като това бе неговият избор, решиха да му дадат възможност. Бе прекалено висок — около метър и деветдесет. Нямаше да има проблем с бомбардировач, но кабината на реактивния изтребител е прекалено малка, затова физическите норми за пилот на такава машина включваха ограничения в ръста. Разбира се, като всяко правило и тук имаше изключения, и изискванията към кандидатите бяха по-скоро препоръчителни, отколкото задължителни. Затова и Джо Макензи получи своя шанс да опита.

Скоро инструкторите му откриха, че въпреки височината, той бе не просто добър; беше изключителен пилот. Беше от типа хора, които поставят нови стандарти за всички след тях. Зрението му бе превъзходно, имаше феноменални рефлекси и сърдечносъдовата му система бе по-добра от тази на хора с по-нисък ръст. Остана най-добрият по физика и аеродинамика. Нямаше проблем с управлението на тези опасни машини и с удоволствие прекарваше времето си в симулатора, за да усъвършенства уменията си.

И най-вече, притежаваше уникалното качество да преценява ситуацията на момента — забелязваше всичко около себе си и реагираше по възможно най-добрия начин. Това бе задължително условие за всички пилоти, но само при най-добрите бе толкова силно развито. Още преди да полети с истински изтребител, му се носеше славата на магьосник в кабината.

Като съвсем млад капитан по време на Войната в Залива свали три вражески самолета за един ден — успех, който за негово успокоение не бе разгласен. Причините бяха чисто политически — за да поддържат добри отношения с партньорите си, Военновъздушните сили на Съединените Щати предпочитаха чуждите пилоти да обират лаврите. Капитан Макензи с радост прие политиката на началниците си. По чиста случайност се оказа в ядрото на ожесточена съпротива от страна на врага през втория ден от военните действия. Противниковите пилоти го разочароваха с липсата на умения. За около три минути ситуацията наистина бе доста опасна, когато той и помощникът му бяха нападнати от шест вражески изтребители едновременно.

Резултатът бе неприлично бързо повишение в майор и Джо Макензи, с кодовото название „Мелез“, бе известен като пилотът, който най-бързо ще се окичи с генералската звезда.

По време на Втората война в Залива майор Джо Макензи свали още два вражески изтребители в пряка въздушна схватка, за което бе обявен за пилот първи клас. Този път успехите му не можеха да останат тайна от медиите, пък и Пентагонът нямаше подобни намерения. Отделът за връзки с обществеността много добре разбираше, че в лицето на привлекателния мелез, олицетворение на най-достойните за възхвала качества, имат златна мина. На тридесет и две го повишиха в звание „полковник“. За всички бе ясно, че единственото, което предстои на Мелезът Макензи бе път нагоре.