Елизабет Лоуел
Невинна като грях (24)

24.

Кастило дел Сиело

Събота, 19,09 ч.

— Движи се бавно — ясно каза Ранд. — Кайла е все още много напрегната. Смята, че си от лошите момчета. Но не се разстройвай много от това. И на мен не ми вярва много, въпреки че току-що й спасих живота. — Погледна я в лицето и се усмихна леко. — Би могла да ми кажеш „благодаря“. Наистина, няма да припадна.

Тя му хвърли поглед, който недвусмислено говореше, че никак не й е забавно.

— Ние сме от една и съща страна — увери я той. — Какво друго доказателство ти е нужно?

Жената погледна ръката му, обвита около китката й.

— Не вярвам на нито един от вас. Не съм сигурна дали изобщо имам доверие на някого.

— Най-после започна да разбира — отбеляза Ранд. — Но пък по-добре късно, отколкото никога.

Очите му бяха сурови като гласа му, в думите му прозираше горчивина. Адреналинът й веднага се трансформира в гняв.

— Откъде да знам, че кльощавият гадняр не е преследвал теб? — изкрещя тя. — Не каза нито дума, не ме повика, нищо. По дяволите, може би просто се е наслаждавал на уханието на цветята.

— С десетсантиметров нож в ръка? — презрително изсумтя Ранд. — Вземам си назад думите, че си започнала да разбираш.

Хам притича до тях, преследван от светлината на сензорните лампи.

— Добре ли си, бебчо?

— Не съм бебчо — изсъска през зъби тя.

— Адреналин — обърна се към него Ранд. — Никога не се знае какви ще са последствията от него. Точно сега Кайла е отприщила кучката в себе си.

— Престани да остроумничиш, ами я отведи от градината. Там сте като в капан — нетърпеливо нареди Фароу.

Очевидно бе казал същото и на Хам, защото той докосна слушалката в ухото си и погледна твърдо приятеля си.

— Човекът иска да се раздвижим. За нея тук вече не е безопасно.

Кайла оглеждаше слушалките на двамата мъже. Не бяха еднакви, но без съмнение разговаряха с един и същ човек, който и да беше той.

С ужас си помисли, че би могъл да е Бъртън.

— Да вървим — обади се Ранд.

— Не отивам никъде нито с теб, нито с него — отсече тя. — Доколкото можах да преценя, именно Андре говори в слушалките ви.

Той извади своята и я пъхна в ухото й.

— Поздрави дамата, Джо. Тя смята, че си Бъртън.

— Исусе Христе, не трябваше да те оставям да рисуваш цветя в дъжда — изсумтя Фароу. — Сега си вдигайте задниците оттам!

Кайла примигна.

— Не е много любезен.

— Такъв си е нашият Джо — отвърна Ранд и отново намести слушалката на мястото й.

— Изгаряш много мостове след себе си, мистър Маккрий. Ако тя се окаже прикритие на Бъртън, ще те убия със собствените си ръце.

— Давай, говори ми мръсотии, знаеш, че това ме подлудява — засмя се Ранд, после се обърна към Кайла: — Познаваш ли нашия кльощав приятел от преди?

— Не.

— А ще го познаеш ли, ако го видиш отново? На снимка например.

— Да не би да си ченге? — стреснато попита тя.

— Не съм. Е, ще го познаеш ли?

— Ти беше този, който освети лицето му.

— Но държах очите си затворени, за да не ме заслепи светлината.

— Да, ще го позная. — Потрепери и престана с опитите да се освободи от ръката на Ранд. — Стори ми се, че изпусна нещо, преди да се прехвърли през стената.

— Видях, че носеше някакъв пакет. Когато побягна, не беше у него.

Хам включи фенера и насочи светлината към основата на западната ограда. Лъчът освети тъмен, безформен предмет.

— Вземи го — нареди Ранд, след това отново се обърна към нея: — Можеш ли да ми опишеш как изглеждаше?

— Мургав, метис — започна жената, — малко по-висок от мен, наистина много слаб, но як, сякаш бе натрупал всички възможни мускули. Не съм го виждала преди.

— Бъртън го е виждал. Той го изпрати след теб.

— Не виждам причина да го прави — горчиво отвърна тя. — Той е изнудвачът, не аз.

Хам се върна с малка торбичка.

— Това ще ти хареса.

Подаде я на Ранд, който я пое, без да пуска ръката на Кайла.

— Какво е?

— Всичко необходимо за едно отвличане — обясни другият и я погледна. — Имала си късмет, бебчо.

— Господи! Измъкнете я оттам ВЕДНАГА — изръмжа Фароу. — Доста главорези работят за Бъртън.

Ранд погледна ръката си, с която я държеше.

— Ще избягаш ли, ако те пусна, малката ми?

— Върви по дяволите.

— Бях вече. Не си струва да се връщам.

Той чакаше.

Кайла го изгледа продължително. Нищо в него не я изнервяше така, както когато Бъртън беше наблизо. Освен това действително бе готов с желание и без страх да се бори за нея.

Някакъв си художник.

Ей, ти искаше трета възможност, помисли си с горчивина. Изглежда, за теб тя е Ранд.

Каква късметлийка се оказах.

— Няма да избягам. — Поне засега.

— Тогава да се махаме оттук.

Той пусна ръката й и бързо тръгна към дървената врата. Пътьом провери съдържанието на торбата. Когато извади ръката си, стискаше малък черен пистолет със заглушител, готов да влезе в действие.

— Много мило — усмихна се с известна жестокост. — Обзалагам се, че даже е зареден. Благодаря, мистър Бъртън. Непременно ще се възползвам от подаръка ви. — Пъхна го в колана на гърба си, точно там, където предавателят бе прикрепен с тиксо.

— Със заглушител ли беше? — попита Кайла.

— Естествено. Кльощавият е истински професионалист. Дошъл е напълно подготвен за купона. Залепваща лета, белезници, черна торба.

— Имал е намерение да те отвлече — делово отбеляза Хам.

— Откъде си толкова сигурен? — погледна го тя замаяна.

— Защото, ако искаше да те убие, сега вече щеше да си мъртва — поясни Ранд и докосна новия пистолет в колана си. — Професионалното оръжие винаги надвива обикновеното джобно ножче.

Тя го наблюдаваше, докато отваряше вратата, после се огледа и поклати глава.

— Това не се случва в действителност. Не и с мен. Израснала съм в опасен район, където съм виждала пласьори на наркотици и питони, но никога не съм имала проблеми. А сега съм банкер и съм… — Гласът й потрепери и отново поклати глава.

Ранд подаде торбата на Хам.

— Предай това на момчетата в лабораторията. Няма да открият отпечатъци, защото беше с ръкавици, но все ще успеят да установят нещо по номерата.

— Дадено.

— Джо — подвикна той в яката си. — Или оставам с нея, или я вземам с мен. Кое от двете?

— По дяволите. Доведи я. Но ако ни прецака…

— Да, да, знам, ще направиш задника ми на картофено пюре. Само не забравяй кой ме придума да се върна.

— Ако открия копелето, ще го убия.

За своя изненада, Ранд се разсмя.

— До вчера бих ти помогнал.

— А днес вече не?

Установи, че се бе загледал в нея.

— Днес вече не. — Със същите пръсти, с които допреди малко бе държал смъртоносно оръжие, той улови брадичката й и нежно я извърна към себе си. — Сега не мога да ти обясня. Налага се да бързаме, а и наблизо няма къде да се скрием. Ще те отведа на едно място, където ще разполагаме с достатъчно време и ще бъдем в безопасност.

Тя само се взираше в него.

— Обещавам, че никога няма да те излъжа. Питай ме, каквото искаш. Ако не мога да ти отговоря, ще ти обясня защо. А в замяна ти ще бъдеш напълно откровена с мен. Сделка?

Кайла помълча, после каза:

— Ти си художник, нали? Не си разиграл това нарочно?

— Видя ме да рисувам. Имаш и моя картина — усмихна се леко той.

— Вече не вярвам на онова, което съм видяла. — Гласът й бе натежал от тревога и страх. След това го погледна отново, опитвайки се да прочете истината в очите му. — За кого работиш?

— За „Сейнт Килда“.

— Мили боже — поклати глава Хам. — Като оплескаш нещо, го правиш докрай. Фароу ще мине направо през слушалките и ще те удуши.

Ранд не му обърна внимание, измъкна фотоапарата от раницата и му го подаде. Чипът със снимките беше вътре.

— Гледай да не я изгубиш.

— Не се безпокой.

— Нещо друго? — попита я той.

— Ще трябва да се върна в ранчото си за някои неща. Ще ми позволиш ли?

— Само ако дойда с теб.

— Кучи син! Докарай я направо в мотела!

— Но това би било опасно — спокойно отвърна Ранд. — Ранчото ти е второто място, където ще те потърсят.

— А кое е първото?

— Апартаментът, който скоро нае, но в който все още не си имала време да се нанесеш.

Реши да не се замисля много върху факта, че знае за нея повече, отколкото трябваше.

— Ще отскоча до ранчото за малко. Ще мина по черния път.

— Дори не си…

— Млъквай, Джо — извика Ранд. — Рискът не е чак толкова голям.

— По дяволите…

Но той го прекъсна:

— На Бъртън ще му е необходимо време, за да организира отново нещата. Освен това не би искал малките й бебчета да умрат от глад, нали?

— Малките й какво?

Отговор не последва.