Линда Хауърд
Разбивач на сърца (1)

Глава 1

Тя намери документа, докато сортираше личните вещи от бюрото на баща си.

Мишел Кабът с любопитство разгърна листа, така както бе разгъвала десетките други до сега, но едва бе прочела първото изречение, когато усети как гърба й се скова, а ръцете й затрепериха. Шокирана, започна да чете отново. Очите й ужасено се разшириха от прочетеното.

Всеки друг, но не и той! Мили Боже, само не той!

Тя дължеше на Джон Рафърти сто хиляди долара.

Плюс процентите, разбира се. Интересно, колко ли правеше това?

Нямаше сили да продължава да чете по-нататък, затова захвърли документа на бюрото, покрито със сметки, и потъна назад в очукания стар кожен стол на баща си. Затвори очи, почувства гадене от ужаса и сковаващото усещане за безнадеждност. И така, бе почти разорена, а този дълг заби последния пирон в капака на ковчега.

Защо именно на Джон Рафърти? Защо не на някоя банка?

Крайният резултат щеше да бъде един и същ, разбира се, но поне нямаше да се унижава. При мисълта, че трябва отново да се срещне с него, дълбоко вътре в нея, там, където пазеше най-съкровените си чувства и мечти, започна да трепери. Ако Рафърти някога заподозреше за тяхното съществуване, тя щеше да е загубена. В пълна безизходица, с разбити надежди и разрушени мечти.

Загубена гъска. Пълна глупачка. За каквото и сравнение да се сетеше, все й подхождаше.

Ръцете й продължаваха да треперят, когато отново вдигна листа, за да прочете и вникне в подробностите на финансовото споразумение. Джон Рафърти беше дал на баща й, Лангли Кабът, личен заем от сто хиляди долара при лихва, два процента по-ниска от установения пазарен курс, който трябваше да бъде изплатен още преди четири месеца. Почувства се много зле. Знаеше, че баща й не бе успял да изпълни това задължение, защото беше изучила подробно счетоводните книги в опита си да спаси нещо от обхваналата я финансова катастрофа, след смъртта му. Бе ликвидирала безмилостно почти всичко, за да изплати настоящите дългове, като остави само ранчото, което бе мечтата на баща й, а сега нейно единствено убежище.

Тя не бе харесала Флорида още тогава, преди десет години, когато баща й продаде дома им и я принуди да замени добре установения, удобен и богат живот в Кънектикът, за топлината и влажността на животновъдната ферма в централна Флорида. Но оттогава минаха години и нещата сега бяха различни. С течение на времето, всичко се променяше. Ранчото и сега не олицетворяваше нейната любов, нито пък мечтата на живота й, но беше единственото място, където можеше да се върне. Това, което правеше тогава нейния живот сложен и нещастен, сега, когато беше въпрос на оцеляване, изглеждаше лесно и разбираемо. Дори и при тези условия не можеше просто така да се предаде и да се остави на неизбежното. Още от самото начало знаеше, че ще бъде почти невъзможно да запази ранчото и да го направи отново платежоспособно, но поне беше длъжна да опита. Нима би могла да живее спокойно, ако бе избрала по-лекия път и се бе предала без борба? Сега, в крайна сметка, трябваше да продаде или ранчото, или всичкия добитък, за да изплати тези сто хиляди долара. Чудно защо Рафърти все още не бе изискал възстановяването на дължимата сума. Ако продадеше наведнъж всичкия добитък, какво щеше да стане с фермата? Тя зависеше от развъждането му и без ежедневните постъпления, така или иначе щеше да й се наложи да я продаде.

Беше й болно да мисли за това точно сега, когато почти повярва в своите сили, и тази вяра й помагаше да се спаси от отчаянието и самосъжалението. В началото се страхуваше дори да се надява, но с течение на времето в душата й започнаха да се появяват слабите лъчи на оптимизма. Бе претърпяла неуспех и в това така, както и във всичко останало в своя живот. Не бе успяла нито като дъщеря, нито като жена, а сега и като собственик на ранчо. Дори и Рафърти да й дадеше отсрочка на заема, което се съмняваше да направи, нямаше никакъв шанс да погаси дълга при следващия падеж. Цялата истина бе, че сега нямаше абсолютно никакви шансове да го направи. Единственото, което й оставаше, бе да се държи, докато й стигнеха силите.

Щеше ли да спечели нещо, ако отлагаше решаването на проблема? Все едно, рано или късно трябваше да говори с Рафърти и тази вечер беше подходяща, като всяка друга. Часовникът на стената показваше, че няма още девет и половина, и той би трябвало да е още буден. Потърси в указателя номера му и побърза да го набере, докато не се бе отказала. Още преди да чуе първия сигнал, с такава сила стисна слушалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха, а сърцето й заби бързо и тежко, като че ли бягаше от някаква опасност. Напрежението стисна стомаха й в здрав възел. О, по дяволите! Нямаше да бъде в състояние да произнесе нито една дума, ако не се овладееше!

На шестото позвъняване някой вдигна слушалката отсреща и това й даде време да се успокои и да се настрои за разговора. Когато икономката каза: „Резиденция Рафърти“, и Мишел помоли да разговаря с Джон, гласът й бе напълно овладян, дори студен.

— Съжалявам, но в момента го няма. Желаете ли да оставите някакво съобщение?

Това можеше да се счита за отсрочка, ако не беше мисълта, че трябва отново да мине през същото изпитание.

— Предайте му моля, да позвъни на Мишел Кабът — отговори тя и продиктува номера си. А след това добави: — Очаквате ли да се прибере скоро?

След кратка пауза икономката отговори:

— Не, мисля, че ще бъде доста късно, но не се притеснявайте, ще предам вашето съобщение утре сутринта.

— Благодаря ви, — промърмори Мишел и затвори.

Трябваше веднага да се досети, че той няма да прекарва вечерите си в тишината и самотата на дома си. Рафърти беше много известен, по-добре бе да се каже „печално известен“ с многобройните си любовни похождения и силен сексуален апетит. Всичко се бе променило през тези години, само не и разпуснатия му начин на живот. Според клюките, които достигаха до нея от време на време, той притежаваше все същия темперамент и сексуалност, а пронизващия поглед на загадъчните му тъмни очи, още предизвикваше трепет и вълнение в много женски сърца. Да, около него винаги имаше много жени, но Мишел никога не стана една от тях. Още при първата им среща, преди десет години, се бе появила враждебност, която никога не изчезна, и, погледнато в най-добра светлина, отношенията им представляваха въоръжен сблъсък. Само баща й успяваше да бъде буфер между тях, но сега беше мъртъв и тя очакваше най-лошото. Рафърти никога не вършеше нещата наполовина.

Явно тази вечер не можеше да направи нищо повече по въпроса за заема, а докато мислеше за него, нямаше желание да продължава със сортирането на останалите документи.

Бързо взе душ. Макар болката в мускулите й да се нуждаеше от повече време под топлите струи, трябваше да се икономисва електричеството. Водата идваше от кладенец, изпомпвана с електрическа помпа, затова трябваше да пренебрегне малките луксове и да се съсредоточи върху по-важното, като храната например.

Въпреки умората, която чувстваше, не успя да заспи. Мисълта за предстоящия разговор с Рафърти я измъчваше отново и отново, а сърцето й ускоряваше ритъма си. Опитваше се да диша бавно и дълбоко. Винаги се чувстваше така, когато мислеше за него, да го види лице в лице, беше дори още по-лошо.

Само да не беше толкова едър! С ръст сто деветдесет и три сантиметра и около деветдесет килограма мускулеста мъжественост, пред него всички други мъже бледнееха. Всеки път, когато беше наблизо, Мишел се чувстваше застрашена, а мисълта за него я караше да се задушава. Никой друг в света не я караше да реагира по този начин, никой друг не можеше така да я ядоса, никой друг не я вълнуваше толкова силно физически.

 

 

Всичко започна от момента, в който се срещнаха за първи път преди десет години. Тогава тя беше на осемнадесет, наивна и упорита тийнейджърка. Как можа да се влюби в него? Такава глупост… На всички беше известна репутацията на Джон Рафърти и Мишел беше решена да му покаже, че не може да бъде причислена към всичките онези жени, които въздишаха по него. „Все едно, той едва ли би се заинтересувал от едно толкова младо момиче! — иронично си мислеше тя, докато се въртеше в леглото.“ Какво дете беше! Глупаво, разглезено, уплашено. Защото Джон Рафърти я плашеше дори с това, че практически никога не й обърна внимание. Още повече се страхуваше от собствената си реакция. Тогава той бе на двадесет и шест — мъж, който успя да превърне малкото ранчо в процъфтяваща империя със своето силно упорство и години робски труд. За първи път го видя, докато разговаряше с баща й за добитъка и чувството, което изпита тогава я бе изплашило до смърт. След толкова години още помнеше това отнемащо дъха й усещане — изведнъж й стана трудно да диша, сякаш бе получила силен удар в стомаха. Те бяха застанали до коня на Рафърти, едната му ръка лежеше върху седлото, а другата бе опрял небрежно на бедрото си. Сто деветдесет и три сантиметра покоряваща властност, твърди мускули и сила, които доминираха дори и над огромния му кон. Мишел беше чувала много за него: мъжете усмихвайки се го наричаха „жребеца“, и в думите им, противно на волята им, се усещаше възхищение, жените също го наричаха така, но с развълнувани и треперещи гласове. Ако някоя жена излезеше един път с Джон, можеше да се счита за „дружба“, но появеше ли се втори път с него, вече се знаеше, че спят заедно.

По това време Мишел не се замисляше, че репутацията му може би е преувеличена. Сега, когато бе по-възрастна и по-опитна, продължаваше да вярва на всички клюки за него. Имаше нещо в начина, по който изглеждаше Рафърти, което я караше да вярва на всичко, което се говореше за него. Но дори репутацията му не я подготви за истинския мъж, за силата и енергията излъчвана от него. При някои хора жизнената енергия беше много силна и ярка, и Джон Рафърти беше един от тях. Той беше тъмен огън, доминиращ над обкръжаващите го хора с неговата височина и мощна структура, със силната си и безмилостна личност.

Дъхът й спираше при вида на тази мъжествена красота. Слънцето проблясваше в черната му коса, тъмните му очи се присвиваха под черни вежди, гъсти черни мустаци оформяха покровителствено линията на горната му устна. Кожата му бе силно загоряла, тъй като работеше много часове навън, независимо от сезона. Тя наблюдаваше как тънка струйка пот се спусна от високата бронзова скула, надолу през бузата, за да капне от квадратната челюст. Синята му риза на няколко места беше потъмняла от пот. Но дори потта и мръсотията не можеха да намалят аурата на силния сексуален самец, напротив — още по-силно я подчертаваха. Мишел погледна ръката му, лежаща на бедрото, след това очите й като магнит бяха привлечени от мощните му бедра, дългите му крака, които дънките обгръщаха като втора кожа. Внезапно устата й пресъхна, сърцето й почти спря да бие, кръвта горещо запулсира из цялото й тяло. Беше само на осемнадесет, твърде млада, за да се справи със сигналите на собственото си тяло, и тази чувствена реакция към мъжа я изплаши. Поради това замаскира емоциите си с високомерие, когато приближи до баща си, за да ги запознае. Уви, това беше злополучно начало на отношенията им — и за двамата. Тя бе вероятно единствената жена, изправяла се някога на пътя на Рафърти, която си бе позволила да влезе в противоречие с него и това не се бе променило и до днес. Така или иначе, Мишел предпочиташе да му демонстрира своята неприязън, отколкото истинските си чувства. Враждебността, която използваше в отношенията им беше като защитна мярка.

Тръпка премина през тялото й, докато лежеше в леглото и мислеше за него. Поддаваше се също толкова успешно на чара му, колкото и легиона жени, които падаха в краката му. Щеше да бъде в безопасност дотогава, докато той не осъзнаеше нейната уязвимост от мъжката му красота. С наслада щеше да използва властта си над нея, за да си отмъсти за всичките години през които тя го дразнеше и правеше неща, които го вбесяваха. За да се защити, тя трябваше да потисне чувствата си и да ги замаскира с враждебност. Но плановете й изглеждаха прекалено смешни, при положение, че сега се нуждаеше от добрата му воля, за да оцелее финансово. За съжаление, Мишел се бе отучила да се смее, с изключение на необходимата в някои случаи светска усмивка и лъжливата маска на жизнерадостна млада жена, която си налагаше да носи заради социалното си обкръжение. Сега, в тъмнината на собствената си спалня, насаме със себе си, тя почувства как крива усмивка разтегна устните й. За нея, да подобри отношенията с Рафърти беше по-сложно, отколкото да работи на пасището, да копае яма или да събира оборски тор, защото й носеха много по-малко проблеми.

 

 

На следващата сутрин Мишел дълго се ослушва за обещаното позвъняване, обикаляйки около къщата, но домакинската работа и добитъка не можеха да чакат повече. Най-накрая се отказа и се отправи към плевнята; умът й бе ангажиран вече с милионите ежедневни проблеми на ранчото. Имаше няколко полета с трева, които трябваше да се окосят и да се балира сеното, но й се бе наложило да продаде трактора и балиращата машина. Единствената възможност да се справи, беше да предложи част от сеното на някой срещу косене и балиране. Вкара пикапа в плевнята и се промъкна в сеновала, за да преброи оставащите бали сено. Количеството им бе значително намаляло и спешно трябваше да вземе някакви мерки.

Силите не й достигаха да вдига тежките бали, затова бе разработила собствена система за справяне с тях. Спираше автомобила точно под капака на сеновала. Оставаше й само да избута сеното до отвора и то само падаше в каросерията на пикапа. Но и бутането не беше лесно, защото балите тежаха около петдесет килограма всяка, а някои дори повече и едва успяваше да ги помръдне на сантиметри. Самата тя беше с няколко килограма по-лека от тях, а и напоследък бе доста отслабнала. Ако продължаваше така в скоро време нямаше да може да се справи и с това.

Седна отново зад волана на пикапа и подкара към пасището. Чули шума на двигателя, животните завъртяха глави, тъмнокафявите им очи погледнаха познатия автомобил и цялото стадо се отправи към нея. Мишел спря и се качи в каросерията. Бе невъзможно сама да хвърля балите, затова разхлаби връзките на крайните и с вилата започна да избутва навън големи купчини сено. После седна в пикапа и подкара надолу по пасището. Спря на следващата хранилка и повтори процедурата. Продължи по същия начин, докато не изпразни каросерията и когато приключи мускулите на раменете й изгаряха от болка. Ако стадото й не бе намаляло, може би нямаше да се справи сама, но ако пък стадото й бе многочислено, припомни си, сега нямаше да е в това отчайващо състояние. Когато си помисли, колко работници са необходими, за да върви работата в ранчото нормално, я заля вълна на безнадеждност. Каза си, че е напълно логично да не може да се справи с всичко сама. Но каква логика пред лицето на жестоката действителност? Трябваше да се справя, защото кой друг би го направил? И нямаше възможност да наеме помощници. Понякога си мислеше, че с този жесток урок, животът твърдо искаше да я научи, че може да разчита единствено на себе си, без да се доверява и да чака помощ от някой, на когото да се облегне в тежки моменти. От време на време изпадаше в отчаяние от чувството за самота и празнота, след като баща й умря и тя нямаше друг близък човек.

Но си имаше и положителни страни, помисли си Мишел.

Не очакваше нищо от хората, така че нямаше разочарование и не трябваше да се старае да отговоря на техните очаквания. Просто правеше това, което можеше и продължаваше да го прави, колкото и да й бе трудно. Най-малкото, сега беше свободна и не се страхуваше да се събужда всеки ден.

Уморено се влачеше около фермата, и автоматично отбелязваше на ум работата, която трябва да се свърши. Стараеше се да не обръща внимание на болката, като най-лесния начин, за да го постигне, бе да игнорира протеста на мускулите си.

Нито един от старите й приятели не би повярвал, че Мишел Кабът е в състояние да използва нежните си ръце за груба физическа работа. Понякога се забавляваше, като си представяше каква ще бъде реакцията им, ако я видят в това положение. Мишел Кабът беше винаги готова за забавления, за пазаруване, за екскурзия до Сен Мориц, за круиз на нечия яхта. Мишел Кабът винаги се смееше, дразнеше ухажорите си, изглеждаше добре с кристална чаша скъпо шампанско в ръка и с диамантени обеци на ушите. „Златното момиче“, така я наричаха. Сега „Златното момиче“ беше принудено да ухажва добитъка, да суши сено, да поправя огради и това беше само върха на айсберга. Беше й нужно още много да учи, иначе нямаше да се справи сама. Малко знаеше за добитъка: кастрация, дамгосване, оплождане… Като започнеше да мисли за това, я обземаше безнадеждност, затова и не го правеше много често. Изживяваше всеки ден, като последен, бореше се да прави почти всичко, стигайки до предела на силите си. Това беше оцеляване и тя щеше да стане добра в него.

 

 

В десет часа вечерта, Рафърти все още не беше позвънил и Мишел се приготви да го набере за втори път. Отново отговори икономката и тя потискайки въздишката си се запита, дали Рафърти прекарваше поне една вечер в къщи.

— Аз съм Мишел Кабът. Бих искала да говоря с Рафърти, моля. Той в къщи ли си е?

— Да, в конюшнята е. Сега ще прехвърля разговора.

Така, той имаше телефон и в конюшнята! За миг си позволи да му завиди за постигнатия успех, докато в ухото й се чу щракване от прехвърляне на връзката. Мислите й за ранчото му я отвлякоха за малко от препускащия й пулс и учестеното й дишане.

— Рафърти — дълбокият му, нетърпелив глас проглуши ухото й и тя подскочи, като стисна здраво слушалката и затвори очи.

— Аз съм Мишел Кабът — стараеше се да говори възможно най-спокойно и да не издаде вълнението, което я завладя. — Бих искала да говоря с вас, ако имате време.

— В момента нямам време. Една кобила се жребчи, така че казвай по-бързо.

— Притеснявам се, че разговорът ни ще отнеме доста време. Бих искала да си уговорим среща. Ще бъде ли удобно да дойда утре сутринта?

Той се засмя кратко и без чувство за хумор.

— Това е работеща ферма, захарче, а не социално събитие. Няма да имам време за теб утре сутринта. Времето ми е ограничено.

— Тогава кога?

Той промърмори нетърпеливо едно проклятие.

— Виж, сега нямам време за теб. Ще мина утре следобед на път за града. В шест.

Той затвори, преди тя да се съгласи или да откаже. Но добре разбираше, че не бе в положение да капризничи. Слава Богу, неприятното позвъняване беше вече зад гърба й и имаше на разположение двадесет часа, за да се подготви за срещата им. Щеше да се наложи утре да приключи по-рано, за да вземе душ, да си измие косата, да се гримира и напарфюмира, да облече белия ленен панталон и бялата копринена блуза. Защо да разочарова Рафърти, който беше свикнал да мисли за нея като за глезена и безполезна глупачка?

 

 

Беше късен следобед, температурата стигна до тридесет и осем градуса под лъчите на палещото слънце и добитъкът стана неспокоен. Рафърти бе разгорещен, потен, прашен и раздразнителен, също като хората си. Бяха изгубили прекалено много време в преследване на отлъчилите се от стадото животни, вместо да дамгосват и ваксинират, а сега дълбокия заплашителен тътен на гръмотевиците предвещаваше лятна буря. Мъжете бързаха да приключат работата си, преди тя да се е разразила.

Облаци прах се вдигаха във въздуха, неспокойния рев на животните и воня на изгоряла плът се разнасяше навсякъде. Рафърти работеше наравно с другите, без да пренебрегва мръсната работа. Това беше неговото ранчо, неговия живот.

Животновъдството бе трудна и мръсна работа, но той съумя да го направи печелившо, когато другите претърпяха крах. Беше го постигнал със собствената си пот и твърда решителност. Майка му не бе издържала на този живот и бе предпочела да напусне фермата, която тогава беше по-малка от империята, каквато бе сега. Баща му и ранчото не бяха в състояние да обезпечат живота, който тя искаше да води. Понякога Рафърти чувстваше горчиво удовлетворение, знаейки за съжалението, което изпитваше майка му за прибързаното си решение, да зареже сина и съпруга си преди много години. Не изпитваше омраза, не искаше да хаби сили за това. Просто не желаеше да има работа с нея, както и с някой друг от богатите, разглезени, отегчени и безполезни хора, които тя наричаше свои приятели.

Нев Лутър приключи с последното теле и стана, триейки потта от челото с ръкава на ризата си, след това погледна нагоре и присви очи срещу слънцето и черните облаци, които предвещаваха буря.

— Е, това беше — изсумтя той. — По-добре да приключим с натоварването, преди това нещо да се развилнее — след това погледна към шефа си. — Ти не трябваше ли да се срещнеш днес с онова момиче Кабът?

Нев се намираше в конюшнята, когато Рафърти разговаряше с Мишел и затова бе чул всичко. След бърз поглед към часовника, Рафърти прокле на глас. Бе забравил за нея и не беше благодарен на Нев, че му напомни. Малко хора на този свят можеха да го раздразнят така силно, както Мишел Кабът.

— По дяволите, предполагам, че е по-добре да отида — каза той неохотно.

Знаеше за какво го търси. Беше изненадан, че въобще му бе позвънила, вместо да продължава да игнорира дълга към него. Най-вероятно щеше да хленчи за това, колко малко пари са й останали и да му съобщи, че едва ли ще съумее да събере необходимата сума. Мисълта за нея го накара да пожелае да я сграбчи и добре да я раздруса. Или, още по-добре, да вземе колана и да я напердаши. Тя беше точно това, което най-много мразеше: разглезен, егоистичен паразит, който не бе работил нито един ден през живота си. Баща й се беше разорил, плащайки нейните удоволствия, но Лангли Кабът винаги е бил малко глупав, когато ставаше въпрос за любимото му единствено дете. Само най-хубавото за скъпата малка Мишел.

Жалко, че любимата Мишел беше едно прекалено разглезено дете. По дяволите, тя го дразнеше! Дразнеше го още от първия момент, в който я видя, минавайки покрай него, докато разговаряше с баща й. Изглеждаше така, като че ли бе подушила неприятна миризма. Е, може би имаше право. Потта беше продукт на физическата работа, а явно тази миризма й бе непозната. Тя го погледна, като че ли виждаше червей, а след това го отхвърли, като нещо маловажно, не заслужаващо нейното внимание и започна да пита нещо баща си със своя очарователен маниер на „Златно момиче“.

— Ей, шефе, ако не искаш да се видиш с това фантастично малко нещо, ще бъда щастлив да го направя вместо тебе — предложи Нев и се засмя.

— Звучи съблазнително, — кисело отвърна Рафърти и погледна отново часовника си.

Можеше да се прибере в къщи и да се измие, но тогава щеше да закъснее. Сега се намираше недалеч от ранчото Кабът и не бе в настроение да шофира обратно до дома си, да взима душ и отново да изминава целия път само, за да не обиди тънкото обоняние на мис Кабът. Не, тя трябваше да се примири с това, което представляваше той — мръсен и потен — в края на краищата щеше да го моли за услуга. Беше настроен да настоява за изплащането на дълга, знаейки прекрасно, че тя не може да го направи. Чудеше се с язвителна усмивка, какво щеше да стане, ако му предложеше да плати по друг начин. И ако той се съгласеше да участва в играта, сигурно тя щеше да откаже да му предложи лъскавото си тяло. В края на краищата, той беше груб, мръсен и работеше, за да живее.

Докато отиваше към пикапа и сядаше зад волана, не можа да се избави от образа на Мишел лежаща под него. Представяше си стройното й голо тяло, светлозлатистите й коси разпръснати по възглавницата му, докато проникваше в нея. В отговор на тази провокираща картина усети тежест в слабините си и прокле. По дяволите, и тя, и самия той! Прекалено много години бе изгубил да я наблюдава, да мечтае за нея и да я желае. Като в същото време искаше да я отучи да бъде толкова разглезена и толкова егоистична.

Другите хора не я познаваха в тази светлина, в която я познаваше той. Тя можеше да крие своята същност от тях, да се преструва на добра и очарователна и да забавлява с наивността си. Всички съседи, фермери и земеделски производители си общуваха помежду си и всеки уикенд организираха барбекю и приеми, на които практически мъжете ядяха от ръката на Мишел. Тя се шегуваше и кокетничеше с всички, само с него — никога. Танцуваше с всеки, само с него — не. Той я наблюдаваше, защото беше нормален мъж със здраво либидо. Не беше в състояние да спре да реагира физически на стройното й гъвкаво тяло и пленителна й усмивка, макар след това да се презираше. Не искаше да я желае, но само един поглед към Мишел и сексуалния му глад се събуждаше.

И другите мъже я наблюдаваха с гладни очи, включително Майк Уебстър. Рафърти не мислеше, че някога ще може да й прости това, което причини на Майк, чийто брак бе нестабилен още преди Мишел да се появи на сцената с постоянното си флиртуване и искрящия си смях. Майк не можеше да й се съпротивлява и бързо се оказа в краката й, забравяйки за жена си и задълженията си. Когато Мишел се прехвърли на следващата си плячка, Уебстър остана без нищо и със съсипан живот. Младият фермер загуби всичко, за което бе работил и продаде ранчото си заради развода. Той беше просто още един мъж разорен от егоизма на Мишел, причинил и разоряването на баща й. Дори когато Лангли бе имал сериозни финансови проблеми, бе продължил да обезпечава скъпия живот на дъщеря си. Бе затъвал все по-дълбоко в дългове, а тя бе продължавала да настоява за коприна и скъпоценности, а също и за ваканция на ски в Сен Мориц. Тя беше като пиявица, здраво впита във всеки богат мъж изпречил се на пътя й.

Мисълта за това, че сега и той щеше да стане един от тези мъже го преследваше с тревожно постоянство. Без значение колко ядосан, раздразнен и отвратен се чувстваше от нея, не можеше да контролира физическата си реакция към Мишел. Имаше нещо в нея, което го караше да се протегне и да я вземе. Тя изглеждаше разкошно, миришеше възхитително и имаше мелодичен глас, и той до болка искаше да узнае, дали копринената й кожа бе така нежна, както в мечтите му. Искаше да зарови ръце в слънчевата й коса, да вкуси плътните й меки устни, да прекара върховете на пръстите си по съвършените й скули, да вдиша нежния аромат на кожата й, от който всичко в него се стягаше. Спомни си деня, когато я видя за първи път, спомни си нежния аромат на скъпия парфюм излъчван от косата и тялото й. Беше прекалено недостижима за Майк Уебстър и прекалено изтънчена за глупака, за когото се омъжи. Дори за баща си се бе оказала прекалено скъпа. Рафърти искаше да се потопи в целия този разкош. Това беше чистият примитивен инстинкт на самеца, реакция на мъж към красива жена.

Може би Мишел не забелязваше, че дразни мъжете, но определено изпращаше сигнали, които ги караха да й налитат като пчели на сладък цветен нектар.

В момента беше сама, но той знаеше, че скоро щеше да си намери нов обожател. Защо той да не бъде този мъж? Беше му омръзнало неудовлетвореното желание, което всеки път избухваше в него, когато я видеше. А също и да гледа, как отвръща от него малкия си нос. Нямаше да може да го върти на пръста си, както правеше с другите мъже. Това беше цената, която щеше да й се наложи да заплати за скъпите си вкусове.

Рафърти присви очи срещу дъжда, започнал да удря по предното стъкло. Мислеше си какво удоволствие щеше да изпита, да властва над Мишел изцяло, тя да зависи от него за всичко, дори за това, което яде и облича. Това беше яростно примитивно удоволствие. Щеше да задоволи изгарящия го физически глад за нея, но нямаше да я допусне близо до себе си, да замъгли разума му. Никога по-рано не бе плащал на жена за удоволствието и никога не бе ставал покровител, но ако само по този начин можеше да има Мишел Кабът, щеше да го направи, защото не беше желал друга толкова силно, колкото нея.

Изведнъж се изви силен вятър, понесъл пелена от дъжд, която наводни предното стъкло и наруши видимостта му, въпреки добрата работа на чистачките. Поривите на вятъра се блъскаха силно в пикапа и Джон трябваше да се бори, за да го задържи стабилно на пътя. Видимостта беше толкова лоша, че той едва не пропусна отбивката за ранчото Кабът, въпреки че познаваше пътищата, като линиите на собственото си лице.

Беше мрачен и в лошо настроение, когато пристигна пред къщата и отвращението му нарасна още повече, щом се огледа наоколо. Дори през дъжда се виждаше, че мястото е в упадък. Дворът беше буренясал, плевнята и конюшнята имаха окаян вид от пустотата и липсата на грижи. Пасищата, които някога бяха пълни с едър рогат добитък порода „Брахман“, сега пустееха празни. Малкото царство се разпадаше пред очите на неговата царица.

Въпреки че паркира пикапа близо до къщата, той се измокри до кости, докато стигна до верандата. Удари няколко пъти сламената си шапка по крака, за да изтърси водата от нея. Вдигна ръка да почука, но вратата се отвори, преди да има шанса да го направи. На прага стоеше Мишел, и го гледаше с привичното си презрение на студените зелени очи. Тя се поколеба само миг, сякаш не желаеше да намокри килима с капещата от него вода, после отвори широко вратата и каза:

— Влезте.

Джон си представи, как се изяжда вътрешно от необходимостта да бъде любезна с него, защото му дължи сто хиляди долара. Мина покрай нея, и забеляза, че тя се отдръпна, за да не я докосне. Само почакай, помисли си яростно той. Скоро щеше да направи нещо повече от това да я докосне, по дяволите, нещо, което щеше много да й хареса. Сега можеше да извръща носа си от него, но нещата щяха да бъдат по-различни, когато се окажеше гола под него, обхванала с крака кръста му, гърчеща се в екстаз. Не искаше просто да използва тялото й, нужно му беше и ответно желание. Искаше да я види също толкова гладна и обсебена, както се чувстваше самият той. Това щеше да бъде справедливо наказание, след всичките мъже, които бе използвала.

Почти искаше тя да го нагруби, за да има повод да постави дланите си върху нея, въпреки гнева си. Желаеше да я докосне, независимо от причината, жадуваше да я усети топла и мека в ръцете си, искаше да я накара да му отговори със същото желание, което изгаряше и него.

Но тя не го засегна с думи, както обикновено правеше. Вместо това каза:

— Нека да отидем в кабинета на татко — и го поведе надолу по коридора, а след нея се разнесе аромата на парфюма й, който го раздразни. Тя изглеждаше недосегаема в строгия бял панталон и бялата копринена блуза, които нежно обгръщаха съблазнителната й фигура, но въпреки това го сърбеше да я докосне. Блестящата й светлозлатиста коса беше опъната назад и прихваната на тила с широк златен клипс. Нейното изтънчено съвършенство беше в пълен контраст с грубия му вид, и той се чудеше какво щеше да направи Мишел, ако я докоснеше, ако я притеглеше към себе си и изцапаше и намокреше копринената й блузка. Той беше мръсен, потен и миришеше на коне и добитък, а в допълнение и целия мокър.

Не, нямаше начин да му позволи да я докосне.

— Моля седнете — каза тя и посочи с ръка един от кожените столове в кабинета. — Мисля, че знаете защо ви се обадих.

Изражението му стана още по-язвително.

— Предполагам, че знам.

— Открих документ за заем, когато разчиствах бюрото на татко миналата нощ. Не искам да си мислите, че се опитвам да избегна неговото плащане, но в момента не разполагам с пари…

— Не ми губи напразно времето — посъветва я Джон, като я прекъсна рязко.

Мишел погледна внимателно към него. Той не беше седнал на предложения му стол, а стоеше прекалено близо, извисявайки се над нея. Погледът на черните му очи я караше да трепери.

— Какво?

— Това са празни приказки и аз няма да си губя времето с тях. Знам какво ще предложиш и съм готов да го приема. Отдавна искам да вляза в панталоните ти, скъпа. Просто не прави грешка да си мислиш, че ще приключим само след няколко бързи скачания в леглото, защото това няма да стане. Убеден съм, че парите ми трябва да се изработят напълно.