Елизабет Лоуел
Невинна като грях (39)

39.

Ройъл Палмс

Неделя, 6,25 ч.

— Събуди целия екип и се опитайте да заснемете всичко. Веднага! — нареди Фароу в слушалката.

— Заемам се — отвърна Мартин. — Открито ли да го направим?

— Действайте според ситуацията, но на всяка цена искам картина със звук.

Фароу затвори телефона, отиде до входната врата и я затръшна след себе си. Спря до парапета на малката покрита веранда. Главният агент — едър мъж в зелена камуфлажна униформа, се придвижваше напред с пистолет в ръка.

— Какво, по дяволите, става тук? — настойчиво попита Джо.

Вратата на съседното бунгало се отвори безшумно. През малкия процеп се показаха камера и микрофон.

Офицерът виждаше единствено високия, суров на вид човек, който блокираше пътя към бунгалото, което му бяха наредили да претърси.

— Дръпнете се, сър — нареди той. — Това е акция за намиране на доказателства, че тук се укриват незаконни емигранти.

Фароу посочи към основната сграда.

— Виж, каубой, кухнята е нататък, а главната кантора се намира на около половин километър назад по пътя, по който дойдохте.

— Отдръпнете се, сър.

— Това е частен имот — отсечено изрече Фароу. — Не се допускат лица, които забравят да се легитимират.

— Махнете се от пътя ми, сър — излая агентът, — или ще наредя да ви арестуват.

Вратата зад гърба на Фароу се отвори. На прага застана Грейс, опитвайки се да прикрие издутия си корем с червен копринен халат.

— Не, няма да се махне, сър. — Гласът й беше обигран като на съдия, свикнал да се разпорежда в съдебната зала и с… полицаите в нея. Погледът й се насочи към значката с името му. — Агент Морхаус, на път сте да превишите правомощията, които смятате, че притежавате.

— Извинете ме, мадам, но коя, по дяволите, сте вие, че да преценявате правомощията ми?

— Казвам се Грейс Силва Фароу. Подадох оставка като федерален съдия в Южния район на Калифорния. Район, който включва Сан Диего и където граничните патрули са изключително активни.

— Добре познавам мястото — сряза я Морхаус. — А сега се отдръпнете и двамата. Веднага!

— Още не — отвърна тя, произнасяйки отчетливо всяка дума. — Необходимо ви е специално разрешение, за да нахълтате в частна собственост. Съгласно закона, наетата хотелска стая се ползва с такъв статут. — Протегна ръка към униформения. — Вашето разрешение, ако обичате.

— Получихме сведения, че в това бунгало се укрива човек, който пребивава незаконно в страната.

Фароу не бе помръднал от мястото си до перваза на верандата, към която водеха три стъпала. Морхаус не би могъл да влезе, без да мине през него и бременната жена.

Останалите агенти се раздвижиха.

— Мадам… — подхвана Морхаус.

— Ако разполагате с подобна поверителна информация — спокойно го прекъсна тя, — вече би трябвало да сте си извадили разрешение за обиск. Впрочем за кого точно става въпрос? Трябва да е изключително важен човек. — Погледна към мъжете зад агента. — И много опасен.

Мърморейки под носа си, Морхаус измъкна бележник от страничния си джоб. Заповедническото поведение очевидно не въздействаше по никакъв начин на двойката пред него. Може би ако се държеше по-дружелюбно, щеше да свърши повече работа.

— Казва се Джон Нето. Един от управляващите в Камгерия, който според сведенията ни е влязъл нелегално в страната с туристическа виза от Виктория, Канада.

Фароу и Грейс си размениха погледи.

— Това е наистина поверителна информация — съгласи се жената. Хлопна вратата, направи две крачки към парапета на верандата и се загледа към групата мъже. — И очевидно този Нето е изключително опасен. Иначе емиграционните служби нямаше да пратят толкова много хора. — Сведе поглед към земята. — Успях да преброя осем агенти и пет коли. Това е огромна военна сила. — Отново впери студен поглед в Морхаус. — Особено във Финикс, където всеки шести е пристигнал от Мексико без документи за самоличност.

Морхаус въздъхна. Още от мига, в който бе получил задачата и екип с числеността на бейзболен отбор, бе усетил, че в тази работа има нещо гнило. И ето че още преди да бе успял да изпие две чаши кафе, се бе озовал пред непоколебим мъж и бременна жена.

— Мадам, аз изпълнявам заповед. Просто се отдръпнете и няма да усетите кога ще приключим.

— И откъде идва тази заповед? — попита Грейс.

— От началника на отдела ни. Мадам…

— В седем часа в неделя сутринта? — нетърпеливо го прекъсна тя.

— Каза, че касаело въпрос от първостепенно значение за сигурността на страната. А сега бихте ли…?

— Заповед? От Вашингтон? — продължи жената, повишавайки глас достатъчно, за да могат да я чуят в съседното бунгало.

— Не знам — с досада отвърна агентът. — Аз само изпълнявам.

Фароу се опитваше да прикрие колко го забавляваше случващото се. Бе работил с хора като Морхаус — почтени, надеждни, практични.

Грейс щеше да го смачка.

— Разбирам ви, агент — говореше тя съчувствено. — И в никакъв случай не бихме искали да възпрепятстваме законно федерално разследване. Ако ми дадете телефонния номер на шефа си, аз ще обсъдя с него формалностите.

Морхаус измърмори нещо под носа си.

— Вижте какво ще ви кажа, мадам. Ние ще влезем да огледаме, а вие бихте могли да поговорите с него по-късно. Така ще бъде много по-лесно.

— Би било по-лесно, ако подпиша декларация, че се отказвам от правото си да се позова на Петата поправка — отвърна Грейс. — А това ще е лошо за страната ни, не мислите ли? Впрочем номерът няма значение. Съветникът по правните въпроси, сенатор Милър, е мой добър приятел. Сигурна съм, че Джери има телефонния номер на шефа ви.

Агентът отново я погледна и разбра, че му предстои тежък ден.

— Няма да ви пуснем вътре без необходимите документи — отсече Фароу. — Решение на съда, разрешение или телефонният номер. Изборът е ваш.

Стиснатите устни на Морхаус недвусмислено показваха, че не е особено доволен.

— Повярвайте ми — продължи Фароу, — тази жена яде всеки ден полицейски значки и плюе само бодливите закопчалки.

Морхаус знаеше кога е притиснат в ъгъла. Накрая даде телефонния номер. Грейс влезе в бунгалото и внимателно затвори вратата след себе си.

Съпругът й се загледа в утринната светлина и се намръщи. Слънцето, изгряващо над Финикс, обещаваше не само лято. То беше заплаха.

— Ще си налея чаша кафе — заяви и се отправи към вратата.

Агентът го сграбчи за рамото.

— Къде си мислите, че отивате?

— Току-що ви казах. Вие искате ли едно? — Загледа се в закръгления корем на офицера. — С двойна сметана и захар, доколкото разбирам?

Пръстите на полицая се разхлабиха.

— Двамата с жена ви възпрепятствате федерално разследване и това започна да ми омръзва. Или ще се отнасяте към нас с нужното уважение, или някой ще отиде в затвора. А сега ми покажете документите си за самоличност.

— Нямам нужда от такива.

— Необходими са, щом го казвам — изсумтя Морхаус и подвикна през рамо към хората си: — Сложете белезници на този клоун. Приберете го.

— На какво основание? — попита Фароу.

— Нямате документи — изстреля в отговор агентът. — Според мен изглеждате съмнителен елемент и ви прибирам в участъка, въпреки че съм сигурен, че сте редовен гражданин.

Усмивката на Фароу лъсна като острие на нож, изваден от калъфа.

— Някога носех значка, подобна на вашата. И също като вас реших на своя глава да разреша недоразумение с един заподозрян в нелегална емиграция.

Мъжът неохотно отстъпи назад.

— И какво?

— Знаех, че човекът си е напълно редовен, точно както и вие сте наясно за мен. Нещо повече, той не беше длъжен да ми доказва правата си, защото отдавна живееше в страната. Въпреки това реших да продължа и да го закопчая.

— Браво на вас — измърмори Морхаус.

— Прекарах година във федерален затвор за нарушение на гражданските му права — любезно продължи Фароу. — Сега се дръпни, иначе ще те сполети същото.

Агентът се втренчи в него за няколко секунди, после бавно отпусна хватката си.

— Това място бъка от адвокати — изруга под носа си той.

Грейс се появи откъм бунгалото и му подаде мобилния си телефон.

— Шефът ви — осведоми го кратко.

Морхаус погледна слушалката, сякаш беше змия, после я пое и я приближи към ухото си.

— Да, аз съм. — Заслуша се, изсумтя, после въздъхна. И й подаде обратно телефона. — Иска отново да поговори с вас.

Грейс проведе лаконичен разговор с бюрократа от другата страна на линията, благодари му и прекъсна връзката.

— Има ли още нещо, офицер? — попита многозначително.

— Не. Извинете за безпокойството. — Със стиснати зъби Морхаус се извърна и махна на хората си да се качват по колите.

Трийсетина секунди по-късно наоколо вече нямаше никого.

— Чудесна работа — отбеляза Фароу и погали съпругата си по бузата. — Успя ли да научиш нещо полезно от шефа на отдела?

— Беше точно толкова сконфузен, колкото и Морхаус — намръщи се Грейс. — Каза, че действат по информация направо от Вашингтон, но отказа да ми съобщи източника.

— Трябва да е било нещо важно, за да накара тези момчета да се изсипят тук в неделя сутринта. Добре направи, че успя да убедиш Нето да остане в базата.

— Което сигурно е известно на агентите — възрази тя. — Без съмнение някой от хората им го наблюдава непрекъснато. Може би им се е изплъзнал.

— Или просто са преследвали нас през цялото време.

— Събирали са информация?

— Вероятно. Не могат да се доберат до него, затова се опитват да идентифицират и да разпитват нас. Как успя да се отървеш от Морхаус?

— Обясних на шефа му, че е бил използван като политическа примамка. Подобно твърдение не би допаднало на нито един агент. Освен това го предупредих, че не трябва да изпраща хората си без надлежно попълнена заповед за обиск.

Фароу изсумтя.

— Винаги биха могли да я получат.

— Много добре ме познават, както и адвокатите, работещи за „Сейнт Килда“. Ще отнеме време. — Жената изкриви лице в гримаса. — Зная как стават тези работи. Все още се опитвам да издействам възбрана върху сметките на Бъртън.

Фароу се огледа наоколо.

— Дори и да отнеме време, около нас нещата се нажежиха като плоска скала през юли.

— Смяташ ли, че е оставил някого да ни следи? — на свой ред се огледа Грейс.

Обзалагам се, че цялата местност е пълна с обикновени играчи на тенис и голф, снабдени с добри фотоапарати — отвърна Фароу, като я прегърна през раменете и я поведе към бунгалото.

— Трябва да държим Кайла далеч от федералните — твърдо заяви Грейс. — По някаква причина те са на страната на Бъртън. Ако политическият натиск се окаже достатъчно силен, Морхаус ще се върне със заповед за обиск и тогава не бих могла да му се противопоставя. И момичето ще се озове на самата огнева линия.

Фароу се усмихна студено.

— Но преди това ще им се наложи да я намерят.