Серия
Тексас! (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Texas! Sage, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 165 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Топлите й, подканящи устни докоснаха неговите, тя леко въздъхна, а след това прошепна:

— Честита Коледа!

— Честита Коледа и на теб, Сейдж!

Усмихната, тя обгърна врата му с ръце и отново притисна устни към неговите като вложи малко повече страст в целувката им… или поне се опита да го направи.

— Травис!

— Какво?

— Целуни ме.

— Целунах те.

— Искам да ме целунеш истински. — Тя приканващо измърка. — Нали знаеш, че ти е позволено да ме целуваш страстно. Нищо, че е Коледа.

— Сейдж, моля те. — Младият мъж притеснено погледна към прозорците. Вътре в къщата празникът продължаваше с пълна сила. — Някой може да ни види.

Тя свали ръце от врата му и силно въздъхна.

— О, за Бога, Травис! Как може да си толкова благопристоен! Никой не ни гледа. Пък и кой го е грижа какво правим ние двамата?

— Мама. Харесва ли ти гривната?

Тя се разсея за миг и отговори:

— Разбира се, че ми харесва. Има ли жена, която да не я хареса? Та тя е прекрасна!

Повдигна ръка и разгледа масивната златна гривна около китката си:

— Радвам се, че ми позволи да отворя подаръка си тази вечер, вместо да чакам до коледната нощ.

— Така ще можеш да й се радваш през всичките празнични дни.

— Много мило от твоя страна. Благодаря ти.

— И все пак усещам, че си разочарована.

Сейдж Тайлър го погледна през гъстите си мигли и тихичко си призна:

— Мислех си, че на Коледа може би ще ми подариш годежен пръстен.

Но преди той да й отговори каквото и да било, тя продължи:

— Но по всичко личи, че все още не си избрал пръстените. Кой знае? Може пък да не искам традиционен годежен пръстен. Вероятно и този път, напук на условностите, ще предпочета нещо съвсем различно. Например цветен камък вместо диамант.

Травис сведе поглед към белия кожен панталон, с който беше облечена. Пуловерът й беше повече от подходящ — от бяла ангорска вълна, пухкав и мек. По раменете и покрай врата с много вкус бяха пришити блестящи перлички и малки фалшиви диаманти. Панталонът, обаче, съвсем определено беше проява на твърде съмнителен моден вкус.

Той слабо се усмихна.

— Никой никога не би могъл да те обвини в традиционализъм и придържане към условностите и общоприетите стандарти.

— И слава Богу! — Тя рязко тръсна глава и гривата й от тъмноруса коса се разлюля по раменете й. — Помислих си, че майка ти ще получи сърдечен удар, като ме видя да слизам по стълбите, облечена по този начин.

— Ами, тя… предполагам, че според нея само хулиганите и рок певците носят кожени панталони.

— Хмм. Може би трябваше да се облека в рокля от тафта в меки и пастелни тонове.

Той се намръщи, доловил сарказма й.

— Мама си е мама. Тя и приятелите й малко или повече си приличат. Правят едни и същи неща, посещават едни и същи места, обличат се по един и същ начин. Тя просто е свикнала с определено поведение и начин на живот.

— Ако ще ставам нейна снаха, за нея ще е по-добре да свикне и с мен, нали? Надявам се, не очаква от мен да започна да нося дълги карирани поли и широкополи, скромни на вид шапки, когато се омъжа за теб. Последното ми име е единственото нещо, което ще променя в деня на сватбата ни. И като стана дума за това — добави тя внезапно осенена от пристъп на вдъхновение, — ще бъде страшно романтично, ако официално обявим годежа си в деня на Свети Валентин. Много по-добре, отколкото на Коледа.

Беше измъкнала Травис за глътка чист въздух на дългата и просторна веранда на къщата на семейство Белчър. Внушителната сграда, построена от червени тухли, беше украсена с безброй трепкащи коледни светлини. Във всекидневната зад тях се виждаше огромна елха, накичена от специален декоратор, който бе наблегнал на гирляндите, перлите, романтичните играчки и натруфеното дърво заемаше един от големите прозорци, които гледаха към верандата.

Три вечнозелени храста бяха посадени временно на предната морава и украсени заради минувачите и посетителите, които всяка година идваха от всички краища на окръг Харис, за да позяпат претенциозната показност на богатите, потънали в охолство жители на този квартал в Хюстън. По улицата се точеше колона от коли, които бавно се движеха, почти опрели броните си, а светлините на фаровете им бяха замъглени и размътени от спусналата се мъгла.

Макар че времето бе сравнително меко, Травис се сгуши в яката на тъмното си сако и пъхна ръце в джобовете на панталона си. Сейдж винаги се дразнеше от тази му стойка, струваше й се, че така той прилича на типично мамино, богаташко синче. А и вече знаеше, че тази поза обикновено означава, че трябва да й каже нещо неприятно, но се бои да започне разговора.

— Истината, Сейдж, е, че се чудя дали не прибързваме с нашия годеж.

Изявлението му я свари неподготвена, но тя веднага се съсредоточи и го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Травис леко се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Ами, след пролетния семестър ми предстои една цяла година стаж в болницата. А след това трябва да изкарам и специализирания курс по дерматология.

— Чудесно зная какво трябва да направиш, преди да си в състояние да откриеш собствена практика, Травис. Всичко ще бъде както трябва. Сега, след като завърших университета, ще мога да си намеря добра работа.

— Не се безпокоя за парите. Родителите ми ще ме издържат, докато не започна работа.

— За какво тогава се притесняваш? Усмихни се! Коледа е.

Той погледна към върволицата коли, които пълзяха край къщата.

— Мисля, че не разбираш какво се опитвам да ти кажа, Сейдж…

Широката й усмивка стана несигурна и колеблива.

— Очевидно не, но трябва да е нещо ужасно. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш. Престани да се измъчваш и да ме държиш в напрежение. Ако имаш нещо за казване, давай направо.

Той се почеса по главата, изкашля се и пристъпи от крак на крак.

— Напоследък мислих доста и…

— И?

— И не смятам, че… Не че ти си… Сейдж, ние просто не си…

— Не си какво!

Той се обърка. Няколко пъти отвори и затвори устата си и най-накрая го изстреля на един дъх.

— Подхождаме. Ние просто не сме един за друг.

След тези думи, той отпусна рамене. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. По всичко личеше, че бе свалил огромно бреме от плещите си.

Сейдж го изгледа, стъписана и безмълвна. Не можеше да повярва на ушите си. Вече повече от една година се срещаше само с Травис. Не бяха сгодени, но се подразбираше, че ще се оженят веднага, щом тя защити степента си от университета. Семестърът вече свърши и тя очакваше, че през празниците ще получи годежен пръстен и официално ще обявят предстоящата им женитба. А той се отказваше от нея. Това бе немислимо. Истински абсурд. Да се откаже от нея! От Сейдж Тайлър! Сигурно не го бе разбрала правилно.

— Не искаш да кажеш, че разваляш неофициалния ни годеж?

Той се изкашля за пореден път.

— Струва ми се, че трябва да го обмислим по-внимателно.

— Стига си го увъртал, Травис — сухо каза тя. — Ако ме напускаш, имай поне смелостта да ми го кажеш направо.

— Не те напускам. Не е точно така. Мама мисли…

— О, мама мисли… Мама мисли, че аз не съм достатъчно добра за малкото й момче.

— Не ми приписвай неща, които не съм казал, Сейдж.

— Изплюй камъчето тогава.

— Мама мисли, и аз съм съгласен с нея, че ти си… ами, малко буйна за човек като мен.

— Буйна?

— Невъздържана.

— Невъздържана?

— Показна и ефектна.

— Защото нося кожени панталони?

— Сейдж, бъди честна! — запротестира той.

— Честна ли? Та аз съм бясна, по дяволите!

— Нямаш никакво основание.

— Така ли?

— Ако помислиш малко, ще видиш, че никога не съм те молил официално да се омъжиш за мен — колебливо изрече той.

— Разбира се, че си го правил. — Сейдж вече крещеше. — Говорехме за това през цялото време. Моето семейство…

— Те ще бъдат повече от доволни, ако не излезе нищо от връзката ни. Братята ти ме смятат за тъпак. Единствено майка ти ме приема, но то е, защото тя е добра с всички. Шерифът, който постоянно се навърта у вас, неодобрително клати глава всеки път, когато погледът му се спре върху мен.

— Въобразяваш си — настоя тя, макар да знаеше, че е прав.

— Добре де. Както и да е. — В гласа му се долавяше нетърпение. — Мисля, че просто имаме нужда да си починем един от друг.

Гневът й отстъпи пред болката и разочарованието.

— Мислех, че ме обичаш…

— Така е.

— Защо тогава водим този разговор? Аз също те обичам.

Той изглеждаше истински нещастен.

— Обичам те, Сейдж! Ти си красива и много секси. Ти си най-непредсказуемата, най-очарователната жена, която някога съм срещал. Завива ми се свят всеки път, когато те видя. Ти си буйна и темпераментна. Непрекъснато подтикваш хората за едно или друго, подчиняваш ги на волята и желанията си.

— По думите ти излиза, че съм истински тиранин.

— Не исках да се получи така. Не мога да те догоня, Сейдж, не мога да изпитвам твоята жажда за живот. Уморих се да опитвам. Ти си твърде пламенна, решенията ти са спонтанни и прибързани. А аз съм предпазлив и внимателен. Политическите ти възгледи са твърде либерални. Аз съм убеден консерватор. С цялото си сърце ти вярваш в някакъв свой личен бог. Аз си имам моите съмнения, опасения и страхове. Като се вземе предвид всичко това, бих казал, че различията между нас са непреодолими.

— Противоположностите се привличат…

— Започвам да мисля, че не е съвсем така.

— Това са глупости, Травис! Опитваш се да се оправдаеш, търсиш си извинения. Ако смяташ да ме зарежеш, бъди поне достатъчно доблестен и престани с тези неискрени и прекалено деликатни обяснения.

— Недей да правиш нещата толкова трудни за мен — оплака се той.

Трудни за него? Сейдж сви юмруци, сякаш се канеше да го удари.

— Ти не ме обичаш вече. За това ли всъщност става дума?

— Не, всичко, което ти казах преди малко е истина. Аз наистина те обичам, Сейдж. Но, по дяволите, не разбираш ли колко усилия и енергия ми коства връзката с теб? — Той безпомощно се разсмя. — Ти си като игриво котенце. Изискваш постоянно внимание и привързаност.

— Не съм забелязала досега да си се оплаквал от обичта ми — студено отбеляза тя. — Всъщност, неведнъж си ме молил да отида и по-далеч. Искал си много повече.

В този момент поне Травис прояви достатъчно благоприличие и я погледна с тъга.

— Заслужих си го. Истината, Сейдж, е — гласът му беше отчайващо обезсърчителен, — че вече се уморих. Ти ме изцеди. Не мога да съм с теб и в същото време да отделя на обучението си необходимото време и внимание. Мисля, че трябва да се разделим за известно време и отново да преценим ситуацията преди да се хвърлим в необмислена женитба.

Докосна я за пръв път и леко постави ръце върху раменете й.

— Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен, когато помислиш върху всичко, което казах. Струва ми се, че грешиш по отношение на чувствата си към мен. Може би наистина вярваш, че ме обичаш, но аз мисля, че просто се самонавиваш и заблуждаваш.

Тя тръсна рамене и се измъкна от ръцете му.

— Не ми обяснявай какво мисля и в какво вярвам, Травис!

Това трябва да е някакъв лош сън, кошмар, помисли си тя. Скоро ще се събуди, ще се обади на Травис и ще му разкаже за странния си сън, ще го помоли никога да не допуска той да се превърне в действителност.

Всичко обаче беше прекалено истинско, за да е сън. Празничните светлини блестяха около нея. Долавяше аромата на вечнозелените клонки, чуваше коледните песни, които се носеха по стереоуредбата в къщата. Усещаше сълзите, които напираха в очите й, устата й имаше неприятен метален вкус, чувстваше се унизена и предадена. До този момент винаги тя бе казвала на обожателите си, че всичко между тях е свършено. Ако трябваше да се сложи край на някоя връзка, тя бе тази, която го правеше.

Травис, уравновесеният и амбициозен Травис, бе направо луд по нея. Не можеше да повярва, че в този момент той се отказваше от нея. Само преди няколко месеца я бе помолил да се премести при него, но тя бе отказала. Той се посърди няколко дни, но след това заяви, че я обича още повече, заради моралните й принципи и предразсъдъци.

Рядко се караха. Само понякога той ставаше прекалено упорит, инатеше се и отказваше да се съгласи с нея. Като в този момент. Но когато го попритиснеше, той обикновено отстъпваше пред по-силната й воля.

— Да ти кажа истината, Травис, аз не си падам особено по подобни споразумения. Или ме обичаш и искаш да се ожениш за мен, или изобщо не ме обичаш. — Тя отметна косата си назад и го изгледа предизвикателно. — Решавай. Сега или никога.

Той с болка се вгледа в решителното й изражение и във войнствено вирнатата й брадичка. Най-накрая промълви:

— Щом поставяш въпроса по този начин, струва ми се, че никога, Сейдж.

Ударът беше много жесток, но тя успя да запази гордото си изражение. Но това бе просто немислимо! Той не би могъл да постъпи с нея по този начин!

Когато му остане време да помисли върху стореното, Травис сигурно щеше да съжали за думите си. Щеше да се върне и да я моли на колене да сподели светлото му бъдеще на преуспяващ дерматолог. А дотогава, проклета да е, ако му покаже колко силно я бе наранил. Нямаше да му достави удоволствието да се разплаче. Никакви сълзи!

Главният виновник за това неочаквано решение очевидно бе госпожа Белчър. Тя успяваше да обуздае и сплаши Травис само с един властен поглед, но Сейдж не се боеше от нея. Надменното й високомерие предизвикваше Сейдж да я провокира непрекъснато, караше я да върши неща, за които бе сигурна, че ще я подразнят — като например появата й с кожен панталон на официалната вечеря. А когато Травис най-сетне се осъзнае и се върне при нея с наведена глава, тя ще се омъжи за него и ще му роди шест деца, точно през десет месеца едно от друго.

Но междувременно ще позволи на Травис да се оттегли без повече затруднения. Изгледа го предизвикателно.

— Чудесно. Ще изляза от живота ти веднага, щом опаковам нещата си.

— Сега? — Гласът му преливаше от недоумение. — Не можеш да си тръгнеш сега, Сейдж! Колата ти е в Остин. Къде ще отидеш?

— Ще се оправя.

Той поклати глава с раздразнение. Изглеждаше така, сякаш търпението му е на привършване, сякаш наистина бе уморен от своенравното й държание.

— Не можеш да си тръгнеш сега.

— Как ли пък не, по дяволите! — изстреля тя, макар да знаеше, че Лори Тайлър би потънала от срам, ако можеше да чуе езика на дъщеря си.

— Виж, Сейдж, не виждам защо да не можем да прекараме празниците така, както бяхме планирали. Заедно. Като приятели. Аз искам да си останем приятели.

— Върви по дяволите!

— Ако не се върнеш вътре, ще съсипеш празника на майка ми. Гостите край масата ще останат нечетен брой.

— Пет пари не давам за вечерта на майка ти! — изкрещя тя. — Глупавите й печени пилета, които сервира всяка година, са жилести и твърди. Няма да се върна вътре, дори и ако животът ми зависи от това. Партито е ужасно тъпо и скучно. Май трябва да ти благодаря, че ми предостави достатъчно убедително извинение, за да се махна оттук.

Притеснен от високия й глас, той с неудобство погледна през рамо към прозореца. Официално облечените гости се разхождаха из разкошно украсената всекидневна, хапваха си сандвичи с пържен хляб, които се сервираха от облечени в бяло сервитьори, пиеха уиски със сода и яйчни коктейли, вдигаха наздравици за празника и си пожелаваха здраве.

— Сейдж, бъди разумна. Аз… аз не смятах да обсъждам този въпрос преди празниците, но ти просто ме предизвика тази вечер. Не искам да се чувстваш нещастна.

— Нещастна! — присмя му се тя. — Чувствам се чудесно. Сега ще мога да се насладя на празника, без да се притеснявам дали светската грандама ще одобри гардероба ми или не. Макар че пет пари не давам за мнението й.

— Не се дръж по този начин — примоли се той.

Тя злобно повдигна нагоре едната си вежда.

— И как се държа?

— Като разгневено и отмъстително дете.

— Най-напред каза, че съм надменна и властолюбива, след това ме сравни с някакво досадно домашно животинче, после намекна, че съм глупачка, която не познава дори собствените си чувства, а сега твърдиш, че съм отмъстително дете. И искаш да повярвам, че ме обичаш!

— Не е възможно да се разговаря с теб, когато изпаднеш в подобно състояние. — Травис изруга през зъби и се обърна към къщата. — Майка ще започне да ни търси. Ще дойда след малко. След като овладееш малкото си избухване.

Той влезе през вратата, преизпълнен със справедливо възмущение.

— Не си прави труда — подвикна тя след него.

Входната врата бе обкичена с венец, който според Сейдж бе толкова екстравагантен и претрупан, че чак простееше. По същия начин изглеждаше и елхата във всекидневната. По нея нямаше бляскави, но съвсем обикновени играчки, бонбони и захарни пръчки, от върха й не се усмихваше Дядо Коледа, така, както бе в собственото й семейство.

Тя с ярост се взираше в накичената елха, която се виждаше през блестящите стъкла на прозореца. Лампичките, разположени равномерно по прекрасните й клони, започнаха да се замъгляват пред погледа й. Сълзите, които преди малко се бе опитала да възпре, сега напълниха очите й и блестящите играчки на елхата затрептяха като кристални.

Когато гневът й поутихна, тя започна да усеща въздействието от постъпката на Травис. Човекът, когото бе обичала, човекът, за когото вярваше, че я обича, се бе отказал от нея.

Всичко, което й бе казал, можеше да се изрази само с четири съвсем простички думи: Аз не те искам. Тя може би наистина беше прекалено умна, непостоянна и капризна, но истината бе, че той вече не я иска. Нейната енергичност и жажда за живот, както се бе изразил самият той, му се струваха твърде уморителни.

Тя обгърна с ръце една от шестте релефни колони, които подпираха балкона над верандата, и подпря буза на хладната и грапава повърхност. Какво щеше да каже на хората? Как щеше да държи главата си изправена, когато това се разчуеше? Какво ще си помислят членовете на собственото й семейство? Единственото нещо, което очакваха от нея, бе да се омъжи за човек, който я обича толкова, колкото и тя него. Е, добре, тя се бе провалила и тук.

Както и с всичко останало.

Как можа Травис да направи това? Тя го обича. Те отлично си подхождат. Нима той не го разбираше? Тя обичаше да хитрува, той предпочиташе да й отстъпва. Той работеше много и упорито, а тя чудесно знаеше как да го подтиква и насърчава. Той беше твърде флегматичен и отпуснат и се нуждаеше от някой по-буен и темпераментен от него, за да направи живота му по-интересен.

Сигурно е изпаднал във временно умопомрачение, реши тя. Но ще се осъзнае. Рано или късно. Предполагаше, че това ще се случи съвсем скоро. Знаеше, че ужасно ще му липсва. Без нея животът му ще стане като този на родителите му — скучен, сдържан и безинтересен.

А когато той се върне при нея с подвита опашка, преглътнал гордостта си, тя ще му отмъсти за начина, по който я бе наранил и никак няма да бърза да му прости. Беше съсипал празника й. Бе дошла тук да отпразнува научната си степен. Беше вече магистър — нещо, което никой от братята й не бе постигнал. Но Травис бе помрачил радостта й.

Никога нямаше да му го прости.

Тя се отдръпна от колоната, избърса сълзите от лицето си, твърдо решена да не се поддава на мъката си.

Когато беше малко момиченце и някой я обидеше, тя никога не даваше воля на чувствата си, а се държеше нахално и се правеше, че изобщо не й пука. Още тогава бе разбрала, че сълзите само засилват присмеха на околните. Едва ли щеше да преживее детството си, ако бе плакала при всяка обида от страна на по-големите си братя. Не че те щяха да я наранят по някакъв начин. Не, но тя би умряла от срам, че се е разплакала и е проявила слабостта си пред тях.

Сега също нямаше кой знае какъв избор. Трябваше да преглътне разочарованието си и да изчака Травис да проумее, че е постъпил много глупаво. Беше немислимо да се обърне за утеха към семейството си — една разлюбена жена, разплакана и нещастна.

Но най-напред трябваше да измисли начин да се измъкне оттук. По-скоро щеше да замръзне навън, отколкото да се върне на празника на семейство Белчър. Нямаше дори да ги помоли за помощ, макар да знаеше, че госпожа Белчър щеше да я изпрати от дома си с най-голямо удоволствие.

Решително пое въздух, огледа се и се запъти към ъгъла на верандата.

Бе направила само една крачка, когато се закова на мястото си.

Той се мотаеше около обраслата с бръшлян стена, скрит в сянката на едно посадено в саксия вечнозелено растение. Светлината, която струеше от прозорците, обаче, бе достатъчна, за да може Сейдж да го разгледа добре. Прекалено добре.

Беше висок и строен, по-слаб дори и от брат й Лъки. Макар че по-голямата част от косата му бе скрита под мократа, голяма каубойска шапка, която бе нахлупил над очите си, Сейдж забеляза, че косата над ушите му е тъмноруса, изпъстрена с по-светли кичури, които блестяха като слонова кост. Очевидно прекарваше много време на открито, защото лицето му имаше силен, здрав тен, а край искрящите сини очи, които я наблюдаваха с неприкрита насмешка, се бе оформила фина мрежица от малки бръчки.

Силната му квадратна челюст издаваше непримиримост и непреклонност, а мускулите му, здравото тяло обясняваха арогантния поглед и дръзката стойка.

Облечен бе в светложълта спортна риза с блестящи копчета. Дънките му бяха с разръфани крачоли. Изпод тях се подаваха протритите му ботуши, които бяха с мокри и кални върхове. Единствената по-дебела дрешка, която да го предпази от студа, бе някаква черна, подплатена с вата жилетка. Беше разкопчана отпред, а палците и на двете му ръце бяха напъхани в джобовете на дънките му.

Беше висок около метър и деветдесет и пет, имаше широки рамене, дълги крака и тесен таз. Истински тексасец. Присмехулен и лош. Сейдж го намрази от пръв поглед, особено пък като видя, че той всеки момент ще избухне в смях. И то за нейна сметка. Не се разсмя, но това, което й каза, постигна същия резултат.

— Хо-хо-хо. Весела Коледа!

Опитвайки се да прикрие унижението си, Сейдж го изгледа сърдито.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Дядо Коледа. Само че изпратих костюма си на химическо чистене.

Отговорът му изобщо не й се стори забавен.

— Откога стоиш тук?

— Достатъчно дълго — рече той и се ухили от ухо до ухо.

— Значи си подслушвал.

— Нямаше как да го избегна. Щеше да бъде много грубо от моя страна да прекъсна една толкова нежна сцена.

Тя се изправи и съвсем преднамерено го изгледа от горе до долу със снизходително убийствен поглед.

— От гостите ли си?

Той най-накрая отприщи смеха, който напираше в гърлото му.

— Шегуваш ли се?

— Тогава значи си пътник. — Тя посочи оживената магистрала. — Колата ти ли се счупи, или какво?

Докато клатеше отрицателно глава, той оценяващо местеше очи по тялото й.

Тоя образ да не е болен, или смахнат? Сейдж не го удостои с отговор. Непознатият облиза устни и изцъка със съжаление.

— Ще е много жалко, ако някой ден решиш да се откажеш от кожените си панталони. Стоят ти направо страхотно.

— Как се осмеляваш…

— Ако се беше притиснала към мен така, както се притискаше към него, щеше да получиш най-секси целувката, вписвана някога в историята, без изобщо да ме е грижа дали ни гледа някой.

Никой, даже и най-упоритите й почитатели, не се бяха осмелявали да разговарят с нея по този начин. Ако не тя, то братята й щяха да ги изпозастрелят заради нахалството им. С пламнали бузи и блеснали от ярост очи, тя го заплаши:

— Ще извикам полицията.

— И защо искате да го направите, госпожице Сейдж? — Не бе направила и две стъпки към вратата, когато го чу да произнася името й. — Точно така — каза той сякаш прочел мислите й. — Зная как се казваш.

— Това е напълно обяснимо. — Гласът й прозвуча съвсем спокойно, макар самообладанието й да бе поразклатено. — Докато така грубо и невъзпитано си подслушвал разговора ни, който очевидно се е оказал напълно неразбираем за теб, ти си чул Травис да ме нарича по име.

— О, чудесно разбрах всяка казана думичка. В края на краищата всички говорим английски. Маминото синче те разкара. Просто и ясно. Реших, че ще бъде по-учтиво, ако го изчакам да свърши, преди да ти предам съобщението, което ти нося.

Тя го изгледа с пламнал от гняв и изпълнен с подозрения поглед.

— Ти си тук заради мен?

— Сега вече започна да схващаш.

— И защо?

— Изпратиха ме да те взема.

— Да ме вземеш?

— И да те заведа у вас.

— В Милтън Пойнт?

— Там е домът ти, нали? — Той широко й се усмихна. — Брат ти ме изпрати.

— Кой от двамата?

— Лъки.

— Защо?

— Защото снаха ти, жената на Чейс, започна да ражда днес след обяд.

До този момент тя просто си играеше с него. Не вярваше на нито една негова дума, но бе любопитна да разбере колко изобретателен би могъл да се окаже подобен тип. За нейна изненада, обаче, той бе добре запознат със семейството й.

— Тя ражда?

— От два часа следобед.

— Но тя трябваше да роди чак след Нова година.

— Бебето, обаче, има други планове. Не е искало да пропусне Коледа, предполагам. Може вече да е родила, но когато тръгвах, не беше.

Тя обаче продължаваше да се отнася подозрително към него.

— И защо Лъки е изпратил теб? Защо просто не ми е позвънил?

— Опита се. Една от съквартирантките ти в Остин му каза, че вече си тръгнала за Хюстън с гаджето си. — Той кимна към прозорците, през които се виждаха гостите, запътили се към трапезарията.

— Като помисли малко — продължи той, — Лъки реши, че най-бързо ще се прибереш у дома, ако аз дойда да те взема оттук. — Той се отмести от стената, хвърли един пренебрежителен поглед към мрачното небе и попита: — Готова ли си?

— Никъде няма да ходя с теб — възкликна тя, изпълнена с презрение към наивната му вяра, че ще го последва. — От осемнадесетгодишна възраст сама шофирам до Милтън Пойнт и обратно. Щом трябва да се върна у дома, близките ми ще се свържат с мен и…

— Лъки правилно предположи, че ще ми правиш въртели. — Докато мърмореше под носа си и неодобрително поклащаше глава, той бръкна в джоба на ризата си, измъкна оттам лист хартия и й го подаде. — Лъки го написа, за да ти го дам, ако започнеш да дрънкаш глупости.

Тя разгърна листа и прегледа бележката, която очевидно е била писана съвсем набързо. Едва успя да я разчете, но ръкописът на Лъки си беше такъв от край време. Лъки пишеше, че човекът, дошъл да я вземе, е новият работник на Тайлър Дрилинг, Харлан Бойд.

— Господин Бойд?

Ъгълчето на устните му весело подскочи нагоре.

— След всичко, което преживяхме заедно, можеш да ме наричаш Харлан.

— Не смятам да те наричам както и да било — рязко отвърна тя.

Усмивката му стана по-широка.

Брат й й нареждаше да тръгне с този мъж за Милтън Пойнт, без никакви спорове. Последните две думи бяха дебело подчертани… като че ли това би могло да помогне.

— Може да си я подправил. — Тя го изгледа обвиняващо.

— И защо да го правя? — попита той и отново се усмихна присмехулно.

— За да ме отвлечеш.

— И защо?

— За откуп.

— Няма никаква логика в това. Семейството ти е разорено.

Това беше вярно. Тайлър Дрилинг едва се крепеше и то само благодарение на парите, които Марси Джоунс бе заела на по-големия й брат Чейс при сватбата им. Поради западането на нефтодобивната индустрия, почти нямаше работа и за сондажните компании. Понастоящем, Тайлърови принадлежаха към групата на изпадналите и обедняващи хора. А на това се гледаше едва ли не като на знак за почтеност и благородство.

Гордостта й обаче бе наранена, задето този негодник бе така добре осведомен за тежкото финансово състояние на семейството й. Тя присви светлокафявите си очи.

— Щом компанията ни е в такова ужасно положение, защо Чейс и Лъки са те назначили на работа?

— Не са. Аз изпълнявам само някои определени поръчки. И от време на време получавам нещо като премия. Като тази вечер. Лъки ми предложи петдесет долара, за да дойда да те взема.

— Петдесет долара? — в гласа й се долавяше недоверие.

Той бутна назад каубойската си шапка.

— Изглеждаш изненадана. Прекалено голяма, или прекалено малка ти се струва тая сума?

— Единственото, което зная, е, че никъде няма да ходя с теб. Сама ще се прибера в Милтън Пойнт.

— Не можеш, забрави ли? Колата ти е в Остин, а ти пристигна тук с господин Страстна Целувка. — Бръчиците около очите му се сгъстиха, когато се усмихна. — Предполагам, че би могла да го помолиш да те откара у вас. Макар че милата му мамичка ще получи истеричен припадък, ако малкото й момче не си е у дома за Коледа. Но ти няма да го помолиш, нали, госпожице Сейдж?

Той предварително знаеше отговора на този въпрос и тя го намрази още повече.

По тротоара минаха няколко души, които пееха коледни песни и прокламираха мир на земята, а Сейдж, разтревожена и угрижена, се питаше как да постъпи. Чудеше се дали наистина е разумно да напусне относително сигурното си убежище на верандата на Белчърови и да тръгне с този тип, който изглеждаше така, сякаш извършването на углавни престъпления бе любимото му занимание.

От друга страна, за нея семейството й беше най-важното нещо в света. Ако наистина трябваше да се прибере у дома… Бележката от Лъки изглеждаше съвсем истинска, но щом този мошеник успя да я намери чак в къщата на годеника й…

— В колко часа каза, че започнаха родилните болки на Сара?

На лицето му бавно разцъфна познатата презрителна усмивка, по-мазна и от разтопеното масло, с което поливаха коледната пуйка.

— Това е един от подвеждащите ти въпроси, нали? Искаш да се убедиш, че не съм измамник.

Без да се смути от думите му, тя скръсти ръце пред гърдите си и се загледа в него сякаш очакваше отговора му.

— Е, добре. Ще се включа в играта — рече й той. — Съпругата на Чейс не се казва Сара, а Марси. По баща Джоунс. Тя е посредник по продажби на недвижимо имущество и от време на време Чейс с много обич я нарича Гъсето — прякора й от времето, когато са ходили заедно на училище.

Той се наклони на една страна, леко присви в коляното единия си крак и я изгледа с арогантен и заплашителен поглед. Палците на ръцете му отново бяха натъпкани в джобовете на дънките му.

— Хайде, госпожице Сейдж! Доброволно ли ще тръгнете или ще трябва да си изработя петдесетте долара?

Тя прехапа долната си устна. Той беше прав за няколко неща, и най-вече съвсем точно й бе посочил, че няма как да си тръгне от къщата на Травис Белчър. Нямаше никакво намерение да моли Травис за каквото и да било. И макар че Харлан Бойд беше долен мошеник и братята й я принуждаваха да прекара няколко часа с него — нещо, за което тя смяташе да им поиска обяснения при първа възможност, — гордостта й не й позволяваше да се обърне за помощ към нито един човек в тази къща.

— Предполагам, че нямам голям избор, нали, господин Бойд?

— Така е. Нямаш никакъв избор. Хайде да вървим.

— Трябва да си взема нещата.

Тя се опита да го заобиколи, но той отстъпи крачка встрани и застана на пътя й. Сейдж вирна глава и яростно го изгледа. Беше доста висок. Тя беше наследила високия ръст на баща си и имаше много малко мъже, които бяха толкова по-високи от нея, че да й се наложи да вдига глава, за да ги погледне в очите. Ръстът му беше твърде обезпокоителен. Както и светлината, която струеше от очите му или пък гласът му — толкова мек и в същото време по мъжки дрезгав и груб.

— Ако бях на мястото на гаджето ти, бих скочил отгоре ти подобно на котарак върху купа с прясна, сладка сметана.

Сейдж мъчително преглътна, но побърза да си го обясни с високо вирнатата си глава.

— Преди време един тип безпокоеше снаха ми и й говореше гадости по телефона. Едва сега разбирам колко отвратена трябва да се е чувствала.

— Ти не си отвратена. Ти си уплашена.

— Уплашена?

— Боиш се, че ако те целуна, ще ти хареса.

Тя презрително изсумтя.

— Бих искала да видя как ще го направиш.

— Надявах се да кажеш точно това.

Вирнатото й нагоре лице все още изразяваше изумление и предизвикателно презрение, когато той постави едната си ръка зад главата й, привлече я към себе си и впи устни в нейните в жарка и страстна целувка. Преди да успее да осъзнае какво става, тя усети езика му в устата си — настойчив, ласкав, неустоим.

Ококорила очи от изумление, тя погледна над рамото му към трапезарията, която се виждаше през прозореца. Сервитьорите се движеха около дългите, изкусно подредени маси, сервираха на гостите на семейство Белчър печени пилета и сладки картофи, докато бившата годеница на сина им бе скандално и брутално нападната на верандата от един мъж с похотлива усмивка и кални ботуши.

Ако не беше замръзнала от изненада, тя сигурно щеше да се разсмее силно и истерично.

Само след няколко секунди обаче Сейдж си възвърна самообладанието. Сложи ръце на гърдите му и го отблъсна е всичка сила. Не можеше да си поеме дъх. Дишаше накъсано и едва след като пое няколко глътки чист въздух, успя да изхрипти с продран глас:

— Само още веднъж опитай нещо подобно и цял живот ще съжаляваш затова.

— Сериозно се съмнявам в това, госпожице Сейдж. А и ти също. — После загрижено погледна към небето. — По-добре да тръгваме, преди времето да е станало още по-лошо. Иди и си вземи нещата. Ще те чакам точно тук.

Прекалено разярена, за да му отговори, тя се обърна и влезе вътре.